Когато бях момиче малко и в село детството прекарвах, най-много вечерите аз обичах и очаквах. Тогава дядо приказки любими трябваше да ми разказва .
- В нас детето ми живеят – веднъж започна дядо да говори
- два вълка – Милият и Злият.Стоят си там така стаени и в тебе тихичко се крият.
Злият е гнева и гордостта ти, а другият добрият – щедростта и любовта ти.
Първият със страх се храни, но и теб изяжда, а другият - мирът и радостта ти, със скромността и вярата се ражда.
Не се срамувай, че са твои, всеки вълците познава и при всеки те живеят стига да ги разпознава.
Вечна битка в теб ще водят и често ще се крият, ту първия ще надделява, ту вторият – добрият.
По силен ще направиш този, който повечко го храниш, ако таиш в себе си омраза – злият побеждава.
Добрият става силен, когато си щастлива, когато обичта откриеш,състрадателна и мила.
- Дядо този първият ме плаши, ами ако го открия?
- Не го ли храниш чедото ми, той се скрива и умира.
Петя - Paty
Бягство или изгнание
От както се помня все съм в големия град.
Не избягах навремето в онази мечтана чужбина, останах си тук - проклет идеалист. Наивно повярвах, че след 10 години ще бъде различно, че децата ми ще живеят в един по-уреден и по-щастлив свят.
Минаха двадесет.
какво се промени от тогава? Може би само аз.
Изгубих идеализма си, или помъдрях? – отговора няма да търся.
Но имам ли право да убия в децата си точно този идеализъм, който ги задържа днес тук и вярата им, че има надежда. Вярата не се убива – тя те създава.
Остава ми само - аз да повярвам, този път в тях. Ще дойде и тяхното време.
А до тогава?
Избягах! - но само от големия град.
Там, където се пази историята и се крепи идеализма ми.
Бягството не може да бъде победа, а само спасение.
А спасените имат шанса и за победа.
Подарявам този стих на малкия град, който ме прие като своя.
Копривщица
Портите високи преминавам,
на историята днес съм гост,
по калдъръмени паважи,
глъхнещ звук на конски тръст.
Планина любящо ме обгръща,
мен - поредния беглец,
давала подслон и къща,
на изгнаник - не веднъж.
Утеха в горите й съзирам,
притихнала от силата стоя,
реки нозете ми обливат,
а покоя ми е радостта.
Град на символи и стари рани,
по калдъръмени следи вървя,
заспивам в стих на Дебелянов
и смиренo вечерта да гася.
Petia-paty
Не избягах навремето в онази мечтана чужбина, останах си тук - проклет идеалист. Наивно повярвах, че след 10 години ще бъде различно, че децата ми ще живеят в един по-уреден и по-щастлив свят.
Минаха двадесет.
какво се промени от тогава? Може би само аз.
Изгубих идеализма си, или помъдрях? – отговора няма да търся.
Но имам ли право да убия в децата си точно този идеализъм, който ги задържа днес тук и вярата им, че има надежда. Вярата не се убива – тя те създава.
Остава ми само - аз да повярвам, този път в тях. Ще дойде и тяхното време.
А до тогава?
Избягах! - но само от големия град.
Там, където се пази историята и се крепи идеализма ми.
Бягството не може да бъде победа, а само спасение.
А спасените имат шанса и за победа.
Подарявам този стих на малкия град, който ме прие като своя.
Копривщица
Портите високи преминавам,
на историята днес съм гост,
по калдъръмени паважи,
глъхнещ звук на конски тръст.
Планина любящо ме обгръща,
мен - поредния беглец,
давала подслон и къща,
на изгнаник - не веднъж.
Утеха в горите й съзирам,
притихнала от силата стоя,
реки нозете ми обливат,
а покоя ми е радостта.
Град на символи и стари рани,
по калдъръмени следи вървя,
заспивам в стих на Дебелянов
и смиренo вечерта да гася.
Petia-paty
Портрет
Рисувана върху килим от спомени,
на стената вдлъбнала от страхове.
Очи небесни, в небето влюбени,
край градина с пожълтели цветове.
Четката препуска с нетърпение,
по бледото от чакане лице,
на твореца, нарисувал я – икона
и поет възпял я в сетни стихове.
Портрет на минало, качено на тавана,
покрита с прах, заспала гордостта.
Образ на жена, нощта от теб отнелa,
с казаното „не” и несподелено „да”.
Рамка в грешки, вопли и желания,
и творец рисувал любовта преди-
като река, на своите вдъхновения.
Недовършен образ на таван лежи.- Petia-paty
на стената вдлъбнала от страхове.
Очи небесни, в небето влюбени,
край градина с пожълтели цветове.
Четката препуска с нетърпение,
по бледото от чакане лице,
на твореца, нарисувал я – икона
и поет възпял я в сетни стихове.
Портрет на минало, качено на тавана,
покрита с прах, заспала гордостта.
Образ на жена, нощта от теб отнелa,
с казаното „не” и несподелено „да”.
Рамка в грешки, вопли и желания,
и творец рисувал любовта преди-
като река, на своите вдъхновения.
Недовършен образ на таван лежи.- Petia-paty
Защо?
Иска ми се да се потопя отново в поезията. Да пиша за любовта, за хората, за времето, за надеждата и за всичко красиво, което ми носи пролетта. Иска ми се и сигурно щях да го направя само, че днес душата ми крещи. Крещи в ужаса на дните ни с един единствен въпрос – Защо?
Защо?
Скоро гледах документален филм „Заливът”. Ужасяващ разказ за избиването на хиляди делфини в залива на японско рибарско село – Тайджи. Бях потресена. Питах се „Защо?” - без да мога да възприема логиката на корпорации който се борят за пазари, с единствената цел за власт и за пари. Да убием живота, за да си набавим лукса за още един ден. Безумие!
После ме смрази новината за онзи баща който посяга сексуално на невръстното си дете. Съзнанието ми не може да го приеме, а въпросът „Защо” вече започна да излиза от мен и да крещи. Защо, защо....?
И докато се гърча в търсенето на отговора, до мен достигна поредното безумие:... „Отрязаха лапите на беззащитно куче в село Дряново”.
Въпросът се надигна с ужас в мен и заседна на гърлото ми. Безмълвно цялата крещя. Кой, кой би причинил това и „Защо” ? Кое ни превърна в най-големите зверове на природата? Ние мислещите и наричащите се „най-разумните” същества. Само, че звяра в природата се подчинява на правила, а за нас няма такива. Ние дори не се подчиняваме на инстинкти, иначе щяхме да ги чуем.
Защо и какво принуждава хората да прескочат своята човешка същност? Какво и защо те кара да отрежеш лапите на малко и беззащитно животно, да отнемеш, да осакатиш живот, да обезобразиш някого заливайки го с киселина, да се изгавриш с детето си. Кое в нашето уж прогресивно човешко развитие ни върна на най-долното стъпало?
Всеки, който е наблюдавал животните и отглежда такива вече знае, че те живеят и се подчиняват на правилата на природата, че носят в себе си нейната хармония, че могат да ни чуват, да ни обичат, да се грижат за нас, да ни научат как трябва да се обичаме.
Какво правим ние за тях и за себеподобните си? - Изяждаме се, за да оцелеем още един ден, без правила като единаци.
Защо? Защо ни е такъв свят, когато той е сътворен с идеята за единство иначе защо сме тук заедно – Защо?
Смисъла на днешния ден е заложен в оцеляването, само че оцеляването ни е заложено в духовното и моралното ни развитие и най-вече в единството и хармонията на цялото.
Аз съм никой, ако те няма теб, ако няма нас, ако ги няма тях.
Би ли поставил Човека на най-високото стъпало? - Аз не бих. - не и след толкова много "Защо?".
П.Данаилова
Защо?
Скоро гледах документален филм „Заливът”. Ужасяващ разказ за избиването на хиляди делфини в залива на японско рибарско село – Тайджи. Бях потресена. Питах се „Защо?” - без да мога да възприема логиката на корпорации който се борят за пазари, с единствената цел за власт и за пари. Да убием живота, за да си набавим лукса за още един ден. Безумие!
После ме смрази новината за онзи баща който посяга сексуално на невръстното си дете. Съзнанието ми не може да го приеме, а въпросът „Защо” вече започна да излиза от мен и да крещи. Защо, защо....?
И докато се гърча в търсенето на отговора, до мен достигна поредното безумие:... „Отрязаха лапите на беззащитно куче в село Дряново”.
Въпросът се надигна с ужас в мен и заседна на гърлото ми. Безмълвно цялата крещя. Кой, кой би причинил това и „Защо” ? Кое ни превърна в най-големите зверове на природата? Ние мислещите и наричащите се „най-разумните” същества. Само, че звяра в природата се подчинява на правила, а за нас няма такива. Ние дори не се подчиняваме на инстинкти, иначе щяхме да ги чуем.
Защо и какво принуждава хората да прескочат своята човешка същност? Какво и защо те кара да отрежеш лапите на малко и беззащитно животно, да отнемеш, да осакатиш живот, да обезобразиш някого заливайки го с киселина, да се изгавриш с детето си. Кое в нашето уж прогресивно човешко развитие ни върна на най-долното стъпало?
Всеки, който е наблюдавал животните и отглежда такива вече знае, че те живеят и се подчиняват на правилата на природата, че носят в себе си нейната хармония, че могат да ни чуват, да ни обичат, да се грижат за нас, да ни научат как трябва да се обичаме.
Какво правим ние за тях и за себеподобните си? - Изяждаме се, за да оцелеем още един ден, без правила като единаци.
Защо? Защо ни е такъв свят, когато той е сътворен с идеята за единство иначе защо сме тук заедно – Защо?
Смисъла на днешния ден е заложен в оцеляването, само че оцеляването ни е заложено в духовното и моралното ни развитие и най-вече в единството и хармонията на цялото.
Аз съм никой, ако те няма теб, ако няма нас, ако ги няма тях.
Би ли поставил Човека на най-високото стъпало? - Аз не бих. - не и след толкова много "Защо?".
П.Данаилова
Всичко от което се нуждаем е любов
Сърцето всички отговори знае,
от него искай винаги съвет,
и в тъмнината ще те разпознае,
то вижда от очите по-добре.
Обичай винаги и само с него,
разумът дори не позволил!
Съмнявай се! -
усъмни ли се сърцето
и пак със него си простил!
Храни го само с топли чувства,
от омразата сърцето ще смалиш!
Разкъсвай го на хиляди парчета,
остатъците, за да подариш!
И то започва да пораства,
и по-голямо, и голямо да расте.
Не си го ти раздал напразно,
щом любов по вените му потече.
Една частица остави за нея,/него/
той,/тя/ парченцата ще събере
и ще ти го върне пълно,
за да се обичаме с цялото сърце!- Petia-paty
/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/
от него искай винаги съвет,
и в тъмнината ще те разпознае,
то вижда от очите по-добре.
Обичай винаги и само с него,
разумът дори не позволил!
Съмнявай се! -
усъмни ли се сърцето
и пак със него си простил!
Храни го само с топли чувства,
от омразата сърцето ще смалиш!
Разкъсвай го на хиляди парчета,
остатъците, за да подариш!
И то започва да пораства,
и по-голямо, и голямо да расте.
Не си го ти раздал напразно,
щом любов по вените му потече.
Една частица остави за нея,/него/
той,/тя/ парченцата ще събере
и ще ти го върне пълно,
за да се обичаме с цялото сърце!- Petia-paty
/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/
Вричам се!
Напоследък често си припомням този свой стих, написан преди години и провокиран от много личен за мен момент.
Първоначалното заглавие бе „Клетва”, което в последствие промених , заради значението на тази дума, някак си звучаща безтегловно в съвремието ни.
Днес този стих ми звучи многозначително и определено го чета по нов начин. През призмата на времето осъзнах, че може да стане и начин на живот.
Вричам се!
Да обичам! -
толкова е лесно,
и естествено дори,
на душата огледална,
ти си свят от добрини.
Да прегръщам! -
някак си е свято,
с ухание на цвят,
изпълва мирис тишината,
сърце замира в екстаз.
Да съм вярна! -
не на тебе,
на единството в нас,
да притихвам споделено,
самота обвила в плащ.
Да съм различна! -
непозволена,
реална като в сън,
да остана пак до тебе,
в бурята дошла от вън .
Да давам обич! –
без замяна,
да съм с теб –
дори без теб.
Вричам се! –
от тебе завладяна,
да съм честна
до последно с теб!-Petia-paty
Първоначалното заглавие бе „Клетва”, което в последствие промених , заради значението на тази дума, някак си звучаща безтегловно в съвремието ни.
Днес този стих ми звучи многозначително и определено го чета по нов начин. През призмата на времето осъзнах, че може да стане и начин на живот.
Вричам се!
Да обичам! -
толкова е лесно,
и естествено дори,
на душата огледална,
ти си свят от добрини.
Да прегръщам! -
някак си е свято,
с ухание на цвят,
изпълва мирис тишината,
сърце замира в екстаз.
Да съм вярна! -
не на тебе,
на единството в нас,
да притихвам споделено,
самота обвила в плащ.
Да съм различна! -
непозволена,
реална като в сън,
да остана пак до тебе,
в бурята дошла от вън .
Да давам обич! –
без замяна,
да съм с теб –
дори без теб.
Вричам се! –
от тебе завладяна,
да съм честна
до последно с теб!-Petia-paty
Лирично
Защо оставяш всичко без остатък,
в една тъй рано осланена длан?
Денят за любовта е твърде кратък,
нощта за верността е стар капан.
Нима са винаги неповторими,
повторените думи и мечти?
И винаги ли след полярни зими,
неотразимо слънцето блести?
С въздишки ли зорницата ще будим?
С очакване ли мрака ще гасим? -
от тишината ме обзема лудост,
такава лудост няма синоним.
Вярвам, че каквото да се случи
и както да умира моят ден,
ще имаш аз, щастлива участ,
от изгрев нов, да бъда заслепена.
И светъл лъч за миг ще се изгуби,
в разпилените от времето коси,
на меката ти, посребряла хубост,
с обич и денят ни да спаси.- Petia-paty
/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/
в една тъй рано осланена длан?
Денят за любовта е твърде кратък,
нощта за верността е стар капан.
Нима са винаги неповторими,
повторените думи и мечти?
И винаги ли след полярни зими,
неотразимо слънцето блести?
С въздишки ли зорницата ще будим?
С очакване ли мрака ще гасим? -
от тишината ме обзема лудост,
такава лудост няма синоним.
Вярвам, че каквото да се случи
и както да умира моят ден,
ще имаш аз, щастлива участ,
от изгрев нов, да бъда заслепена.
И светъл лъч за миг ще се изгуби,
в разпилените от времето коси,
на меката ти, посребряла хубост,
с обич и денят ни да спаси.- Petia-paty
/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/
Отчаян оптимизъм
Ние всички които пишем, рисуваме, композираме или се занимаваме с някакво творчество, сме част от обществото в което живеем и съзнателно или не, винаги изразяваме чрез същото това творчество позициите и настройките му .
Всички имаме своята гражданска позиция и тя присъства и в творбите ни.
Това е нашият начин на изказ.
Иска ми се да пиша / и го правя/ - за любовта, за хората, за чувствата, споделени и не споделени, но днес денят ми поставя друг акцент. Несъмнено съм повлияна от несправедливостта и абсурда в който живея и съм провокирана да изразя позицията си, по начина по който мога.
Не съм отчаяна, провокиран е само оптимизма ми.
На хаоса му трябва време, а то е най-ценното което имам.
Отчаян оптимизъм
Омръзна ми да съм на косъм -
надеждата ми да убиват,
чужди грехове да ме износват -
отчаян днес е всеки оптимизъм.
Колко пъти вяра имах? –
нямах хляб да я нахраня.
Колко оправдания намирах? –
надежда мъничко да ми остане.
Трябва ли да се продам напълно -
на дявола рогата му да хвана.
Той ли вярата ми ще обърне,
когато сътворена съм в рана.
Омръзна ми да съм търпима,
щом храма някой ми ограбва,
когато се краде за трима -
денят душата ми обира.
Светлината, ако все пак виждам
и надежда мъничко ми стига,
за да кажа „Вяра имам!”
със отчаян оптимизъм. - Petia-paty
.
Всички имаме своята гражданска позиция и тя присъства и в творбите ни.
Това е нашият начин на изказ.
Иска ми се да пиша / и го правя/ - за любовта, за хората, за чувствата, споделени и не споделени, но днес денят ми поставя друг акцент. Несъмнено съм повлияна от несправедливостта и абсурда в който живея и съм провокирана да изразя позицията си, по начина по който мога.
Не съм отчаяна, провокиран е само оптимизма ми.
На хаоса му трябва време, а то е най-ценното което имам.
Отчаян оптимизъм
Омръзна ми да съм на косъм -
надеждата ми да убиват,
чужди грехове да ме износват -
отчаян днес е всеки оптимизъм.
Колко пъти вяра имах? –
нямах хляб да я нахраня.
Колко оправдания намирах? –
надежда мъничко да ми остане.
Трябва ли да се продам напълно -
на дявола рогата му да хвана.
Той ли вярата ми ще обърне,
когато сътворена съм в рана.
Омръзна ми да съм търпима,
щом храма някой ми ограбва,
когато се краде за трима -
денят душата ми обира.
Светлината, ако все пак виждам
и надежда мъничко ми стига,
за да кажа „Вяра имам!”
със отчаян оптимизъм. - Petia-paty
.
Молитва за опрощение
Любовта не е химера,
моралът не е счупен стълб,
вярвам, че ще оцелеят!
Боже на къде върви света?!
Малко обич,
повече се любим,
думите в кавги хабим.
Загърбихме и твойто слово:
„Не лъжи!” и „Не кради!”
Днес продава и купува -
любов измерва се в пари.
На сърцето не робувам,
какво от туй, че ме кори.
Боже колко си високо! –
та не виждаш ти -
как продадохме си дъщерите,
за скъпи, лъскави коли.
Как засипахме земята
с тонове отпадъци и смет,
как изкоренихме дробовете,
на моят дом и твоята плът.
Как обвихме се в злоба
и се давим в алчността,
как забравихме те Боже -
ние твоите деца.
Затова те моля, ти прости ми,
че не се възпротивих -
да се заклеват в твоето име,
че с мълчание те опозорих.. -Petia-paty
/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/
моралът не е счупен стълб,
вярвам, че ще оцелеят!
Боже на къде върви света?!
Малко обич,
повече се любим,
думите в кавги хабим.
Загърбихме и твойто слово:
„Не лъжи!” и „Не кради!”
Днес продава и купува -
любов измерва се в пари.
На сърцето не робувам,
какво от туй, че ме кори.
Боже колко си високо! –
та не виждаш ти -
как продадохме си дъщерите,
за скъпи, лъскави коли.
Как засипахме земята
с тонове отпадъци и смет,
как изкоренихме дробовете,
на моят дом и твоята плът.
Как обвихме се в злоба
и се давим в алчността,
как забравихме те Боже -
ние твоите деца.
Затова те моля, ти прости ми,
че не се възпротивих -
да се заклеват в твоето име,
че с мълчание те опозорих.. -Petia-paty
/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/
Празник ли е любовта?
Колкото по-малко обичаме, толкова по-често ще се налага да го отпразнуваме.
Няма ден за любовта, ако тя те изпълва през цялото време.
Може би ние българите сме стигнали до това прозрение през годините и затова на днешния ден предпочитаме да леем вино, като символ на онова опиянение и екстаз, до което ни води тя – любовта.
Пак тя може да ни изпълва през целият ни път и така все по рядко ще са налага да я окичваме със символи.
Налейте чашите със вино!
Денят за любовта е твърде кратък, нощта за верността е стар капан.
****
Изплъзват ми се неусетно дните,
с приспивен глас сърцето ме зове,
а мислите ми непрестанно скитат
по някакви отвъдни брегове.
И всъщност малко време ми остана
да разбера душата от какво боли.
Горчива радост или рана? -
мечти с въображаеми черти.
Сега лицето си оглеждам
в загадката на твоите очи,
защото знам последната надежда
последният ми грях ще заличи.
Не го отпъждай с деликатен укор!
Това е моят най-невинен грях.
Когато вече няма да съм тука
от нищо няма да изпитвам страх.
И нека да напомня само,
че много път аз извървях
до думите написани на камък:
"Аз обичах, значи и живях"!” Petia-paty
/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/
Няма ден за любовта, ако тя те изпълва през цялото време.
Може би ние българите сме стигнали до това прозрение през годините и затова на днешния ден предпочитаме да леем вино, като символ на онова опиянение и екстаз, до което ни води тя – любовта.
Пак тя може да ни изпълва през целият ни път и така все по рядко ще са налага да я окичваме със символи.
Налейте чашите със вино!
Денят за любовта е твърде кратък, нощта за верността е стар капан.
****
Изплъзват ми се неусетно дните,
с приспивен глас сърцето ме зове,
а мислите ми непрестанно скитат
по някакви отвъдни брегове.
И всъщност малко време ми остана
да разбера душата от какво боли.
Горчива радост или рана? -
мечти с въображаеми черти.
Сега лицето си оглеждам
в загадката на твоите очи,
защото знам последната надежда
последният ми грях ще заличи.
Не го отпъждай с деликатен укор!
Това е моят най-невинен грях.
Когато вече няма да съм тука
от нищо няма да изпитвам страх.
И нека да напомня само,
че много път аз извървях
до думите написани на камък:
"Аз обичах, значи и живях"!” Petia-paty
/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/
Да се загубиш в точка
Философско-отнесени или просто невчесани мисли на една точка
Все ни говорят за глобализация, живеем в глобален свят, но и проблемите ни станаха глобални. Глобално затопляне, глобални кризи, глобални реформи.
Тази глобализация на малкия човек му дойде малко в повече и му звучи като нещо много, ама много голямо и страшно. Къде е той , какво ще стане с него, няма ли да се изгуби в тая глобализация и какво го грее тя, освен че му създава само страхове и проблеми. Заради нея отдавна не яде качествена храна, не пие чиста вода, работи повече и спи по – малко.
Живее в глобален град, с стари обувки се вози в трамвая, сред глобална мърсотия или чака в глобални задръствания.
Изчезнаха малките неща които му даваха щастие. Всички ценни за него неща се загубиха в глобалното пространство.
Не го интересува кой е виновен за глобалната криза, защото се бори за малко пространство.
Той - Човека, малък като точка, изгубен във времето, но пък винаги поставял началото, началото което започва след точка.
Времето е Сфера от множество точки в пространството, които се намират на дадено разстояние от дадена точка.
Ние сме тези точки и населяваме тази сфера сега.
Малки и нищожни като единици, но в състояние да образуваме фигури, а рисуваме само прави форми.
Обединени в малки пространства с близки до нас точки, колкото да нарисуваме права, а тя има начало и край.
Преплетени хилядите прави насичат пространството и изчезват в безкрая, изгубени в нереален чертеж.
Всяка точка си мечтае да нарисува окръжност, за да се върне в началото и да остане безсмъртна, но и всяка точка се изгражда в цялото.
Сама тя е само мъничка точка.
Целия смисъл на нейното съществуване е в каква комбинация ще избере да се слее, за да остане паметна в своя най-велик чертеж, осъзнавайки, че е велика космическа единица, която твори начало поставяйки точката в края.
Petia-paty
Все ни говорят за глобализация, живеем в глобален свят, но и проблемите ни станаха глобални. Глобално затопляне, глобални кризи, глобални реформи.
Тази глобализация на малкия човек му дойде малко в повече и му звучи като нещо много, ама много голямо и страшно. Къде е той , какво ще стане с него, няма ли да се изгуби в тая глобализация и какво го грее тя, освен че му създава само страхове и проблеми. Заради нея отдавна не яде качествена храна, не пие чиста вода, работи повече и спи по – малко.
Живее в глобален град, с стари обувки се вози в трамвая, сред глобална мърсотия или чака в глобални задръствания.
Изчезнаха малките неща които му даваха щастие. Всички ценни за него неща се загубиха в глобалното пространство.
Не го интересува кой е виновен за глобалната криза, защото се бори за малко пространство.
Той - Човека, малък като точка, изгубен във времето, но пък винаги поставял началото, началото което започва след точка.
Времето е Сфера от множество точки в пространството, които се намират на дадено разстояние от дадена точка.
Ние сме тези точки и населяваме тази сфера сега.
Малки и нищожни като единици, но в състояние да образуваме фигури, а рисуваме само прави форми.
Обединени в малки пространства с близки до нас точки, колкото да нарисуваме права, а тя има начало и край.
Преплетени хилядите прави насичат пространството и изчезват в безкрая, изгубени в нереален чертеж.
Всяка точка си мечтае да нарисува окръжност, за да се върне в началото и да остане безсмъртна, но и всяка точка се изгражда в цялото.
Сама тя е само мъничка точка.
Целия смисъл на нейното съществуване е в каква комбинация ще избере да се слее, за да остане паметна в своя най-велик чертеж, осъзнавайки, че е велика космическа единица, която твори начало поставяйки точката в края.
Petia-paty
Що е патриотизъм и има ли почва у мен?
Патриотизъм означава любов и възхищение към Родината, гордост и възхищение от националните постижения и природните дадености.
В този смисъл любов към Родината имам, е чак възхищение – не. Но пък националните ни постижения, колкото и редки да са те, ме изпълват с някакво странно чувство на задоволство.
За природните дадености, тези които останаха, все още скрити, не опустошени или не бетонирани, ме изпълват с наслада и с усещането за също такова, че и по голямо доволство.
Та, в този целия смисъл излиза, че зная що е туй патриотизъм и явно има почва у мен. Само дето нещо не е наред и ме стряска. Ако ще съм патриот ще трябва да милея по всичко българско и родно.
Да, ама не!
Все по често се налага да отказвам да купувам с надпис: "made in Bulgaria", не само заради липса на качество, но и за произход под съмнение, защото моят патриотизъм отказва да приеме, че това е с етикета на моята Родина.
Отказвам, да приема, че чуждите училища и университети дават по добро образувание на децата ми, а не настолните книги на нашите възрожденци.
/Кой ще им разкаже за историята ни, такава каквато само ние я знаем?/
Отказвам да повярвам, че българският език може да се изписва на латиница.
Отказвам да повярвам, че все по-малко ни милее за Родината.
Отказвам да приема, че сбърках като останах тук при корените си.
Отказвам, но се налага да приема, че ме управляват хора без да са чували за патриотизъм, а убиват малкото останало в мене.
„У нас всичко е шупнало, а нищо не е втасало, всичко е избъбнало, а нищо не е цъфнало”- пише Любен Каравелов в отговор на въпрос "Знаеш ли ти кои сме?"
Да, има почва у мен да вирее патриотизъм, но няма кой да го нахрани.
РОДИНА
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?
Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.Пейо Яворов
В този смисъл любов към Родината имам, е чак възхищение – не. Но пък националните ни постижения, колкото и редки да са те, ме изпълват с някакво странно чувство на задоволство.
За природните дадености, тези които останаха, все още скрити, не опустошени или не бетонирани, ме изпълват с наслада и с усещането за също такова, че и по голямо доволство.
Та, в този целия смисъл излиза, че зная що е туй патриотизъм и явно има почва у мен. Само дето нещо не е наред и ме стряска. Ако ще съм патриот ще трябва да милея по всичко българско и родно.
Да, ама не!
Все по често се налага да отказвам да купувам с надпис: "made in Bulgaria", не само заради липса на качество, но и за произход под съмнение, защото моят патриотизъм отказва да приеме, че това е с етикета на моята Родина.
Отказвам, да приема, че чуждите училища и университети дават по добро образувание на децата ми, а не настолните книги на нашите възрожденци.
/Кой ще им разкаже за историята ни, такава каквато само ние я знаем?/
Отказвам да повярвам, че българският език може да се изписва на латиница.
Отказвам да повярвам, че все по-малко ни милее за Родината.
Отказвам да приема, че сбърках като останах тук при корените си.
Отказвам, но се налага да приема, че ме управляват хора без да са чували за патриотизъм, а убиват малкото останало в мене.
„У нас всичко е шупнало, а нищо не е втасало, всичко е избъбнало, а нищо не е цъфнало”- пише Любен Каравелов в отговор на въпрос "Знаеш ли ти кои сме?"
Да, има почва у мен да вирее патриотизъм, но няма кой да го нахрани.
РОДИНА
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?
Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.Пейо Яворов
ЗАПИСКИ ПО ЕДНО НЕСБЪДНАТО ЛЯТО
“ През живота те води едно вътрешно ученолюбиво съзнание, палавото одухотворено същество, което е истинския ти Аз.
Не обръщай гръб на възможните бъдещета, преди да си се убедил, че няма какво да научиш от тях.
Винаги разполагаш със свободата да размислиш и да избереш друго бъдеще или друго минало.
Ти учиш другите най-добре на онова, което самият ти имаш най-голяма нужда да научиш.
Най-дълбоки са най- простите въпроси. Къде съм роден? Къде е моят дом? Къде отивам? – замисляй се от време на време над тях и наблюдавай как отговорите ти се променят.” – из книгата „Илюзии” на Ричард Бах
ЗАПИСКИ ЧАСТ I
Последен постинг от преди 4 седмици – цели 4 седмици? Времето е неизмеримо. Нямаше ме само миг или пък цяла вечност.
Обожавам лятото! Още щом се запъти и аз съм стегнала куфарите за път. Слънцето винаги усилва и жаждата ми за живот.
Беше време за обиколки! За опознаване на света. Време да напусна протрития стол пред камината, да захвърля компютъра и да замина – там накъдето ще ме отведе и този път порива.
Миналото лято направих една дълга обиколка из Европа – е поне на част от нея. На колела пропътувах около пет хиляди километра. Видях нови и непознати земи. Отворих пътеки към непознати приятели и срещнах прекрасни хора.
Вече бях влюбена в бита, нрава, елегантността и естетиката на италианеца. После ме заплени подреденоста, чистотата и сигурността на германеца. Виенчани ме посрещнаха с топлота и спокойствие и ме изненадаха колко спокоен, подреден и усмихнат може да бъде един мега град. Щвейцария не ми се оказа по джоба, но поне се насладих на прекрасните гледки, които наблюдавах от пътя и още, и още. Но това е вече фотографирано и се намира в албума на спомена.
А сега накъде? Тази година накъде?
Малка разходка до средиземноморската ни съседка.
Безкрайни плажове, морски бриз, мастика, сладко от смокини и разходки под портокалови дръвчета. Да хубаво е и тук има какво да те заплени, но нещо в мен се съпротивлява и ме тегли обратно към неуредената ми и раздърпана Родина. Тя ме натъжава. Още с минаването на границата пред мен се отварят гледки, на които не мога да се насладя, защото трябва да се пазя от дупки, от полицаи с радари накачени по дърветата и ме натъжават хора с мрачни лица и посивели одежди.
Но пък е красива, дори и във вехтата си дреха е красива. И в мен спонтанно се заражда желание да я опозная, да я опозная от вътре. Има толкова много места които съм искала да посетя и все не ми е оставало време. Взимам решение. Това лято ще направя една обиколка из моята България. По всички ония места , които ме викат отдавна.
Куфарите няма да ми трябват този път все пак съм си у дома. Грабвам сака и потеглям на път.
„Никога не те спохожда желание, без да те споходи и силата с която да го осъществиш, единствено трябва да се потрудиш, за да се изпълни.”
Потеглям на юг, към Сакар планина, далече на юг в граничната точката на България с двете и съседки – Турция и Гърция. Потеглям към онези забравени и малко познати места, за които детето в мен още пази спомена и където се крият корените ми, моите и на моите предци. Тази толкова близка и непозната земя. В ръцете си държа туристически справочник на историческите паметници в тази част на страната. Разглеждаме ги любопитно. Няколко открити тракийски селища и гробници в района. Изненадана съм, че точно до селото на моите корени са разположени и по- голяма част от находките. Върху каква непозната земя съм била родена! Трябва да видя тези места отново!
След натовареното движение по магистралата поемаме по двулентовото платно на главения път към Турция, един от най-натоварените по това време на сезона. Колкото по надолу към границата се приближаваме, толкова по равнинен става пейзажа. Безкрайни жълти полета и тук там ниви засети с тютюн и царевица. Детските ми спомени са за памукови градини от които няма и следа. В тези спомени картините са с приказни пейзажи и усещане за свобода. В очите на дете багрите са винаги с наситени краски. Детските очи са в друго измерение.
Подминаваме Свиленград и се спускаме по изровен път, приличащ по-скоро на черен каменарски път по който едва личи, някогашния асфалт. Пустош. Безкрайни равнини и запустели ниви. Забравени не от бога, а от хората места.
Селцето ме посреща със същите разбити улици, изоставени и полу саборени къщи. В разгара на лятото тук всички са по полето. Всички – всъщност те вече се броят на пръсти. Помня някогашният поток от каручки пълни с чували с тютюн и щъкащи хора около тях. Сега е тихо и пусто и някак си подтискащо празно. На чешмата в центъра виждам една възрастна жена да налива вода в стомна. За миг ми се струва, че времето е спряло точно тук. Спираме при нея да я поздравим.
- Ти от къде си, чадо? – ме пита тя с набраздено лице - от къде идеш?
Замислям се преди да отговоря
- И аз не знам от къде съм - може би от тук /тук са корените ми/, може би от София /там ми е целия осъзнат живот/ или може би от малкото градче в който избрах да живея – не знам от къде съм, но отдавна не съм идвала тук – усмихвам се неловко.
- А нашенче си ти, нашенче по усмивката ти мога да те позная. Добре дошла. – усмихна ми се тя и бодро закрачи надолу по пътя.
Проследих я с поглед и ми стана мило и тъжно от отдалечаващия се образ. После поех по издълбаните от времето дупки на улиците. По пътеките на своето детство, сякаш вчера отминало.
Спонтанни прегръдки, неразпознати познатите лица, топло мляко и мирис на тютюн. Запустели градини, празни и срутени къщи на любими близки и приятели. Доброта, наивност и сърдечност, но и потресаваща бедност и разруха ме посрещнаха тук. Сякаш се бях върнала назад във времето, в някакъв паралелен свят на моето детство. Ето тук имаше читалище и киносалон, а тук парк и детска градина пълна с хлапета, по надолу беше училището, а тук в тази порутена сграда беше болницата – да в селото ни имаше болница с родилно отделение и точно тук съм родена. Колко трудно е да се създаде всичко това и колко лесно го унищожихме. Тъжна носталгия по невъзможното минало на едно детство. Тъжна картина на една реалност. Всъщност казват, че реалностите ги създаваме ние и нашето съзнание. Ако можех сега да променя тази реалност, ако можех, само да можех.
Най-хубавото и ценно нещо тук си остават все пак хората. Недокоснати от цивилизацията, в ежедневна борба за оцеляване, прегърбени от труд и неволи, но съхранили мъдростта на живота в простотата му.
Рано или късно казват те, те спохожда непреодолимото желание да се завърнеш и допълват - пътят, които извървяваме през живота си е заложен още в началото ни, много от отговорите ти се крият тук в корените ти, независимо колко дълбоки са те, най-трудните въпроси са с най-прости отговори.
Оказаха се прави.
„Всички хора, всички случки в живота ти присъстват в него, защото си ги привлякъл ти. Твоя работа е да решиш какво да правиш с тях.”
Напускам детството си и селото с усещане за неизбежност и тъга, но и надежда. В себе си винаги ще нося част от тази земя. Картините на една безгрижна радост и щастливо детство са пазителите на една изчезнала реалност и тя живее в мен.
Поемам по натрошения път и продължавам напред – без начертана посока към възможните бъдещета.
Едно отдавна жадувано и все така несбъдвано лято измести акцентите на моите пътувания. Винаги ще ценя достойнствата, постиженията и качествата на другите народи, но и не бих могла да забравя, че съм на гости. Подсъзнателно ние винаги се чувстваме най-защитени именно в собствения си дом, а той е там на където те тегли сърцето. Уютен или не, това зависи от усилията и желанията на всеки от нас, но той винаги ще пази магията на познанието за самите нас, за нашата същност.
„Облакът не знае защо се движи точно в тази посока и точно с тази скорост. Той просто усеща подтик….Небето обаче знае движещите сили и пътищата на всички облаци. Ти също ще ги узнаеш, ако се извисиш толкова на високо, че да можеш да надникнеш отвъд хоризонта.” – „Илюзии” на Ричард Бах
Не обръщай гръб на възможните бъдещета, преди да си се убедил, че няма какво да научиш от тях.
Винаги разполагаш със свободата да размислиш и да избереш друго бъдеще или друго минало.
Ти учиш другите най-добре на онова, което самият ти имаш най-голяма нужда да научиш.
Най-дълбоки са най- простите въпроси. Къде съм роден? Къде е моят дом? Къде отивам? – замисляй се от време на време над тях и наблюдавай как отговорите ти се променят.” – из книгата „Илюзии” на Ричард Бах
ЗАПИСКИ ЧАСТ I
Последен постинг от преди 4 седмици – цели 4 седмици? Времето е неизмеримо. Нямаше ме само миг или пък цяла вечност.
Обожавам лятото! Още щом се запъти и аз съм стегнала куфарите за път. Слънцето винаги усилва и жаждата ми за живот.
Беше време за обиколки! За опознаване на света. Време да напусна протрития стол пред камината, да захвърля компютъра и да замина – там накъдето ще ме отведе и този път порива.
Миналото лято направих една дълга обиколка из Европа – е поне на част от нея. На колела пропътувах около пет хиляди километра. Видях нови и непознати земи. Отворих пътеки към непознати приятели и срещнах прекрасни хора.
Вече бях влюбена в бита, нрава, елегантността и естетиката на италианеца. После ме заплени подреденоста, чистотата и сигурността на германеца. Виенчани ме посрещнаха с топлота и спокойствие и ме изненадаха колко спокоен, подреден и усмихнат може да бъде един мега град. Щвейцария не ми се оказа по джоба, но поне се насладих на прекрасните гледки, които наблюдавах от пътя и още, и още. Но това е вече фотографирано и се намира в албума на спомена.
А сега накъде? Тази година накъде?
Малка разходка до средиземноморската ни съседка.
Безкрайни плажове, морски бриз, мастика, сладко от смокини и разходки под портокалови дръвчета. Да хубаво е и тук има какво да те заплени, но нещо в мен се съпротивлява и ме тегли обратно към неуредената ми и раздърпана Родина. Тя ме натъжава. Още с минаването на границата пред мен се отварят гледки, на които не мога да се насладя, защото трябва да се пазя от дупки, от полицаи с радари накачени по дърветата и ме натъжават хора с мрачни лица и посивели одежди.
Но пък е красива, дори и във вехтата си дреха е красива. И в мен спонтанно се заражда желание да я опозная, да я опозная от вътре. Има толкова много места които съм искала да посетя и все не ми е оставало време. Взимам решение. Това лято ще направя една обиколка из моята България. По всички ония места , които ме викат отдавна.
Куфарите няма да ми трябват този път все пак съм си у дома. Грабвам сака и потеглям на път.
„Никога не те спохожда желание, без да те споходи и силата с която да го осъществиш, единствено трябва да се потрудиш, за да се изпълни.”
Потеглям на юг, към Сакар планина, далече на юг в граничната точката на България с двете и съседки – Турция и Гърция. Потеглям към онези забравени и малко познати места, за които детето в мен още пази спомена и където се крият корените ми, моите и на моите предци. Тази толкова близка и непозната земя. В ръцете си държа туристически справочник на историческите паметници в тази част на страната. Разглеждаме ги любопитно. Няколко открити тракийски селища и гробници в района. Изненадана съм, че точно до селото на моите корени са разположени и по- голяма част от находките. Върху каква непозната земя съм била родена! Трябва да видя тези места отново!
След натовареното движение по магистралата поемаме по двулентовото платно на главения път към Турция, един от най-натоварените по това време на сезона. Колкото по надолу към границата се приближаваме, толкова по равнинен става пейзажа. Безкрайни жълти полета и тук там ниви засети с тютюн и царевица. Детските ми спомени са за памукови градини от които няма и следа. В тези спомени картините са с приказни пейзажи и усещане за свобода. В очите на дете багрите са винаги с наситени краски. Детските очи са в друго измерение.
Подминаваме Свиленград и се спускаме по изровен път, приличащ по-скоро на черен каменарски път по който едва личи, някогашния асфалт. Пустош. Безкрайни равнини и запустели ниви. Забравени не от бога, а от хората места.
Селцето ме посреща със същите разбити улици, изоставени и полу саборени къщи. В разгара на лятото тук всички са по полето. Всички – всъщност те вече се броят на пръсти. Помня някогашният поток от каручки пълни с чували с тютюн и щъкащи хора около тях. Сега е тихо и пусто и някак си подтискащо празно. На чешмата в центъра виждам една възрастна жена да налива вода в стомна. За миг ми се струва, че времето е спряло точно тук. Спираме при нея да я поздравим.
- Ти от къде си, чадо? – ме пита тя с набраздено лице - от къде идеш?
Замислям се преди да отговоря
- И аз не знам от къде съм - може би от тук /тук са корените ми/, може би от София /там ми е целия осъзнат живот/ или може би от малкото градче в който избрах да живея – не знам от къде съм, но отдавна не съм идвала тук – усмихвам се неловко.
- А нашенче си ти, нашенче по усмивката ти мога да те позная. Добре дошла. – усмихна ми се тя и бодро закрачи надолу по пътя.
Проследих я с поглед и ми стана мило и тъжно от отдалечаващия се образ. После поех по издълбаните от времето дупки на улиците. По пътеките на своето детство, сякаш вчера отминало.
Спонтанни прегръдки, неразпознати познатите лица, топло мляко и мирис на тютюн. Запустели градини, празни и срутени къщи на любими близки и приятели. Доброта, наивност и сърдечност, но и потресаваща бедност и разруха ме посрещнаха тук. Сякаш се бях върнала назад във времето, в някакъв паралелен свят на моето детство. Ето тук имаше читалище и киносалон, а тук парк и детска градина пълна с хлапета, по надолу беше училището, а тук в тази порутена сграда беше болницата – да в селото ни имаше болница с родилно отделение и точно тук съм родена. Колко трудно е да се създаде всичко това и колко лесно го унищожихме. Тъжна носталгия по невъзможното минало на едно детство. Тъжна картина на една реалност. Всъщност казват, че реалностите ги създаваме ние и нашето съзнание. Ако можех сега да променя тази реалност, ако можех, само да можех.
Най-хубавото и ценно нещо тук си остават все пак хората. Недокоснати от цивилизацията, в ежедневна борба за оцеляване, прегърбени от труд и неволи, но съхранили мъдростта на живота в простотата му.
Рано или късно казват те, те спохожда непреодолимото желание да се завърнеш и допълват - пътят, които извървяваме през живота си е заложен още в началото ни, много от отговорите ти се крият тук в корените ти, независимо колко дълбоки са те, най-трудните въпроси са с най-прости отговори.
Оказаха се прави.
„Всички хора, всички случки в живота ти присъстват в него, защото си ги привлякъл ти. Твоя работа е да решиш какво да правиш с тях.”
Напускам детството си и селото с усещане за неизбежност и тъга, но и надежда. В себе си винаги ще нося част от тази земя. Картините на една безгрижна радост и щастливо детство са пазителите на една изчезнала реалност и тя живее в мен.
Поемам по натрошения път и продължавам напред – без начертана посока към възможните бъдещета.
Едно отдавна жадувано и все така несбъдвано лято измести акцентите на моите пътувания. Винаги ще ценя достойнствата, постиженията и качествата на другите народи, но и не бих могла да забравя, че съм на гости. Подсъзнателно ние винаги се чувстваме най-защитени именно в собствения си дом, а той е там на където те тегли сърцето. Уютен или не, това зависи от усилията и желанията на всеки от нас, но той винаги ще пази магията на познанието за самите нас, за нашата същност.
„Облакът не знае защо се движи точно в тази посока и точно с тази скорост. Той просто усеща подтик….Небето обаче знае движещите сили и пътищата на всички облаци. Ти също ще ги узнаеш, ако се извисиш толкова на високо, че да можеш да надникнеш отвъд хоризонта.” – „Илюзии” на Ричард Бах
РАЗХОДКАТА
„Веднъж срещнах един човек на когото всички джобове по дрехата висяха откъснати. Попитах го какво му се е случило и защо са му откъснати джобовете, а той ми отговори:
- За да ми напомнят, че нищо от това което мога да побера в тях не мога да отнеса със себе си. „
Ровех из празните си джобове, за да потърся монети за кафе и си спомних за тази притча.
Ще мина и без кафе, какво толкова, просто навик. Някакво си кафе. Денят е слънчев и прекрасен.
Забързвам по улицата, когато в края й, погледа ми се спира върху витрината на лъскав магазин, където се кипри още по-прекрасен пуловер.
Любимия ми цвят, страхотен! - след секунди вече съм в магазина.
Сто и осемдесет лева, вие сте полудели! Ще мина и без този пуловер, какво толкова просто любимия ми цвят нищо особенно- и отново опипвам добре зашитите си джобове.
Сто и осемдесет! – не проумявам как нещо с размер S може да струва толкова много.
О, няма да се ядосвам, днес е денят ми за разходка и отмора, никакви магазини.
Продължавам към парка, където въпреки шума от автомобили може да се долови смях и глъч. Днес парка е пълен. Домашни любимци, детски колички, тичащи и викащи деца и родители, на площ от два декара, с броящи се на пръсти дървета и храсти. Две, три претъпкани алеи осеяни от отпадъци и фасове и няколко счупени скамейки.
С разходката ми днес няма да се получи- усмихнато хлапе се сблъсква с мен и недоумява как така съм се отзовала на пътя му.
Изчезвам. Тук е като в МОЛ по време на разпродажба – имам нужда от спокойствие.
На къде? – оглеждам се и разбирам, че колкото и да е горещо днес най-спокойното място е в малкият ми апартамент.
Какво толкова поне ще почета.
Още преди да съм отключила вратата ме връхлита шума на бормашина. Съседа използва почивката си да разпробие още няколко дупки в стената.
Какво толкова след малко ще спре.
Тишина. Зачитам се. За кратко – шум от прахосмукачка ме подсеща, че може би не е лошо да пусна и моята.
Но не и днес.
Взимам раницата, два сандвича и любимата книга.
Качвам се на колата и потеглям към планината.
Какво толкова, само на час път.
Хлад. Мирис на зелено. Тишина. Усещане за свобода и живот
Опипвам добре зашитите си джобове и ми идва да ги разкъсам.
Нищо от това, което мога да побера в тях не ми трябва, за да намеря спокойствие. Нищо от това няма да отнеса със себе си.
Свечерява се.
Трябва да побързам. Утре ме чака работа. Трябва да сложа поне две монети в празните си джобове.
Какво толкова и тази седмица ще ги оставя зашити. Може би някой ден ще ги разкъсам и ще открия свободата.Но не и днес, утре трябва да им намеря монета.Може би някой ден. Какво толкова?
Петя-Paty
- За да ми напомнят, че нищо от това което мога да побера в тях не мога да отнеса със себе си. „
Ровех из празните си джобове, за да потърся монети за кафе и си спомних за тази притча.
Ще мина и без кафе, какво толкова, просто навик. Някакво си кафе. Денят е слънчев и прекрасен.
Забързвам по улицата, когато в края й, погледа ми се спира върху витрината на лъскав магазин, където се кипри още по-прекрасен пуловер.
Любимия ми цвят, страхотен! - след секунди вече съм в магазина.
Сто и осемдесет лева, вие сте полудели! Ще мина и без този пуловер, какво толкова просто любимия ми цвят нищо особенно- и отново опипвам добре зашитите си джобове.
Сто и осемдесет! – не проумявам как нещо с размер S може да струва толкова много.
О, няма да се ядосвам, днес е денят ми за разходка и отмора, никакви магазини.
Продължавам към парка, където въпреки шума от автомобили може да се долови смях и глъч. Днес парка е пълен. Домашни любимци, детски колички, тичащи и викащи деца и родители, на площ от два декара, с броящи се на пръсти дървета и храсти. Две, три претъпкани алеи осеяни от отпадъци и фасове и няколко счупени скамейки.
С разходката ми днес няма да се получи- усмихнато хлапе се сблъсква с мен и недоумява как така съм се отзовала на пътя му.
Изчезвам. Тук е като в МОЛ по време на разпродажба – имам нужда от спокойствие.
На къде? – оглеждам се и разбирам, че колкото и да е горещо днес най-спокойното място е в малкият ми апартамент.
Какво толкова поне ще почета.
Още преди да съм отключила вратата ме връхлита шума на бормашина. Съседа използва почивката си да разпробие още няколко дупки в стената.
Какво толкова след малко ще спре.
Тишина. Зачитам се. За кратко – шум от прахосмукачка ме подсеща, че може би не е лошо да пусна и моята.
Но не и днес.
Взимам раницата, два сандвича и любимата книга.
Качвам се на колата и потеглям към планината.
Какво толкова, само на час път.
Хлад. Мирис на зелено. Тишина. Усещане за свобода и живот
Опипвам добре зашитите си джобове и ми идва да ги разкъсам.
Нищо от това, което мога да побера в тях не ми трябва, за да намеря спокойствие. Нищо от това няма да отнеса със себе си.
Свечерява се.
Трябва да побързам. Утре ме чака работа. Трябва да сложа поне две монети в празните си джобове.
Какво толкова и тази седмица ще ги оставя зашити. Може би някой ден ще ги разкъсам и ще открия свободата.Но не и днес, утре трябва да им намеря монета.Може би някой ден. Какво толкова?
Петя-Paty
ТАТКОВИНА
Петко Славейков е сред най-цитираните ни възрожденци напоследък с крилата фраза от негово произведение.
Ние умеем да се ловим за думите. Думи изписани в стих в лето 1875-то: „Не сме народ, а мърша”.
Питам се аз, защо ли е толкова актуален дядо Славейков – 130 години след него. Горди ли сме с такова наследство?
Да! Не трябва да забравяме корените си, не само ние - народа, но и всеки политик и управник качил се на стола на властта.
Защо ли? Защото до там, до върха, където те „туря” народа се стига носейки флага на Левски „За чиста и свята република”, а падайки от там се цитира Петко Славейков. Само дето се забравя, че този народ, пък дори и „мърша” може и да „гълчи”.
Е, и на мен ми е мъчно, че не мога да оспоря словата изречени от дядо ни Петко, но мога да припомня, че и едни от най - вълнуващите слова възпети в песен са пак негови:
ТАТКОВИНА
Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.....
******...................
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.
Само, ако обичаш от сърце таз земя и тоз народ можеш и да изкрещиш:
Не сме народ, а мърша - докато не докажем обратното бих добавила аз.
Имаме шанс поне на следващите поколения да покажем, че сме различни. Не е ли време да скъсаме пъпната връв с безхаберието си и да захвърлим мрачното си минало? Не е ли време да пораснем?
Да прочетем отново крилатите слова на автора, възпял татковината ни, и да помислим.
НЕ СМЕ НАРОД
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша. – Петко Славейков
1875
/Откъс из публикация в. Македония през 1872 на Петко Славейков
„ДВЕ КАСТИ ИЛИ ДНЕШНАТА ЕКЗАРХИЯ И ЩО НИ ОБЕЩАВА ТЯ”/
„Освен другите беди и препятствия, на които е бил изложен нашият народ през времето на мрачната епоха на нашата история, той има да търпи още повече от върлуванието на гръцкото калугерско съсловие и от българската аристокрация или чорбаджийство.
Наистина нашето чорбаджийско съсловия е далеч да прилича на аристократската онази каста у европейските народи. У аристократите в Европа освен вредителните онези съсловнически предразсъждения съществуват въобще между тях и някои благородни черти, някои доблестни начала, които са пленявали обществата. Но нашите аристократи сякаш че са се отлъчили и събрали накуп всички онези черти и стремления, които дотолкова загрозяват человека, щото го свалят по-долу и от най-низкото и най-безсловестното животно....
Те, чорбаджиите, които с по-голямото си богатство са могли да се въздигнат над по-бедното селско или гражданско съсловие, употребляваха и употребяват хиляди и най-престъпни средства за уголемението на своето богатство и сила, и влас.”
Корените ни са посети в не плодородна почва.
Ние умеем да се ловим за думите. Думи изписани в стих в лето 1875-то: „Не сме народ, а мърша”.
Питам се аз, защо ли е толкова актуален дядо Славейков – 130 години след него. Горди ли сме с такова наследство?
Да! Не трябва да забравяме корените си, не само ние - народа, но и всеки политик и управник качил се на стола на властта.
Защо ли? Защото до там, до върха, където те „туря” народа се стига носейки флага на Левски „За чиста и свята република”, а падайки от там се цитира Петко Славейков. Само дето се забравя, че този народ, пък дори и „мърша” може и да „гълчи”.
Е, и на мен ми е мъчно, че не мога да оспоря словата изречени от дядо ни Петко, но мога да припомня, че и едни от най - вълнуващите слова възпети в песен са пак негови:
ТАТКОВИНА
Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.....
******...................
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.
Само, ако обичаш от сърце таз земя и тоз народ можеш и да изкрещиш:
Не сме народ, а мърша - докато не докажем обратното бих добавила аз.
Имаме шанс поне на следващите поколения да покажем, че сме различни. Не е ли време да скъсаме пъпната връв с безхаберието си и да захвърлим мрачното си минало? Не е ли време да пораснем?
Да прочетем отново крилатите слова на автора, възпял татковината ни, и да помислим.
НЕ СМЕ НАРОД
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша. – Петко Славейков
1875
/Откъс из публикация в. Македония през 1872 на Петко Славейков
„ДВЕ КАСТИ ИЛИ ДНЕШНАТА ЕКЗАРХИЯ И ЩО НИ ОБЕЩАВА ТЯ”/
„Освен другите беди и препятствия, на които е бил изложен нашият народ през времето на мрачната епоха на нашата история, той има да търпи още повече от върлуванието на гръцкото калугерско съсловие и от българската аристокрация или чорбаджийство.
Наистина нашето чорбаджийско съсловия е далеч да прилича на аристократската онази каста у европейските народи. У аристократите в Европа освен вредителните онези съсловнически предразсъждения съществуват въобще между тях и някои благородни черти, някои доблестни начала, които са пленявали обществата. Но нашите аристократи сякаш че са се отлъчили и събрали накуп всички онези черти и стремления, които дотолкова загрозяват человека, щото го свалят по-долу и от най-низкото и най-безсловестното животно....
Те, чорбаджиите, които с по-голямото си богатство са могли да се въздигнат над по-бедното селско или гражданско съсловие, употребляваха и употребяват хиляди и най-престъпни средства за уголемението на своето богатство и сила, и влас.”
Корените ни са посети в не плодородна почва.
Криза
Шум се дига, шум до Бога,
шум и крясък, шум и бяс,
цяла София в тревога -
ето кризата у нас.
Шефове дебели, мазни
край палата се въртят,
с новини разнообразни
вестникарите крещят.
Тоз погалил, тоз зарязал,
тез ще дойдат! Не! Онез.
Входът някому показал,
другите поканил днес.
Всички ощ неуморими
три нощи веч как не спят.
Мигат ли и пред очите им
все се кокали въртят.
Ходят, питат като в съне,
не усещат глад, ни мраз.
Всички днес са кат на тръне -
ето кризата у нас.
Само ние хич нехаем
със оръфаний балтон,
само ний не щем да знаем,
че в червения салон
разни планове се сплитат
зарад нов за нас ярем.
Хатовете там се ритат,
ний "магаретата" мрем!.
Димчо Дебелянов
шум и крясък, шум и бяс,
цяла София в тревога -
ето кризата у нас.
Шефове дебели, мазни
край палата се въртят,
с новини разнообразни
вестникарите крещят.
Тоз погалил, тоз зарязал,
тез ще дойдат! Не! Онез.
Входът някому показал,
другите поканил днес.
Всички ощ неуморими
три нощи веч как не спят.
Мигат ли и пред очите им
все се кокали въртят.
Ходят, питат като в съне,
не усещат глад, ни мраз.
Всички днес са кат на тръне -
ето кризата у нас.
Само ние хич нехаем
със оръфаний балтон,
само ний не щем да знаем,
че в червения салон
разни планове се сплитат
зарад нов за нас ярем.
Хатовете там се ритат,
ний "магаретата" мрем!.
Димчо Дебелянов
Ако някой ни попита...
Стефан Стамболов
1877 год
Ако някой ни попита какво правят днес българите, ние, като туриме ръката си на сърцето, отговаряме му тия две думи: стоят и чакат. И наистина, тия са думите, с които най-добре може да се определи и охарактеризира нашето днешно положение. Ние всинца българите, тука и отсреща, само стоим и чакаме, а нищо не предприемаме, за нищо се не готвим.
Стоим ние и гледаме как турците се стягат, как се приготвят за последен отчаян бой, как провъзгласяват конституции, правят проекти и контранроекти, как въоръжават и тия свои съплеменници, които надали са в състояние да излязат отвън прага на къщата си. Стоим ние и гледаме как в Цариград се събират дипломатите на цяла Европа на конференция, за да размислят какъв ред да се въведе в Турция, който и за Османската империя да не бъде унизителен и вреден, а в същото време да подобри положението и на бедната рая, т.е. да решат неразрешимата задача, как да стане така, щото и вълка да бъде сит, и овците цели. Стоим ние и чакаме да дойде Русия със своите силни войски, за да ни избави от несносното робство, а сами нищо не предприемаме, за нищо не се готвим. Може да кажат някои, че днес са дошли такива времена, когато наистина всичките българи трябва само да стоят и чакат и да гледат какво ще направят другите зарад тях. На такива, които вярваме, че се намират много из помежду ни, ние отговаряме, че това е едно от ония пагубни заблуждения, които са довождали до пропаст всеки народ, които ги е следвал.
Когато цяла Европа е встревожена и с напрегнато внимание следи всяко изменение, всяко нова фаза на Източния въпрос, когато всяка от европейските сили следи всяка дипломатическа стъпка, всяко военно приготовление както на Турция, така и на съседите си, когато ние всинца сме в предвечерието на една страшна общоевропеиска война, която може да пламне между великите сили и главната причина на която, може би, ще бъде, че те не могат или не ще могат да се споразумеят как да разделят помежду си владенията на османлиите, тогава ние, българите, на които свободата и живота, като народ самостоятелен и независим, е тясно свързана с това или онова решение на Източния въпрос, да стоим със сгърнати ръце и да чакаме да ни паднат от небето печени пилци, е и срамно, и глупаво, и престъпно.
Тогава какво трябва да правим ще попитат някои.
А ето какво.
Ние трябва да се съединим всинца в едно цяло и да се стегнем, за да посрещаме готови както решенията на конференцията, така и руско-турската война. И в двата тия случаи от нас се изискват да покажем знакове от живот разумен и самостоятелен, доказателства на нашето политическо и народно развитие и зрелост. Да, ние трябва още отсега, всинца да се съединим в едно цяло и да определим каква трябва да бъде нашата бъдеща деятелност.
Ако решенията на конференцията, както са те сега вече обезобразени и намалени от самите представители на европейските сили, се приемат от турското правителство, тогава ние, които проумяваме твърде добре, че те нищо съществено няма да изменят от съществующия ред на работите в Турско и че от тях няма да излезе нищо добро за народа ни, трябва да въстанем всинца като един човек и с последни сили да опитаме пак щастието си на бойното поле, дето или ще спечелим свободата си, или всинца ни да унищожат нашите заклети врагове за чест и слава на изтънчената европейска дипломация и на нашата покровителка Русия. Ако ли Русия, интересите на която са тясно свързани с нашите, не ни остави и бъде принудена от турското вироглавство и упорство да отвори бой с турците, то и в тоя случай ние трябва да бъдем готови, за да вземем живо и енергично участие във войната, която се отваря за нашето освобождение. Руските войски трябва да ни намерят готови да се присъединим с тях, за да им улесняваме всячески трудното дело на една племенна и религиозна война, която ще пламне на Балканския полуостров.
Знайно е, че за да се направи една каквато и да е работа, то има нужда от две неща: първо, от добра воля, второ, от средства. У нас за зла чест и двете тия неща, ако и да ги има, намират се в парализирано състояние и нужни са големи усилия, за да се положат в действие. Несъгласието, омразата, завистта, подлостта, интригантството и всичките други лоши качества на човека, които особено се добре развиват във всеки робски народ, пуснали са дълбоки корени помежду ни и парализират много добри и полезни дела за народа ни. Ако да бяхме малко по-честни и по-благородни, малко по-самопожертвовани и по-горещи патриоти, много работи не щяха да са сега така, както ги гледаме. Но това у нас го е нямало така, както е било нужно. Затова повечето от нашите народни работи са се раждали или недоносени, или мъртви.
Нашето отечество е в отчаяние. То е потънало в кръв и сълзи, то бедствува, след малко съвършено да пропадне, а ние се късаме на партии, гоним се, правим си спънки и изхабяваме силите си в борба не само безполезна, но и вредна. Кой умен човек не би погледнал с укор и съжаление на тая наша деморализация, която особено е силно развита посред нашата емиграция? Но доста за това. Болестта има нужда от лек, и тоя трябва да се намери. Нашето спасение е в ръцете ни. Стига да поискаме, и ние от разглобен и парализиран труп можем да станем здраво и пъргаво тяло, способно да живее самостоятелен и разумен човешки живот. Да съединим в едно здраво и неразделно цяло всички честни и самоотвержени патриоти, че средства ще се намерят лесно. Да отхвърлим настрана всичко, що е гнило, неспособно, заразително и като се съберем под нашето обезславено и окървавено знаме, да докажем още веднъж пред цял свят, че ние умеем и знаем да се бием и да умираме за нашата свобода...
(Публикувано е в "Нова България", бр. 59 от 9.01.1877 г., като уводна статия, подпис: С.)
1877 год
Ако някой ни попита какво правят днес българите, ние, като туриме ръката си на сърцето, отговаряме му тия две думи: стоят и чакат. И наистина, тия са думите, с които най-добре може да се определи и охарактеризира нашето днешно положение. Ние всинца българите, тука и отсреща, само стоим и чакаме, а нищо не предприемаме, за нищо се не готвим.
Стоим ние и гледаме как турците се стягат, как се приготвят за последен отчаян бой, как провъзгласяват конституции, правят проекти и контранроекти, как въоръжават и тия свои съплеменници, които надали са в състояние да излязат отвън прага на къщата си. Стоим ние и гледаме как в Цариград се събират дипломатите на цяла Европа на конференция, за да размислят какъв ред да се въведе в Турция, който и за Османската империя да не бъде унизителен и вреден, а в същото време да подобри положението и на бедната рая, т.е. да решат неразрешимата задача, как да стане така, щото и вълка да бъде сит, и овците цели. Стоим ние и чакаме да дойде Русия със своите силни войски, за да ни избави от несносното робство, а сами нищо не предприемаме, за нищо не се готвим. Може да кажат някои, че днес са дошли такива времена, когато наистина всичките българи трябва само да стоят и чакат и да гледат какво ще направят другите зарад тях. На такива, които вярваме, че се намират много из помежду ни, ние отговаряме, че това е едно от ония пагубни заблуждения, които са довождали до пропаст всеки народ, които ги е следвал.
Когато цяла Европа е встревожена и с напрегнато внимание следи всяко изменение, всяко нова фаза на Източния въпрос, когато всяка от европейските сили следи всяка дипломатическа стъпка, всяко военно приготовление както на Турция, така и на съседите си, когато ние всинца сме в предвечерието на една страшна общоевропеиска война, която може да пламне между великите сили и главната причина на която, може би, ще бъде, че те не могат или не ще могат да се споразумеят как да разделят помежду си владенията на османлиите, тогава ние, българите, на които свободата и живота, като народ самостоятелен и независим, е тясно свързана с това или онова решение на Източния въпрос, да стоим със сгърнати ръце и да чакаме да ни паднат от небето печени пилци, е и срамно, и глупаво, и престъпно.
Тогава какво трябва да правим ще попитат някои.
А ето какво.
Ние трябва да се съединим всинца в едно цяло и да се стегнем, за да посрещаме готови както решенията на конференцията, така и руско-турската война. И в двата тия случаи от нас се изискват да покажем знакове от живот разумен и самостоятелен, доказателства на нашето политическо и народно развитие и зрелост. Да, ние трябва още отсега, всинца да се съединим в едно цяло и да определим каква трябва да бъде нашата бъдеща деятелност.
Ако решенията на конференцията, както са те сега вече обезобразени и намалени от самите представители на европейските сили, се приемат от турското правителство, тогава ние, които проумяваме твърде добре, че те нищо съществено няма да изменят от съществующия ред на работите в Турско и че от тях няма да излезе нищо добро за народа ни, трябва да въстанем всинца като един човек и с последни сили да опитаме пак щастието си на бойното поле, дето или ще спечелим свободата си, или всинца ни да унищожат нашите заклети врагове за чест и слава на изтънчената европейска дипломация и на нашата покровителка Русия. Ако ли Русия, интересите на която са тясно свързани с нашите, не ни остави и бъде принудена от турското вироглавство и упорство да отвори бой с турците, то и в тоя случай ние трябва да бъдем готови, за да вземем живо и енергично участие във войната, която се отваря за нашето освобождение. Руските войски трябва да ни намерят готови да се присъединим с тях, за да им улесняваме всячески трудното дело на една племенна и религиозна война, която ще пламне на Балканския полуостров.
Знайно е, че за да се направи една каквато и да е работа, то има нужда от две неща: първо, от добра воля, второ, от средства. У нас за зла чест и двете тия неща, ако и да ги има, намират се в парализирано състояние и нужни са големи усилия, за да се положат в действие. Несъгласието, омразата, завистта, подлостта, интригантството и всичките други лоши качества на човека, които особено се добре развиват във всеки робски народ, пуснали са дълбоки корени помежду ни и парализират много добри и полезни дела за народа ни. Ако да бяхме малко по-честни и по-благородни, малко по-самопожертвовани и по-горещи патриоти, много работи не щяха да са сега така, както ги гледаме. Но това у нас го е нямало така, както е било нужно. Затова повечето от нашите народни работи са се раждали или недоносени, или мъртви.
Нашето отечество е в отчаяние. То е потънало в кръв и сълзи, то бедствува, след малко съвършено да пропадне, а ние се късаме на партии, гоним се, правим си спънки и изхабяваме силите си в борба не само безполезна, но и вредна. Кой умен човек не би погледнал с укор и съжаление на тая наша деморализация, която особено е силно развита посред нашата емиграция? Но доста за това. Болестта има нужда от лек, и тоя трябва да се намери. Нашето спасение е в ръцете ни. Стига да поискаме, и ние от разглобен и парализиран труп можем да станем здраво и пъргаво тяло, способно да живее самостоятелен и разумен човешки живот. Да съединим в едно здраво и неразделно цяло всички честни и самоотвержени патриоти, че средства ще се намерят лесно. Да отхвърлим настрана всичко, що е гнило, неспособно, заразително и като се съберем под нашето обезславено и окървавено знаме, да докажем още веднъж пред цял свят, че ние умеем и знаем да се бием и да умираме за нашата свобода...
(Публикувано е в "Нова България", бр. 59 от 9.01.1877 г., като уводна статия, подпис: С.)
Политически и философско-религиозни размишления
Стоян Михайловски (1856-1927)
(откъс)
....
Нека побързаме да заявим, че читателите ни няма да намерят ни сянка от назадничавост в тези страници.
Няма съмнение, че истините, които формулираме, са истини люти - можем дори да ги назовем безжалостни.
Но това са научни истини.
Научните истини не зачитат никакви партийни интереси.
Научните истини не биват такива, каквито нам се иска да бъдат - а такива, каквито могат да бъдат.
Науката осъжда всякаква крайна систематизация, която не може да роди освен сектантство.
Науката не признава никакви олигархически или полиархически партийни организации, понеже те водят към идеен абсолютизъм.
Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности:
Свобода или смърт!
Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани:
Слободия, по-зла от неволия!
Защо това?
Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници.......
Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта от името на същинската и истинна свобода.
Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани.
Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал:
- Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата!
Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист:
- Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш!
Истината е безсмъртна.
И като безсмъртна - истината може да чака.
Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.
Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.
В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
Такава е съдбата на духовно безоките народи.
***
А у нас - в съвременна България!
Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите - не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!
Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи.
Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи - икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци - с˜ отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило - че само който пълзи, не пада!
Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си!
- Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет - думат те.
Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости?
Публичният живот на българите почива - от четиридесет и шест години насам - на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода.
Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода ( E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques).
Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science).
Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек.
За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика - да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади.
Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване.
Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свобoден човек, но напразно!
Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота.
Той вреди и на хората, понеже - робувайки на зли инстинкти - той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава - та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.
За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.
Свобода е друго - и друго е освобождение.
Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.
Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.
Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.
Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие - и да дойде в един ден.
Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България......
(откъс)
....
Нека побързаме да заявим, че читателите ни няма да намерят ни сянка от назадничавост в тези страници.
Няма съмнение, че истините, които формулираме, са истини люти - можем дори да ги назовем безжалостни.
Но това са научни истини.
Научните истини не зачитат никакви партийни интереси.
Научните истини не биват такива, каквито нам се иска да бъдат - а такива, каквито могат да бъдат.
Науката осъжда всякаква крайна систематизация, която не може да роди освен сектантство.
Науката не признава никакви олигархически или полиархически партийни организации, понеже те водят към идеен абсолютизъм.
Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности:
Свобода или смърт!
Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани:
Слободия, по-зла от неволия!
Защо това?
Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници.......
Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта от името на същинската и истинна свобода.
Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани.
Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал:
- Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата!
Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист:
- Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш!
Истината е безсмъртна.
И като безсмъртна - истината може да чака.
Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.
Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.
В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
Такава е съдбата на духовно безоките народи.
***
А у нас - в съвременна България!
Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите - не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!
Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи.
Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи - икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци - с˜ отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило - че само който пълзи, не пада!
Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си!
- Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет - думат те.
Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости?
Публичният живот на българите почива - от четиридесет и шест години насам - на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода.
Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода ( E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques).
Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science).
Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек.
За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика - да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади.
Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване.
Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свобoден човек, но напразно!
Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота.
Той вреди и на хората, понеже - робувайки на зли инстинкти - той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава - та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.
За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.
Свобода е друго - и друго е освобождение.
Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.
Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.
Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.
Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие - и да дойде в един ден.
Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България......
Напред!
Go ahead!
Напред! Живота е сраженье!
Напред! И прав всегда ходи!
Напред, макар към поражение!
Ако ще паднеш, прав падни!
Напред! Целта си не забравяй!
Напред, напред, по правий път!
Назад не гледай! Не оставяй
безплодно дните да текат!
Напред! Със труд и ум, и дързост
се вдигат цели планини!
Напред! Тук долу има всяка мъдрост
в таз само думица стои!
Че ще пропаднеш, що ти става?
Не пада вечний идеал!
След тебе друг ще продължава,
щото си вършил и мечтал!
Ще доде друг да доизкара
несвършените ти дела;
без свършек нищо не остава,
без край е само мисълта!
Създавайте и на времето
не гледайте като на враг;
еднъж създаденото нещо
не може да загине пак!
На работа, и без почивка,
без страх и без душевен смут!
Светата божия десница
бди върху человешкий труд!
Напред, о, ратници избрани,
о, първозвани труженици!
Напред, каквото и да стане,
и земний шар да се срути!
Не чакайте всегда сполука,
но в себе вярвайте всегда -
такваз е земната наука!
Напред, бащи! Напред, деца!
Стоян Михайловски
Биографични бележки
Стоян Николов Михайловски (07.01.1856 - 03.08.1927).
Потомък на стар възрожденски високо просветен род. Син на Никола Ст. Михайловски, племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново /1865-68/. Завършва Френския султански лицей "Галата сарай" в Цариград /1872/, където е съученик на К. Величков. Учител в Дойран /1872-74/. През 1875 заминава за Екс-ан-Прованс, Франция, където следва право. След Освобождението /1878/ работи като адвокат и съдия. Член на Свищовския съдебен съвет /1878-79/. Главен редактор /1880/ на в. "Народний глас" /Пловдив/. Началник на отделение в Министерството на външните работи /1880/. Завършва право във Франция през 1883. Главен секретар на Министерството на правосъдието /1883-84/, член на Русенския апелативен съд /1887/. Учител по френски език в Русенската мъжка гимназия /1889/. Извънреден преподавател по френски език в Юридическия /1892-94/ и в Историко-филологическия факултет /1897-99/. Доцент по всеобща лититературна история /1895-99/ във Висшето училище /днес СУ "Климент Охридски"/. Доп. член на БКД /днес БАН/ от 1882, действителен член на БАН от 1898. Председател на Върховния македоно-одрински комитет /1901-03/. Народен представител /1886-87, 1894-96, 1903-08/. Заради статията "Потайностите на българския дворец" /в. "Ден", 1904/, насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно. През 1905 се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на "Църковен вестник".
Политическа зима
Христо Смирненски
Върху смъртния одър на престъпленията си, покрита презглава с одрипялата
многоцветна завивка на национализма и демокрацията, старата буржоазна блудница
зъзне й тръпне под мразовития лъх на своята политическа зима. От изток до
запад, от полюс до полюс земята е скована от остър финансов и икономически студ
и върху ледовете от замръзнала човешка кръв скъпотията и гладът развихрят своя
смъртоносен валс. С хиляди камшици на безработицата те гонят пред себе си
бездомните и гладни тълпи н шибат, безмилостно шибат посинелите, кървави меса.
А над локвите кръв, над топлите още късове човешко месо се втурват безчислените
гарвански ята на спекулацията и вечно жадното за кръв златно чудовище протяга
пипалата си... Барометърът на валютите предвещава все по-голям студ, все
по-страшни страдания.
И ето: над Париж и Лондон виснат тежки оловни облаци, над Рим ехти снежна
виелица, из безкрайните лесове на Индия, край бреговете на Нил бродят страшни
урагани, буря гърми из Мала Азия, а в Берлин - на север в Берлин - разбунени
вихрушки на изгладнелите тълпи се втурват към складовете и магазините. Сковани
от репарационен лед, зашеметени от постоянни вихрушки, одрипелите рицари на
демократична Германия бледнеят и тракат зъби при вида на всеминутно надигащата
се мрачна сянка на глада. И хвърлят те срещу нея снежни топки, за да прикрият
своята безпомощност и да постоплят собствените си смъртно изстинали членове.
Затова пък срещу гладните тълпи поглеждат черните очи на картечниците, пушките
и танковете.
Австрия, Полша, България и много други млади полудевственици прибират и свиват
посинелите си крака под маркизетните рокли на своята тъничка валюта. Унгария
кърпи с кървави парцалчета старата мантия на Карла - нещастния този Карл, който
не взе нито един урок в новото училище на историята и който, въпреки зимните
студове,не разхлади разгорещената си глава... Но кралете имат глави само за да
слагат върху тях корони и само на гилотината те си спомнят, че главите им са
човешки...
Еднички Швейцария и Америка са постоплени от дебелите шуби на своите франкове и
долари, но по устните им съвсем не грее усмивката на доволството. Първата се
изпотява съвсем не здравословно, а втората щастливка е толкоз сгорещена и
задъхана, че става нужда да се разхлади, като хвърли в океанските води хиляди
тона с храни, стоки и вълна - престъпно средство за продължавание господството
на богатите и жалка надежда, че напластената през войната икономическа мас няма
да стане плячка на жълтокожата и хищна съперница.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Зима! Страшна политическа зима, която сковава всички жили на земята, всички
жизнени сокове и в снежните виелици на която бродят ята от гарвани и глутници
вълци. Зима, която ще накара човечеството по-скоро да поиска огненото слънце на
новата пролет.
Народна армия, г. II, бр. 1 от 10 декември 1921 г. с подпис Хр. Смирненски
Върху смъртния одър на престъпленията си, покрита презглава с одрипялата
многоцветна завивка на национализма и демокрацията, старата буржоазна блудница
зъзне й тръпне под мразовития лъх на своята политическа зима. От изток до
запад, от полюс до полюс земята е скована от остър финансов и икономически студ
и върху ледовете от замръзнала човешка кръв скъпотията и гладът развихрят своя
смъртоносен валс. С хиляди камшици на безработицата те гонят пред себе си
бездомните и гладни тълпи н шибат, безмилостно шибат посинелите, кървави меса.
А над локвите кръв, над топлите още късове човешко месо се втурват безчислените
гарвански ята на спекулацията и вечно жадното за кръв златно чудовище протяга
пипалата си... Барометърът на валютите предвещава все по-голям студ, все
по-страшни страдания.
И ето: над Париж и Лондон виснат тежки оловни облаци, над Рим ехти снежна
виелица, из безкрайните лесове на Индия, край бреговете на Нил бродят страшни
урагани, буря гърми из Мала Азия, а в Берлин - на север в Берлин - разбунени
вихрушки на изгладнелите тълпи се втурват към складовете и магазините. Сковани
от репарационен лед, зашеметени от постоянни вихрушки, одрипелите рицари на
демократична Германия бледнеят и тракат зъби при вида на всеминутно надигащата
се мрачна сянка на глада. И хвърлят те срещу нея снежни топки, за да прикрият
своята безпомощност и да постоплят собствените си смъртно изстинали членове.
Затова пък срещу гладните тълпи поглеждат черните очи на картечниците, пушките
и танковете.
Австрия, Полша, България и много други млади полудевственици прибират и свиват
посинелите си крака под маркизетните рокли на своята тъничка валюта. Унгария
кърпи с кървави парцалчета старата мантия на Карла - нещастния този Карл, който
не взе нито един урок в новото училище на историята и който, въпреки зимните
студове,не разхлади разгорещената си глава... Но кралете имат глави само за да
слагат върху тях корони и само на гилотината те си спомнят, че главите им са
човешки...
Еднички Швейцария и Америка са постоплени от дебелите шуби на своите франкове и
долари, но по устните им съвсем не грее усмивката на доволството. Първата се
изпотява съвсем не здравословно, а втората щастливка е толкоз сгорещена и
задъхана, че става нужда да се разхлади, като хвърли в океанските води хиляди
тона с храни, стоки и вълна - престъпно средство за продължавание господството
на богатите и жалка надежда, че напластената през войната икономическа мас няма
да стане плячка на жълтокожата и хищна съперница.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Зима! Страшна политическа зима, която сковава всички жили на земята, всички
жизнени сокове и в снежните виелици на която бродят ята от гарвани и глутници
вълци. Зима, която ще накара човечеството по-скоро да поиска огненото слънце на
новата пролет.
Народна армия, г. II, бр. 1 от 10 декември 1921 г. с подпис Хр. Смирненски
Затъмненията от древноста до днес
Слънчево затъмнение e явление, при което Слънцето става изцяло или частично невидимо за земния наблюдател, скрито от диска на Луната. То се наблюдава, когато Луната е между Слънцето и Земята и трите небесни тела се намират на една линия.
Слънчевото затъмнение е явление, което се наблюдава при новолуние, най-малко два пъти в годината и най-много пет в годината. Времетраенето на пълната фаза е обикновено между 2 и 3 минути, но може да достигне и до 7минути. Въпреки честата проява на този феномен, то остава сравнително рядко явление за дадено място от земната повърхност, като пълно слънчево затъмнение в определена точка на Земята се случва средно веднъж на 370 години.
Видове слънчеви затъмнения:
Пълно слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Луната преминава в по-близката до Земята част от орбитата си. При този вид затъмнения Слънцето е изцяло скрито от диска на Луната, като видима остава само слънчевата корона. Пълното слънчево затъмнение се наблюдава в много тясна ивица от земната повърхност.
Схема на слънчево затъмнение.
Пръстеновидно слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Луната преминава в по-отдалечената от Земята част от орбитата си. При този вид затъмнения лунният диск е по-малък от слънчевия и Слънцето се вижда като пръстен около Луната.
Хибридно слънчево затъмнение: слънчево затъмнение, което се наблюдава като пълно в някои точки на Земята и като пръстеновидно в други.
Частично слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Слънцето, Луната и Земята не се намират на една права. При този вид затъмнения, Луната закрива само част от слънчевия диск. Този вид затъмнения е най-често наблюдаваният.
АСТРОЛОГИЯТА И ЗАТЪМНЕНИЯТА
Както се разбира слънчевото затъмнение е новолуние, а от гледна точка на астрологията това е - съвпада между слънце с луна, лунното затъмнение е пълнолуние, в астрологията това е опозицията на двете светила.
За древните затъмненията са били ужасяваща гледка, тъй като за много култури Слънцето и Луната са богове. Те са били символа на живот, Богинята Луна е дарявала живот и от нейните цикли са определя плодовитостта на земята и хората. В този смисъл затъмнението им или скриване на светлината е било магическо видение и се е свързвало с апокалиптични поличби за глад, природни бедствия и затруднения. В момента на затъмнението за известно време се “закрива” едно от светилата. Фактически “спира” да функционира. Светилата са главните планети. Те са основа на съществуванието на Земята. Такова “спиране” обърква времето, това се касае особено за слънчевото затъмнение. За това и древните астролози са им придавали изключително негативно значение.
Освен това, е известно, че след слънчево затъмнение обикновено времето рязко се разваля, а следователно, се понижава и добивът от селскостопанските култури и се обърква работата на полето.
Затова предсказването на затъмненията е било една от най-важните задачи на древните астролози, и те доста бързо са открили, че затъмненията се повтарят през еднакви интервали от време.
Те оказват разбира се неизличимо впечатление и върху съвременния човек.
Съвременният астролог както и древния знае, че лунните затъмнения стават при опозиция на Слънцето и Луната, ако, двете светила, при това, се намират наблизо до Лунните възли. В съвременната астрологична литература, обаче влиянието на затъмненията обикновено се описва с по-меки изрази и не толкова апокалиптични. Най-често, в днешно време лунното затъмнение се свързва с емоционална нестабилност или просто дава емоционален изблик, а слънчевото понижава личната енергия на човек.
Всъщност трябва да се знае, че двете светила са и наши защитници. Ние като че ли се намираме в техния защитен облак. При това Луната ни защитава по-скоро отвън, като външен щит, но насочва защитния облак навътре, често проявявайки се по-активно във вътрешните процеси. Слънцето ни защитава отвътре. Това е център - центърът на света, източникът на властта над окръжаващия свят. Тоест, създавайки център и източник, Слънцето разпространява своята защита навън – до границите, до които стига светлината му (както фенерът създава “безопасен” светъл кръг). Лунното затъмнение е като разтворен широко от вятъра прозорец. Слънчевото – като прекъснато електричество (“светлина”).
От какво, на практика, се оказваме незащитени? Земята остава извън защитното поле на светилата и именно заради функциите на това поле попада под прякото въздействие на галактическите енергии.
Слънцето – това е "какво?", "защо?"; Луната – това е "как?".
По време на лунно затъмнение върху нас влияят ритмите, динамиките и системите на връзките на надземното ниво. По време на слънчево затъмнение ние получаваме “инжекция” – тласък за внедряване на качества и смисъл. В минутите на слънчево затъмнение у нас като че ли се получава разрив на времето и това е момент на инициативи, преместването ни върху нови траектории.
Това, което наблюдаваме по време на затъмненията, не е самото въздействие, а само проява на нашите собствени проблеми, които като че ли изплуват на повърхността в такъв момент.
Това са именно онези проблеми, които създават конфликт, дисхармония с вселената на високо ниво. И това е много сериозен признак (симптом) – онова, което не трябва да се игнорира, като се смята, че “това е случайно, само ще премине и повече няма да се повтори”.
Често на персонално ниво това са неочакваните болести или обострения. Рецидивите на стари болести (които може би вече сме забравили). Това е признак, че има проблем и че коренът му е дълбок и, че е необходимо да се разреши – иначе може да си създадем големи неприятности.
Защо затъмненията се отразяват именно върху здравето, е разбираемо – и Слънцето, и Луната са (“даряващи живот”), проявяващи се преди всичко на физически план.
Всички останали събития на ниво личен план също “изплуват” именно от скритите (или потиснати) проблеми на човека.
Социалните конфликти и събития, също, но на ниво колектив.
Най-"поучителният" период - времето между две последователни затъмнения (лунни и слънчеви, или слънчеви и лунни) са двете седмици между затъменията.
Hо, разбира се, затъмненията не са ограничени от тези периоди. Много астролози смятат, например, че действието на слънчевото затъмнение продължава чак до следващото слънчево затъмнение, тоест половин година. Всъщност това е така. Hо все пак проявите ни като реакция от “тласъка”, който получаваме по време на затъмненията са по-забележими около тях или в следващите един, два месеца. Общо правило е, че разстоянието между затъмненията зависи от вътрешната скорост на проявите (както при болестите има скрит период, така и тук).
В действителност затъмнението може вече да се проявява преди още да е започнало. Събитията започват да се случват като предчувствие за бъдещото затъмнение.
Какво можем да правим при слънчево затъмнение
Преди затъмнение е много важно да се завършат стари дела и да се върнат дългове. В миналото в периодите на затъмнение хората са се отдавали на пост и молитви, като са посещавали храмове и свети места. В момент на слънчево затъмнение, Луната, главното нощно светило, символ на емоции и инстинкти, а също на тъмното и скрито начало в човека, закрива Слънцето, символ на ясния ден, на съзнанието и разума. В този момент, силите на тъмнината някак се промъкват навън, като блокират светлото-разумно начало в човека, давайки воля на животинските-първобитни инстинкти, потайващи се в подсъзнанието на всеки от нас.
Преди и по време на затъмнението, астролозите на всички времена са съветвали да се въздържаме от животинска храна, от алкохол, секс и други плътски утехи. Затъмнението винаги е период на “небесна” проверка за нас. Напълно естествено е, че затъмненията, са пряко свързани със света на нашите чувства, а над тях властва именно Всевишният. За съжаление, много хора объркват чувствата и емоциите, висшето и низшето. В период на затъмнение ние можем да се отклоним от отъпканата пътечка, загубили обикновеният начин на живот, и да тръгнем по друг съвършено нов и не задължително лек път. А доколкото можем да се ползваме от свободната воля, и колко още фатални грешки и неизбежни неща са ни отсъдени? Тези и много други вечни философски въпроси, остават, както винаги, отворени за всички…
Слънчеви и лунни затъмнения през следващите няколко години
2009 год
Слънчеви
26януари – 6 градуса във водолей
22 юли – 29 гр в рак
Лунни
9 февруари – 21 гр. в лъв
7 юли – 15 гр козирог
6 август – 14 гр - водолей
31 декември – 10 гр рак
2010 год
15 янури – 25 гр козирог – слънчево
26 юни – 5 гр козирог – лунно
11 юли – 19 гр рак – слънчево
21 декември – 29 гр близнаци - лунно
2011 год
Слънчеви
4 януари - - 14 гр козирог слънчево
1 юни – 11 гр близнаци слънчево
1 юли – 9 гр рак слънчево
25 ноември – 2 гр стрелец слънчево
лунни
15 юни – 24 гр стрелец
10 декември – 18 гр близнаци
2012
Слънчеви
20 май – 0 гр близнаци
13 ноември – 22 гр скорпион
лунни
4 юни – 14 гр стрелец
28 ноември - 7 гр близнаци
Слънчевото затъмнение е явление, което се наблюдава при новолуние, най-малко два пъти в годината и най-много пет в годината. Времетраенето на пълната фаза е обикновено между 2 и 3 минути, но може да достигне и до 7минути. Въпреки честата проява на този феномен, то остава сравнително рядко явление за дадено място от земната повърхност, като пълно слънчево затъмнение в определена точка на Земята се случва средно веднъж на 370 години.
Видове слънчеви затъмнения:
Пълно слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Луната преминава в по-близката до Земята част от орбитата си. При този вид затъмнения Слънцето е изцяло скрито от диска на Луната, като видима остава само слънчевата корона. Пълното слънчево затъмнение се наблюдава в много тясна ивица от земната повърхност.
Схема на слънчево затъмнение.
Пръстеновидно слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Луната преминава в по-отдалечената от Земята част от орбитата си. При този вид затъмнения лунният диск е по-малък от слънчевия и Слънцето се вижда като пръстен около Луната.
Хибридно слънчево затъмнение: слънчево затъмнение, което се наблюдава като пълно в някои точки на Земята и като пръстеновидно в други.
Частично слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Слънцето, Луната и Земята не се намират на една права. При този вид затъмнения, Луната закрива само част от слънчевия диск. Този вид затъмнения е най-често наблюдаваният.
АСТРОЛОГИЯТА И ЗАТЪМНЕНИЯТА
Както се разбира слънчевото затъмнение е новолуние, а от гледна точка на астрологията това е - съвпада между слънце с луна, лунното затъмнение е пълнолуние, в астрологията това е опозицията на двете светила.
За древните затъмненията са били ужасяваща гледка, тъй като за много култури Слънцето и Луната са богове. Те са били символа на живот, Богинята Луна е дарявала живот и от нейните цикли са определя плодовитостта на земята и хората. В този смисъл затъмнението им или скриване на светлината е било магическо видение и се е свързвало с апокалиптични поличби за глад, природни бедствия и затруднения. В момента на затъмнението за известно време се “закрива” едно от светилата. Фактически “спира” да функционира. Светилата са главните планети. Те са основа на съществуванието на Земята. Такова “спиране” обърква времето, това се касае особено за слънчевото затъмнение. За това и древните астролози са им придавали изключително негативно значение.
Освен това, е известно, че след слънчево затъмнение обикновено времето рязко се разваля, а следователно, се понижава и добивът от селскостопанските култури и се обърква работата на полето.
Затова предсказването на затъмненията е било една от най-важните задачи на древните астролози, и те доста бързо са открили, че затъмненията се повтарят през еднакви интервали от време.
Те оказват разбира се неизличимо впечатление и върху съвременния човек.
Съвременният астролог както и древния знае, че лунните затъмнения стават при опозиция на Слънцето и Луната, ако, двете светила, при това, се намират наблизо до Лунните възли. В съвременната астрологична литература, обаче влиянието на затъмненията обикновено се описва с по-меки изрази и не толкова апокалиптични. Най-често, в днешно време лунното затъмнение се свързва с емоционална нестабилност или просто дава емоционален изблик, а слънчевото понижава личната енергия на човек.
Всъщност трябва да се знае, че двете светила са и наши защитници. Ние като че ли се намираме в техния защитен облак. При това Луната ни защитава по-скоро отвън, като външен щит, но насочва защитния облак навътре, често проявявайки се по-активно във вътрешните процеси. Слънцето ни защитава отвътре. Това е център - центърът на света, източникът на властта над окръжаващия свят. Тоест, създавайки център и източник, Слънцето разпространява своята защита навън – до границите, до които стига светлината му (както фенерът създава “безопасен” светъл кръг). Лунното затъмнение е като разтворен широко от вятъра прозорец. Слънчевото – като прекъснато електричество (“светлина”).
От какво, на практика, се оказваме незащитени? Земята остава извън защитното поле на светилата и именно заради функциите на това поле попада под прякото въздействие на галактическите енергии.
Слънцето – това е "какво?", "защо?"; Луната – това е "как?".
По време на лунно затъмнение върху нас влияят ритмите, динамиките и системите на връзките на надземното ниво. По време на слънчево затъмнение ние получаваме “инжекция” – тласък за внедряване на качества и смисъл. В минутите на слънчево затъмнение у нас като че ли се получава разрив на времето и това е момент на инициативи, преместването ни върху нови траектории.
Това, което наблюдаваме по време на затъмненията, не е самото въздействие, а само проява на нашите собствени проблеми, които като че ли изплуват на повърхността в такъв момент.
Това са именно онези проблеми, които създават конфликт, дисхармония с вселената на високо ниво. И това е много сериозен признак (симптом) – онова, което не трябва да се игнорира, като се смята, че “това е случайно, само ще премине и повече няма да се повтори”.
Често на персонално ниво това са неочакваните болести или обострения. Рецидивите на стари болести (които може би вече сме забравили). Това е признак, че има проблем и че коренът му е дълбок и, че е необходимо да се разреши – иначе може да си създадем големи неприятности.
Защо затъмненията се отразяват именно върху здравето, е разбираемо – и Слънцето, и Луната са (“даряващи живот”), проявяващи се преди всичко на физически план.
Всички останали събития на ниво личен план също “изплуват” именно от скритите (или потиснати) проблеми на човека.
Социалните конфликти и събития, също, но на ниво колектив.
Най-"поучителният" период - времето между две последователни затъмнения (лунни и слънчеви, или слънчеви и лунни) са двете седмици между затъменията.
Hо, разбира се, затъмненията не са ограничени от тези периоди. Много астролози смятат, например, че действието на слънчевото затъмнение продължава чак до следващото слънчево затъмнение, тоест половин година. Всъщност това е така. Hо все пак проявите ни като реакция от “тласъка”, който получаваме по време на затъмненията са по-забележими около тях или в следващите един, два месеца. Общо правило е, че разстоянието между затъмненията зависи от вътрешната скорост на проявите (както при болестите има скрит период, така и тук).
В действителност затъмнението може вече да се проявява преди още да е започнало. Събитията започват да се случват като предчувствие за бъдещото затъмнение.
Какво можем да правим при слънчево затъмнение
Преди затъмнение е много важно да се завършат стари дела и да се върнат дългове. В миналото в периодите на затъмнение хората са се отдавали на пост и молитви, като са посещавали храмове и свети места. В момент на слънчево затъмнение, Луната, главното нощно светило, символ на емоции и инстинкти, а също на тъмното и скрито начало в човека, закрива Слънцето, символ на ясния ден, на съзнанието и разума. В този момент, силите на тъмнината някак се промъкват навън, като блокират светлото-разумно начало в човека, давайки воля на животинските-първобитни инстинкти, потайващи се в подсъзнанието на всеки от нас.
Преди и по време на затъмнението, астролозите на всички времена са съветвали да се въздържаме от животинска храна, от алкохол, секс и други плътски утехи. Затъмнението винаги е период на “небесна” проверка за нас. Напълно естествено е, че затъмненията, са пряко свързани със света на нашите чувства, а над тях властва именно Всевишният. За съжаление, много хора объркват чувствата и емоциите, висшето и низшето. В период на затъмнение ние можем да се отклоним от отъпканата пътечка, загубили обикновеният начин на живот, и да тръгнем по друг съвършено нов и не задължително лек път. А доколкото можем да се ползваме от свободната воля, и колко още фатални грешки и неизбежни неща са ни отсъдени? Тези и много други вечни философски въпроси, остават, както винаги, отворени за всички…
Слънчеви и лунни затъмнения през следващите няколко години
2009 год
Слънчеви
26януари – 6 градуса във водолей
22 юли – 29 гр в рак
Лунни
9 февруари – 21 гр. в лъв
7 юли – 15 гр козирог
6 август – 14 гр - водолей
31 декември – 10 гр рак
2010 год
15 янури – 25 гр козирог – слънчево
26 юни – 5 гр козирог – лунно
11 юли – 19 гр рак – слънчево
21 декември – 29 гр близнаци - лунно
2011 год
Слънчеви
4 януари - - 14 гр козирог слънчево
1 юни – 11 гр близнаци слънчево
1 юли – 9 гр рак слънчево
25 ноември – 2 гр стрелец слънчево
лунни
15 юни – 24 гр стрелец
10 декември – 18 гр близнаци
2012
Слънчеви
20 май – 0 гр близнаци
13 ноември – 22 гр скорпион
лунни
4 юни – 14 гр стрелец
28 ноември - 7 гр близнаци
На заминаване
Стих, писан преди доста години на заминаване, за приятелите, които избраха пътя на емиграцията. Повечето от тях се устроиха на новите си места и все по-рядко се връщат тук. На някои загубих дирите, а за други пазя само спомени.
Загубеното приятелство винаги боли.
Искам да им припомня този стих, за обичта и вярата ми в тях.
Някъде там в интернет пространството на другия край на кабела - са те.
****
Когато вечерта настъпи
и уморен от работа си в къщи.
Когато със обиди и лишения
приемаш и поредно огорчение.
Когато си без дом и къща
и мислиш само за насъщния.
Когато чашата е твоето спасение.
Когато си накрая на търпението.
Спомни си!
Ти си частица,
единствена и неповторима
и в теб заложен е успеха
или краха на дузина.
Спомни си! -
че там нейде има хора,
които те обичат и те чакат,
и вярвам ще намериш сили,
да извървиш и пътя без остатък.
А някой ден, когато се събудиш
щастлив и с чувство на победа.
Спомни си! -
за всички нас, за тези думи,
за обичта и вярата ми в тебе.
автор: Petia-paty
Загубеното приятелство винаги боли.
Искам да им припомня този стих, за обичта и вярата ми в тях.
Някъде там в интернет пространството на другия край на кабела - са те.
****
Когато вечерта настъпи
и уморен от работа си в къщи.
Когато със обиди и лишения
приемаш и поредно огорчение.
Когато си без дом и къща
и мислиш само за насъщния.
Когато чашата е твоето спасение.
Когато си накрая на търпението.
Спомни си!
Ти си частица,
единствена и неповторима
и в теб заложен е успеха
или краха на дузина.
Спомни си! -
че там нейде има хора,
които те обичат и те чакат,
и вярвам ще намериш сили,
да извървиш и пътя без остатък.
А някой ден, когато се събудиш
щастлив и с чувство на победа.
Спомни си! -
за всички нас, за тези думи,
за обичта и вярата ми в тебе.
автор: Petia-paty
Абонамент за:
Публикации (Atom)