Тихи улици, пусти паважи,
небето сковано от мрак.
Спи града, сгушил се,
в мърсотия и облаци прах.
Миг почивка след тътен и грохот
на машини родени от нас,
и на хиляди, хиляди хора,
оковани в панели и страх.
Спи града, сънува той селото
и мечтае за малко покой,
за песента на природата,
и за времето,
когато земя беше той.
Малко селце в провинцията на южна България, някъде там в Странджа.
Красиво и спокойно, изпълнено с детска глъч, с мирис на сушен тютюн и тропот на каручки. Този детски спомен е още жив и той ме е връщал не веднъж по тези места.
Все повече и повече боли. - Останал е само спомена.
Някога селото ме изпрати в града – да порасна, да се науча, да стана голяма, да се върна и да направя и него велико. И аз израствах, развивах се. Строях своите кули и мечти и исках и още и още. Все не достигаше пространство, все трябваше и още нещо.
Дойдоха и последователи – и те пораснаха. -
Забравихме за селото, а то не ни забрави.
Градът растеше с нас и идеите ни – даже стана и Mега. Колкото повече растеше града, толкова повече се смаляваше селото.
После Mега града се затвори в държава, а ние в заложници на този градеж.
Мирис на хляб, вкуса на доено мляко и откъснат домат.
Все повече и повече боли - в шепа стискам мига.
Днес - градът ме изгони на село – да се спасявам , да посея мига, да поставя началото в края – там откъдето всичко започна.
.......petia-paty
Снимки ReyRomano
Няма коментари:
Публикуване на коментар