Всеки ден ние пишем по ред от своята поема. Всеки от нас е задрямал поет. Дори когато отричаме – всъщност тайно желаем, да бъдем обичани с всеотдайна, мълчалива и вселенска любов.
Не може да говорим за поезия без да я свързваме с любовта.
Изначалното слово, думите на любовта, космическия изказ за нея, са римите в които я обличаме.
Замислям се защо има толкова самоубили се поети? - Дали от многото любов, която не могат да понесат, или липсата на такава.
Дали я преживяваме наистина или тя остава заключена в творбите ни?
Дали се научихме да обичаме повече, като спряхме да говорим за любов?
Какъв е пътят който трябва да извървим,за да стигнем до своите прозрения за смисъла й?
Каква е цената, която трябва да платим, за да прозрем мъдростта й?
Ти виждал ли си...
Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.
Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.
Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов
Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.
....Павел Матев
Има една поговорка, която винаги ме е карала да се замисля: -”Малко обича този, който много говори за любовта си.” - Значи ли това ,че ние я затваряме само и единствено в нас, за да я запазим, съхраним или защото не вярваме достатъчно в нея, или сме мълчаливите поети на съвремието си. Мотивите са толкова колкото и хората. Ние се обличаме в това слово, което извира от дълбините ни. Ти си такъв, каквото е умението ти да обичаш... Смисълът на живота ни е смисълът който влагаме, когато я раздаваме, когато я изживяваме.
Колко пъти споменаваме любовта с уважение. Колко пъти я подминаваме с насмешка? Колко пъти я оставихме да говори вместо разума. Колко пъти допуснахме да ни изпълни?
Все по непробиваеми са нашите брони.
Из стихосбирка „Нежно постоянство”
Броня
По тялото си вместо дрехи имам броня
от грешки, огорчения, раздели, стонове.
И те предпазвайки ме от бедите пусти,
ми пречат твойта жива топлина да чувствам
Сега в този миг когато си при мене,
когато топлината ти все още е вълнение
и още този свят за нас не е затворен,
като разкъсана прегръдка и изтръгнат корен
и още любовта ни като нож е, който
пробива броня по-дебела и от мойта.
И по добре ще е за нищо да не се тревожа –
Да смъкна бронята и да прегърна ножа.
......Димитър Василев
Напоследък, рядко говорим за поезия, и все по-малко за любовта. Тя е оставена на заден план, защото си имаме по-важни неща: да се нахраним, да се облечем, да се покажем - пари, суета, материални придобивки. А кой ще нахрани душата ни? Поетите ги заклеймихме, като романтиците на една отиваща си епоха.
А дали?
Нима успяхме да си кажем всичко?
Времето е илюзия в света на безкрая. Има само сега, което създава утре. Миналото е мъртво родено, ако не е посято за /в бъдеще.
ВРЕМЕ
Текат минути, часове и дни
В безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
Ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
Когато по пътеки осветени,
От блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
Ще спреш за миг внезапно покосен
От мисъл: Младостта е изживяна
И как ли ще признаеш ужасен
Пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
Денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
Със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст. Много скоро
Е може би и онзи страшен ден,
Когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
Загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
Ще търсиш, но във тебе като рана
Ще пари мисълта, че две неща
Не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
И времето назад да върнеш!
Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
А имах толкова много да ви кажа.
........Петя Дубарова
Таланта винаги е в друго измерение. Единица мярка за докосване. Колкото по-силно е докосването, толкова повече се сливаме с автора.
Творбите на поета - недостижими и толкова близки. - Прекланям се пред човека дръзнал да ги сподели.
Словото ни е портрета на душата. Деца родени от духа ни, в болка от кървяща рана, наситени със спотаени чувства и желания, копнеещи по споделената любов, за да достигнем по-бързо до висшата любов на отдаването и приемането. Минали през ада на страха, на болката, на самотата, трансформирали ги в зрялост и мъдрост, поучили се от грешките на невежеството си, обичани и обичащи, нека словото ни говори вместо нас:
Последен грях
Изплъзват ми се неусетно дните,
с приспивен глас сърцето ме зове,
а мислите ми непрестанно скитат
по някакви отвъдни брегове.
И всъщност малко време ми остана
да разбера душата от какво боли.
Горчива радост или рана?
Мечти с въображаеми черти.
Сега лицето си оглеждам
в загадката на твоите очи,
защото знам последната надежда
последният ми грях ще заличи.
Не го отпъждай с деликатен укор!
Това е моят най-невинен грях.
Когато вече няма да съм тука
от нищо няма да изпитвам страх.
И нека да напомня само,
че много път аз извървях
до думите написани на камък:
"Аз обичах, значи и живях"
.......petia-.paty
Мълчаливи поети
Може би пишеш тъжни поеми,
a пък всъщност си ведър човек.
Нека болката да отнемем
като я превърнем в стих и куплет.
Да раздадем на света радостта си,
да превържем страха със живот.
Да изтръгнем гнилия корен,
да открием във всеки - поет.
Да прегърнем залеза вечер,
утро в тъмното да родим.
Да напишем своята песен,
после в нея да изгорим!
Живи са нашите поеми
и умираме с всяка от тях.
В стиха по-чисти се раждаме,
запечатали болка и страх.
………….. petia- paty
ПЕТЯ ДУБАРОВА
Доброта
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Лятото изтече...
Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.
Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.
Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!
ПАВЕЛ МАТЕВ
***
Нощен дъжд. И тихи нощни птици.
Нощна пролет. С нощен полутон
разговарят някъде пшеници
още на езически канон.
Вслушано в него до забрава
времето не помни своя глас.
Нощен влак минава, натоварен
с нощен сън в полунощен час.
Нощна страст. Очаквано блаженство.
Мъжки говор подир женски смях.
Нощна пролет. Вечно съвършенство.
Ореоли от човешки грях...
* * *
И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров -
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов.
Неспокойния образ ще взема,
две големи и плахи очи -
две заглавия на поема,
дето твоето име звучи.
Едно Черно море - да ме носи;
една чайка - над мен да кръжи;
и тракийските коловози -
да ме водят при вити лози.
Един тръпен завой на Марица;
една южна, печална звезда;
една сянка от бор и елица;
един извор със снежна вода.
Един бял лист, на който ще пиша
със един неумиращ копнеж.
И две сълзи - които ти скришом
на прощаване ще ми дадеш.
БЕЗ ИЗХОД
1.
Къде е праведният глас?
От тая примка на тълпите
изтичат сълзи от очите
на не един иконостас.
Къде е истината? Спи
под буренясали стърнища.
И вече не долавям нищо:
ни плач от плачущи върби,
ни звук от музика, ни стон,
ни плисък на води сподавени...
И слънцето е изоставено
в един съсипан небосклон.
И всеки миг подава знак,
че ще се срути, ще изчезне.
И ще нахълта срамен, дрезгав
опустошителният мрак.
А в безутешният затвор
на оскърбителните чувства
опозореното изкуство
заплаква като сляп актьор.
2.
Болното отечество ме мъчи.
Точно под лъжичката боли.
И по челото ми лазят бръчки,
а под клепката сълзата криволи.
И венчаното е развенчано,
а невинното се унижи.
Нямат звуци белите камбани.
Оглушават звучните души.
Черното безумие се движи
като танк в целебните треви
не един път и не дважди трижди
цветните поляни умъртви.
Аз не виждам вече нищо бяло.
Вързани са моите очи.
Питам се: къде се е видяло
вълк да може да се вчовечи.
И пернатото да стане плужек,
Червеят за миг да полети?...
Казват, че надеждата е нужна
намери я и се причести!
Но не можеш. Размотай въжето
и на жилав клон го прехвърли.
Възнеси се право към небето.
Възвишените не ги боли.
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Помниш ли, помниш ли тихия двор...
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
През векове
"От вас навеки взор отвръща Бог,
идете в безнадеждните юдоли
и в мрачни окаянства и неволи
узнайте неговия гняв жесток.
Там нека се разтлеят в лют порок
и в горест вашите мечти и воли,
но милост стонът ви да не измоли -
от вас навеки взор отвръща Бог!"
Така прорече той и те поеха
през мрака своя път окървавен -
да не намерят в никой час утеха
от оня безпросветно страшен ден
до днес, когато взрян на вековете
в пастта бездънна, тръпна съкрушен -
и като факел полунощен свети
проклятието тяхно и над мен.
снимки; ReyRomano
Няма коментари:
Публикуване на коментар