Що е патриотизъм и има ли почва у мен?

Патриотизъм означава любов и възхищение към Родината, гордост и възхищение от националните постижения и природните дадености.

В този смисъл любов към Родината имам, е чак възхищение – не. Но пък националните ни постижения, колкото и редки да са те, ме изпълват с някакво странно чувство на задоволство.
За природните дадености, тези които останаха, все още скрити, не опустошени или не бетонирани, ме изпълват с наслада и с усещането за също такова, че и по голямо доволство.
Та, в този целия смисъл излиза, че зная що е туй патриотизъм и явно има почва у мен. Само дето нещо не е наред и ме стряска. Ако ще съм патриот ще трябва да милея по всичко българско и родно.
Да, ама не!
Все по често се налага да отказвам да купувам с надпис: "made in Bulgaria", не само заради липса на качество, но и за произход под съмнение, защото моят патриотизъм отказва да приеме, че това е с етикета на моята Родина.

Отказвам, да приема, че чуждите училища и университети дават по добро образувание на децата ми, а не настолните книги на нашите възрожденци.
/Кой ще им разкаже за историята ни, такава каквато само ние я знаем?/

Отказвам да повярвам, че българският език може да се изписва на латиница.

Отказвам да повярвам, че все по-малко ни милее за Родината.

Отказвам да приема, че сбърках като останах тук при корените си.

Отказвам, но се налага да приема, че ме управляват хора без да са чували за патриотизъм, а убиват малкото останало в мене.


„У нас всичко е шупнало, а нищо не е втасало, всичко е избъбнало, а нищо не е цъфнало”- пише Любен Каравелов в отговор на въпрос "Знаеш ли ти кои сме?"

Да, има почва у мен да вирее патриотизъм, но няма кой да го нахрани.


РОДИНА

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?

Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.Пейо Яворов