ЗАПИСКИ ПО ЕДНО НЕСБЪДНАТО ЛЯТО

“ През живота те води едно вътрешно ученолюбиво съзнание, палавото одухотворено същество, което е истинския ти Аз.
Не обръщай гръб на възможните бъдещета, преди да си се убедил, че няма какво да научиш от тях.
Винаги разполагаш със свободата да размислиш и да избереш друго бъдеще или друго минало.

Ти учиш другите най-добре на онова, което самият ти имаш най-голяма нужда да научиш.

Най-дълбоки са най- простите въпроси. Къде съм роден? Къде е моят дом? Къде отивам? – замисляй се от време на време над тях и наблюдавай как отговорите ти се променят.” – из книгата „Илюзии” на Ричард Бах

ЗАПИСКИ ЧАСТ I

Последен постинг от преди 4 седмици – цели 4 седмици? Времето е неизмеримо. Нямаше ме само миг или пък цяла вечност.

Обожавам лятото! Още щом се запъти и аз съм стегнала куфарите за път. Слънцето винаги усилва и жаждата ми за живот.
Беше време за обиколки! За опознаване на света. Време да напусна протрития стол пред камината, да захвърля компютъра и да замина – там накъдето ще ме отведе и този път порива.
Миналото лято направих една дълга обиколка из Европа – е поне на част от нея. На колела пропътувах около пет хиляди километра. Видях нови и непознати земи. Отворих пътеки към непознати приятели и срещнах прекрасни хора.
Вече бях влюбена в бита, нрава, елегантността и естетиката на италианеца. После ме заплени подреденоста, чистотата и сигурността на германеца. Виенчани ме посрещнаха с топлота и спокойствие и ме изненадаха колко спокоен, подреден и усмихнат може да бъде един мега град. Щвейцария не ми се оказа по джоба, но поне се насладих на прекрасните гледки, които наблюдавах от пътя и още, и още. Но това е вече фотографирано и се намира в албума на спомена.
А сега накъде? Тази година накъде?
Малка разходка до средиземноморската ни съседка.
Безкрайни плажове, морски бриз, мастика, сладко от смокини и разходки под портокалови дръвчета. Да хубаво е и тук има какво да те заплени, но нещо в мен се съпротивлява и ме тегли обратно към неуредената ми и раздърпана Родина. Тя ме натъжава. Още с минаването на границата пред мен се отварят гледки, на които не мога да се насладя, защото трябва да се пазя от дупки, от полицаи с радари накачени по дърветата и ме натъжават хора с мрачни лица и посивели одежди.
Но пък е красива, дори и във вехтата си дреха е красива. И в мен спонтанно се заражда желание да я опозная, да я опозная от вътре. Има толкова много места които съм искала да посетя и все не ми е оставало време. Взимам решение. Това лято ще направя една обиколка из моята България. По всички ония места , които ме викат отдавна.
Куфарите няма да ми трябват този път все пак съм си у дома. Грабвам сака и потеглям на път.

„Никога не те спохожда желание, без да те споходи и силата с която да го осъществиш, единствено трябва да се потрудиш, за да се изпълни.”

Потеглям на юг, към Сакар планина, далече на юг в граничната точката на България с двете и съседки – Турция и Гърция. Потеглям към онези забравени и малко познати места, за които детето в мен още пази спомена и където се крият корените ми, моите и на моите предци. Тази толкова близка и непозната земя. В ръцете си държа туристически справочник на историческите паметници в тази част на страната. Разглеждаме ги любопитно. Няколко открити тракийски селища и гробници в района. Изненадана съм, че точно до селото на моите корени са разположени и по- голяма част от находките. Върху каква непозната земя съм била родена! Трябва да видя тези места отново!
След натовареното движение по магистралата поемаме по двулентовото платно на главения път към Турция, един от най-натоварените по това време на сезона. Колкото по надолу към границата се приближаваме, толкова по равнинен става пейзажа. Безкрайни жълти полета и тук там ниви засети с тютюн и царевица. Детските ми спомени са за памукови градини от които няма и следа. В тези спомени картините са с приказни пейзажи и усещане за свобода. В очите на дете багрите са винаги с наситени краски. Детските очи са в друго измерение.
Подминаваме Свиленград и се спускаме по изровен път, приличащ по-скоро на черен каменарски път по който едва личи, някогашния асфалт. Пустош. Безкрайни равнини и запустели ниви. Забравени не от бога, а от хората места.
Селцето ме посреща със същите разбити улици, изоставени и полу саборени къщи. В разгара на лятото тук всички са по полето. Всички – всъщност те вече се броят на пръсти. Помня някогашният поток от каручки пълни с чували с тютюн и щъкащи хора около тях. Сега е тихо и пусто и някак си подтискащо празно. На чешмата в центъра виждам една възрастна жена да налива вода в стомна. За миг ми се струва, че времето е спряло точно тук. Спираме при нея да я поздравим.

- Ти от къде си, чадо? – ме пита тя с набраздено лице - от къде идеш?
Замислям се преди да отговоря
- И аз не знам от къде съм - може би от тук /тук са корените ми/, може би от София /там ми е целия осъзнат живот/ или може би от малкото градче в който избрах да живея – не знам от къде съм, но отдавна не съм идвала тук – усмихвам се неловко.
- А нашенче си ти, нашенче по усмивката ти мога да те позная. Добре дошла. – усмихна ми се тя и бодро закрачи надолу по пътя.

Проследих я с поглед и ми стана мило и тъжно от отдалечаващия се образ. После поех по издълбаните от времето дупки на улиците. По пътеките на своето детство, сякаш вчера отминало.
Спонтанни прегръдки, неразпознати познатите лица, топло мляко и мирис на тютюн. Запустели градини, празни и срутени къщи на любими близки и приятели. Доброта, наивност и сърдечност, но и потресаваща бедност и разруха ме посрещнаха тук. Сякаш се бях върнала назад във времето, в някакъв паралелен свят на моето детство. Ето тук имаше читалище и киносалон, а тук парк и детска градина пълна с хлапета, по надолу беше училището, а тук в тази порутена сграда беше болницата – да в селото ни имаше болница с родилно отделение и точно тук съм родена. Колко трудно е да се създаде всичко това и колко лесно го унищожихме. Тъжна носталгия по невъзможното минало на едно детство. Тъжна картина на една реалност. Всъщност казват, че реалностите ги създаваме ние и нашето съзнание. Ако можех сега да променя тази реалност, ако можех, само да можех.
Най-хубавото и ценно нещо тук си остават все пак хората. Недокоснати от цивилизацията, в ежедневна борба за оцеляване, прегърбени от труд и неволи, но съхранили мъдростта на живота в простотата му.
Рано или късно казват те, те спохожда непреодолимото желание да се завърнеш и допълват - пътят, които извървяваме през живота си е заложен още в началото ни, много от отговорите ти се крият тук в корените ти, независимо колко дълбоки са те, най-трудните въпроси са с най-прости отговори.
Оказаха се прави.

„Всички хора, всички случки в живота ти присъстват в него, защото си ги привлякъл ти. Твоя работа е да решиш какво да правиш с тях.”

Напускам детството си и селото с усещане за неизбежност и тъга, но и надежда. В себе си винаги ще нося част от тази земя. Картините на една безгрижна радост и щастливо детство са пазителите на една изчезнала реалност и тя живее в мен.
Поемам по натрошения път и продължавам напред – без начертана посока към възможните бъдещета.
Едно отдавна жадувано и все така несбъдвано лято измести акцентите на моите пътувания. Винаги ще ценя достойнствата, постиженията и качествата на другите народи, но и не бих могла да забравя, че съм на гости. Подсъзнателно ние винаги се чувстваме най-защитени именно в собствения си дом, а той е там на където те тегли сърцето. Уютен или не, това зависи от усилията и желанията на всеки от нас, но той винаги ще пази магията на познанието за самите нас, за нашата същност.

„Облакът не знае защо се движи точно в тази посока и точно с тази скорост. Той просто усеща подтик….Небето обаче знае движещите сили и пътищата на всички облаци. Ти също ще ги узнаеш, ако се извисиш толкова на високо, че да можеш да надникнеш отвъд хоризонта.” – „Илюзии” на Ричард Бах