Уморих се от толкова тичане,
по невъзможни, обречени каузи.
От стени изковани в безличие,
от огради изписани в клаузи.
Уморих се от толкова болка
в душата, /а тялото стене/,
с диагноза: „лекарска грешка”,
хап с етикет „шарлатанин”.
Уморих се от чужда намеса
в света на моeто единство.
С катинари вратата залостих
и табела на входа: „Не влизай!”
Уморих се от липса на радост
в очите на близък приятел,
от предадена клетва за вярност,
от любов в облекло на омраза.
Уморих се от толкова грешки
чужди, свои и недопустими.
Как да бъда до края безгрешна?
Как отново да бъда? Прости ми!
Уморих се така да живея.
Уморих се да искам! Ще давам!
- каквото в мене остана.
Всеки колкото иска да вземе,
все ще има нещо за края.
Уморих се да съдя. Прощавам!
На всеки, хвърлил ми камък.
Колко път ни остава? А Време?
Колко хляб ще ми трябва за залък?
Колко? Колко живота живея?.
22.08.2009
Петя-Paty
Един е пустият му живот, дето го живеем, затова препускаме през него задъхано и умората е страшна, понякога съсипваща...
ОтговорИзтриванеТака е Павел и често се питам защо си причиняваме всичко това? Питаме се и продължаваме да препускаме през живота, сякаш ни е вечна даденост. Много умора и тъга срещам напоследък и това ме плаши.
ОтговорИзтриванеНе си сама, всички сме отдавна изморени ...
ОтговорИзтриванеТова е само уморената ти сянка ;).Когато даваме не е уморително,уморява ни неразбирането...А Пътя макар и дълъг е труден.Иначе няма да ни е интересно :))За щастие всичко се повтаря...
ОтговорИзтриване:)Ти виждал ли си уморена сянка? - ужасна картинка:)))
ОтговорИзтриванеНеразбирането уморява, а безразличието направо ме убива.
Докато нахвърлях стиха в главата ми звучеше музиката от песента на Дони и Момчил "Уморени крила", може би съм повлияна:)
ето и част от текста:
Припев:
Уморени крила небето не достигат,
те угасват над бяла дъга.
Уморени крила под слънцето заспиват,
а дъгата топи се в мъгла.
Дълги алеи, носталгична тишина,
тя носи мириса на откъснати цветя.
Дълги алеи шепнат спомени безброй,
светът различен е след всеки нов порой.