РАЗХОДКАТА

„Веднъж срещнах един човек на когото всички джобове по дрехата висяха откъснати. Попитах го какво му се е случило и защо са му откъснати джобовете, а той ми отговори:
- За да ми напомнят, че нищо от това което мога да побера в тях не мога да отнеса със себе си. „

Ровех из празните си джобове, за да потърся монети за кафе и си спомних за тази притча.
Ще мина и без кафе, какво толкова, просто навик. Някакво си кафе. Денят е слънчев и прекрасен.
Забързвам по улицата, когато в края й, погледа ми се спира върху витрината на лъскав магазин, където се кипри още по-прекрасен пуловер.
Любимия ми цвят, страхотен! - след секунди вече съм в магазина.
Сто и осемдесет лева, вие сте полудели! Ще мина и без този пуловер, какво толкова просто любимия ми цвят нищо особенно- и отново опипвам добре зашитите си джобове.
Сто и осемдесет! – не проумявам как нещо с размер S може да струва толкова много.
О, няма да се ядосвам, днес е денят ми за разходка и отмора, никакви магазини.
Продължавам към парка, където въпреки шума от автомобили може да се долови смях и глъч. Днес парка е пълен. Домашни любимци, детски колички, тичащи и викащи деца и родители, на площ от два декара, с броящи се на пръсти дървета и храсти. Две, три претъпкани алеи осеяни от отпадъци и фасове и няколко счупени скамейки.
С разходката ми днес няма да се получи- усмихнато хлапе се сблъсква с мен и недоумява как така съм се отзовала на пътя му.
Изчезвам. Тук е като в МОЛ по време на разпродажба – имам нужда от спокойствие.
На къде? – оглеждам се и разбирам, че колкото и да е горещо днес най-спокойното място е в малкият ми апартамент.
Какво толкова поне ще почета.
Още преди да съм отключила вратата ме връхлита шума на бормашина. Съседа използва почивката си да разпробие още няколко дупки в стената.
Какво толкова след малко ще спре.

Тишина. Зачитам се. За кратко – шум от прахосмукачка ме подсеща, че може би не е лошо да пусна и моята.
Но не и днес.
Взимам раницата, два сандвича и любимата книга.
Качвам се на колата и потеглям към планината.
Какво толкова, само на час път.
Хлад. Мирис на зелено. Тишина. Усещане за свобода и живот
Опипвам добре зашитите си джобове и ми идва да ги разкъсам.
Нищо от това, което мога да побера в тях не ми трябва, за да намеря спокойствие. Нищо от това няма да отнеса със себе си.
Свечерява се.
Трябва да побързам. Утре ме чака работа. Трябва да сложа поне две монети в празните си джобове.
Какво толкова и тази седмица ще ги оставя зашити. Може би някой ден ще ги разкъсам и ще открия свободата.Но не и днес, утре трябва да им намеря монета.Може би някой ден. Какво толкова?

Петя-Paty