"Поета на любовта" - Дебелянов

Този месец, на 28 – ми март e рождения ден на един любим поет.
За него е писано много, а и биографията му е известна и днес аз няма да пиша за това. Днес искам да ви разкажа една история, история не за живота, а за любовта на поета. През погледа на едно момиче, дошло неканено на гости в бащината му къща.

Когато пристигнах тук, в родната му Копривщица, познавах и знаех поезията на Дебелянов. Стиховете които са оставили отпечатък върху мен и които звучаха в главата ми.
Когато останах тук за по-дълго, започнах да разбирам и да опознавам и поета. Интересуваше ме човека, оставил след себе си слово което вълнува и днес. Загинал на фронта само на 29 години стискайки молив и пишейки стихове до последния си миг.

В къщата музей в града се пази цялата житейска история на този кратък живот. Атмосферата тук е запазила магията на стиха:.

"Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха."


Често се разхождам тук.
Един ден, обикаляйки дома-музей, докосвайки историята, погледа ми се спря на портрет от стената. Млада жена от началото на 20 век.

- Коя е тя – попитах администраторката на музея

- Любимата на Дебелянов – Иванка Дерменджийска

Любимата на поета! Неговата муза! Жената вдъхновила незабравима поезия!

- Така ли, аз нищо не знам за нея , коя е тя , каква е била? - започнах бързо да питам.

- Родом е от Ихтиман и с Димчо се запознава още като ученичка. През 1908 година, когато е учителка в родния си град оттогава е и кореспонденцията им. Има запазени над 50 писма адресирани до нея, една част от които се пазят тук в музея - започна да ги реди госпожа- администраторка.

А аз гледах портрета от стената и исках да знам и още, и още. Стана важно за мен да материализирам образа от стената. В биографията на Дебелянов само бегло се загатва за нея.

- Културна и начетена, Иванка обичала музиката и литературата, пишела поезия. – продължаваше да ги реди администраторката. - Близките й, недоволни от зараждащата се връзка с поета, я изпращат през 1912 година да следва в Швейцария. След една година тя се връща и продължава да преподава в Ихтиман. От този период е и кореспонденцията между тях. Любовта на Дебелянов към Иванка трае близо 13 години.

Тринадесет години? – помислих си аз , та за един човек живял до двадесет и девет, това е целия му съзнателен живот. Госпожата продължаваше да нарежда, а аз вече не чувах. Не можех да отделя поглед от портрета на „момичето със гълъбовите очи” и в главата ми напираха стихове:

„Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя....
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.”

„Обичам те кат първи лъч – росата,
роса на мойте златни широти! –
кат ястреб смел, изгубен в небесата,
душата ми към твоя свят лети.”

Това беше жената, на която са посветени словата в главата ми.
Администраторката продължаваше да си реди историята, аз отдавна не я слушах. При мен беше останала само поезията.

Колко време е минало така, не знам, но когато се огледах видях, че съм сама в стаята. Уредничката на музея беше отишла да посреща други гости.
Останала сама с портрета от стената, се зарових в миналото.

В стиховете му не присъстваше името й. Така както го е правил Яворов - за Лора, за Мина. Дебелянов е бил доста сдържан и скромен в личния си свят. Поезията му не е адресирана, а само анонимно посветена. Тогавашното общество или родителите на момичето, са се противопоставяли на връзката му и тя е станала невъзможна..

"Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?
- Никога веч!"



Зачетох се в писмата му до Иванка и изгубих представа за времето.
От редовете изскачаха чувства и мисли, за които времето в което са написани няма значение. Слова за преходното и непреходното в живота. За болката, за самотата, за любовта и разочарованието. Датата няма значение, за тези неща времето е без значение, затова и то няма власт над тях.
Споделям само едно, кореспонденцията му е голяма, но това писмо ме докосна силно:

Без дата – накъде края на 1909 година

„.......Често пъти хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитвал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа. Може човек да бъде и музикант, и художник и поет, и пак да си остане човек с лоши качества, както е с мнозина. Може би те/стиховете/ дават известен смисъл на живота, може би те, обещават някакво бъдеще, но не са те само, които определят цената на човека.
.....Каква радост чувствам, при мисълта, че там някъде далеч от мен едно любимо сърце, на което живота още не е донесъл цветята, които е чакало то да получи от него, заобиколено от хора, които то мъчно може да обикне и които не го разбират, може би се вълнува за мен.....Колко те обичам, колко те обичам!!!....”

В другите писма прозират различни емоции, от тъга през радост и надежда, до мъка и терзания, съмнения и дори упреци. Една любов съвсем не толкова идеална, колкото си я представях аз. Една съвсем нормална човешка история на двама души, които не могат да бъдат заедно. Какво очаквах аз – идеалната любов, непреходната , нереалната и как трябваше да изглежда тя? Нима не пораснах през годините? Породиха се съмнения,че може би любимите ми стихове са несподелени от тази за която са посветени?

Последното писмо, намерено в книжата на Дебелянов след смъртта му - завършваше така:
„ Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”

Изтръпнах. Писмото е писано дни преди да намери смърта си на бойното поле. Нима точно в края, любовта му не е издържала изпитанията.

Биографични надписи изкачаха пред мен:

Предполага се че това писмо, може би никога не е било изпратено, тъй като е намерено в него.

Димчо Дебелянов загива на фронта като командир на рота на 2 октомври 1916 година.

През 1920 година – четири години след смъртта му Иванка Дерменджийска се омъжва за учител по литература от родния си град.

Тъжна история си рекох и тръгнах да излизам от двора на бащината къща унила, когато дочух разговор, който ме заинтересува. Заслушах се и притихнах.

На 5 октомври 1958 година на откриването на къщата музей на Дебелянов в Копривщица между многобройните гости, местните се вглеждат в образа на една жена, която много им напомня за любимата на автора. Минали са много години - четирсет и две, и времето е оставило своя отпечатък. Трудно може да се разпознае в лицето на гостенката, онази висока и стройна жена от снимката на стената. На излизане тя минава покрай книгата за гости и написва нещо. Обръща се и с насълзени очи се сбогува.

Но написаното след нея остава:

„42 години от загубата на истинския човек Димчо Дебелянов.....След сетнята среща аз жадно те търсих....” Ив. Дерменджийска

Развълнувах се!
Тя го е обичала - си казах, усмихнах се и излязох от двора, затваряйки портата на миналото.
Бях намерила своя отговор: Моите любими поеми бяха споделени.
Една невъзможна любов, родила най- затрогващо слово, непрежалима и жива е там, заключена във времето и словото на поета в музея на Копривщица.

За това как е живял Дебелянов ни говорят стиховете му:

„Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.”

„Живях в заключени простори,
в неумолима пустота,
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.”

За това как е обичал, знаят написаните и не написани поеми и само Тя. Тази която остава своето последно посвещение в книгата за гости:

„След сетнята среща аз жадно те търсих.... „

Ако дойдете тук в къщата - музей ще видите портрета, но тази история няма да ви бъде разказана. Изрових я от миналото, от архива на Дебелянов, от писмата му, от поезията му, от книгата за гости. През погледа на едно момиче дошло на гости в бащината къща след 120 години:
"..с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха".

Един кратък живот, от земната ни гледна точка в свят, където времето е илюзия.
Една човешка история за любовта на един велик поет, не доживял любимата от стиховете си, а наречен от съвремието ни "поета на любовта". Една поетична душа, жадуваща споделена любов, разкъсвана от съмнения и оставила поезия в която ние да се влюбим.

"Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим."

Поезията се ражда в съмненията на душата.

„ Аз умирам и светло се раждам –
Разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша”