Стоян Михайловски (1856-1927)
(откъс)
....
Нека побързаме да заявим, че читателите ни няма да намерят ни сянка от назадничавост в тези страници.
Няма съмнение, че истините, които формулираме, са истини люти - можем дори да ги назовем безжалостни.
Но това са научни истини.
Научните истини не зачитат никакви партийни интереси.
Научните истини не биват такива, каквито нам се иска да бъдат - а такива, каквито могат да бъдат.
Науката осъжда всякаква крайна систематизация, която не може да роди освен сектантство.
Науката не признава никакви олигархически или полиархически партийни организации, понеже те водят към идеен абсолютизъм.
Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности:
Свобода или смърт!
Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани:
Слободия, по-зла от неволия!
Защо това?
Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници.......
Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта от името на същинската и истинна свобода.
Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани.
Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал:
- Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата!
Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист:
- Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш!
Истината е безсмъртна.
И като безсмъртна - истината може да чака.
Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.
Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.
В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
Такава е съдбата на духовно безоките народи.
***
А у нас - в съвременна България!
Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите - не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!
Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи.
Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи - икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци - с˜ отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило - че само който пълзи, не пада!
Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си!
- Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет - думат те.
Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости?
Публичният живот на българите почива - от четиридесет и шест години насам - на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода.
Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода ( E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques).
Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science).
Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек.
За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика - да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади.
Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване.
Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свобoден човек, но напразно!
Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота.
Той вреди и на хората, понеже - робувайки на зли инстинкти - той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава - та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.
За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.
Свобода е друго - и друго е освобождение.
Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.
Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.
Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.
Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие - и да дойде в един ден.
Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България......
Няма коментари:
Публикуване на коментар