"Поета на любовта" - Дебелянов

Този месец, на 28 – ми март e рождения ден на един любим поет.
За него е писано много, а и биографията му е известна и днес аз няма да пиша за това. Днес искам да ви разкажа една история, история не за живота, а за любовта на поета. През погледа на едно момиче, дошло неканено на гости в бащината му къща.

Когато пристигнах тук, в родната му Копривщица, познавах и знаех поезията на Дебелянов. Стиховете които са оставили отпечатък върху мен и които звучаха в главата ми.
Когато останах тук за по-дълго, започнах да разбирам и да опознавам и поета. Интересуваше ме човека, оставил след себе си слово което вълнува и днес. Загинал на фронта само на 29 години стискайки молив и пишейки стихове до последния си миг.

В къщата музей в града се пази цялата житейска история на този кратък живот. Атмосферата тук е запазила магията на стиха:.

"Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха."



Често се разхождам тук.
Един ден, обикаляйки дома-музей, докосвайки историята, погледа ми се спря на портрет от стената. Млада жена от началото на 20 век.

- Коя е тя – попитах администраторката на музея

- Любимата на Дебелянов – Иванка Дерменджийска

Любимата на поета! Неговата муза! Жената вдъхновила незабравима поезия!

- Така ли, аз нищо не знам за нея , коя е тя , каква е била? - започнах бързо да питам.

- Родом е от Ихтиман и с Димчо се запознава още като ученичка. През 1908 година, когато е учителка в родния си град оттогава е и кореспонденцията им. Има запазени над 50 писма адресирани до нея, една част от които се пазят тук в музея - започна да ги реди госпожа- администраторка.

А аз гледах портрета от стената и исках да знам и още, и още. Стана важно за мен да материализирам образа от стената. В биографията на Дебелянов само бегло се загатва за нея.

- Културна и начетена, Иванка обичала музиката и литературата, пишела поезия. – продължаваше да ги реди администраторката. - Близките й, недоволни от зараждащата се връзка с поета, я изпращат през 1912 година да следва в Швейцария. След една година тя се връща и продължава да преподава в Ихтиман. От този период е и кореспонденцията между тях. Любовта на Дебелянов към Иванка трае близо 13 години.

Тринадесет години? – помислих си аз , та за един човек живял до двадесет и девет, това е целия му съзнателен живот. Госпожата продължаваше да нарежда, а аз вече не чувах. Не можех да отделя поглед от портрета на „момичето със гълъбовите очи” и в главата ми напираха стихове:

„Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя....
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.”


„Обичам те кат първи лъч – росата,
роса на мойте златни широти! –
кат ястреб смел, изгубен в небесата,
душата ми към твоя свят лети.”


Това беше жената, на която са посветени словата в главата ми.
Администраторката продължаваше да си реди историята, аз отдавна не я слушах. При мен беше останала само поезията.

Колко време е минало така, не знам, но когато се огледах видях, че съм сама в стаята. Уредничката на музея беше отишла да посреща други гости.
Останала сама с портрета от стената, се зарових в миналото.

В стиховете му не присъстваше името й. Така както го е правил Яворов - за Лора, за Мина. Дебелянов е бил доста сдържан и скромен в личния си свят. Поезията му не е адресирана, а само анонимно посветена. Тогавашното общество или родителите на момичето, са се противопоставяли на връзката му и тя е станала невъзможна..

"Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?
- Никога веч!"




Зачетох се в писмата му до Иванка и изгубих представа за времето.
От редовете изскачаха чувства и мисли, за които времето в което са написани няма значение. Слова за преходното и непреходното в живота. За болката, за самотата, за любовта и разочарованието. Датата няма значение, за тези неща времето е без значение, затова и то няма власт над тях.
Споделям само едно, кореспонденцията му е голяма, но това писмо ме докосна силно:

Без дата – накъде края на 1909 година

„.......Често пъти хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитвал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа. Може човек да бъде и музикант, и художник и поет, и пак да си остане човек с лоши качества, както е с мнозина. Може би те/стиховете/ дават известен смисъл на живота, може би те, обещават някакво бъдеще, но не са те само, които определят цената на човека.
.....Каква радост чувствам, при мисълта, че там някъде далеч от мен едно любимо сърце, на което живота още не е донесъл цветята, които е чакало то да получи от него, заобиколено от хора, които то мъчно може да обикне и които не го разбират, може би се вълнува за мен.....Колко те обичам, колко те обичам!!!....”


В другите писма прозират различни емоции, от тъга през радост и надежда, до мъка и терзания, съмнения и дори упреци. Една любов съвсем не толкова идеална, колкото си я представях аз. Една съвсем нормална човешка история на двама души, които не могат да бъдат заедно. Какво очаквах аз – идеалната любов, непреходната , нереалната и как трябваше да изглежда тя? Нима не пораснах през годините? Породиха се съмнения,че може би любимите ми стихове са несподелени от тази за която са посветени?

Последното писмо, намерено в книжата на Дебелянов след смъртта му - завършваше така:
„ Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”

Изтръпнах. Писмото е писано дни преди да намери смърта си на бойното поле. Нима точно в края, любовта му не е издържала изпитанията.

Биографични надписи изкачаха пред мен:

Предполага се че това писмо, може би никога не е било изпратено, тъй като е намерено в него.

Димчо Дебелянов загива на фронта като командир на рота на 2 октомври 1916 година.

През 1920 година – четири години след смъртта му Иванка Дерменджийска се омъжва за учител по литература от родния си град.

Тъжна история си рекох и тръгнах да излизам от двора на бащината къща унила, когато дочух разговор, който ме заинтересува. Заслушах се и притихнах.

На 5 октомври 1958 година на откриването на къщата музей на Дебелянов в Копривщица между многобройните гости, местните се вглеждат в образа на една жена, която много им напомня за любимата на автора. Минали са много години - четирсет и две, и времето е оставило своя отпечатък. Трудно може да се разпознае в лицето на гостенката, онази висока и стройна жена от снимката на стената. На излизане тя минава покрай книгата за гости и написва нещо. Обръща се и с насълзени очи се сбогува.

Но написаното след нея остава:

„42 години от загубата на истинския човек Димчо Дебелянов.....След сетнята среща аз жадно те търсих....” Ив. Дерменджийска

Развълнувах се!
Тя го е обичала - си казах, усмихнах се и излязох от двора, затваряйки портата на миналото.
Бях намерила своя отговор: Моите любими поеми бяха споделени.
Една невъзможна любов, родила най- затрогващо слово, непрежалима и жива е там, заключена във времето и словото на поета в музея на Копривщица.

За това как е живял Дебелянов ни говорят стиховете му:

„Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.”


„Живях в заключени простори,
в неумолима пустота,
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.”


За това как е обичал, знаят написаните и не написани поеми и само Тя. Тази която остава своето последно посвещение в книгата за гости:

„След сетнята среща аз жадно те търсих....

Ако дойдете тук в къщата - музей ще видите портрета, но тази история няма да ви бъде разказана. Изрових я от миналото, от архива на Дебелянов, от писмата му, от поезията му, от книгата за гости. През погледа на едно момиче дошло на гости в бащината къща след 120 години:
"..с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха"
.

Един кратък живот, от земната ни гледна точка в свят, където времето е илюзия.
Една човешка история за любовта на един велик поет, не доживял любимата от стиховете си, а наречен от съвремието ни "поета на любовта". Една поетична душа, жадуваща споделена любов, разкъсвана от съмнения и оставила поезия в която ние да се влюбим.

"Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим."


Поезията се ражда в съмненията на душата.

„ Аз умирам и светло се раждам –
Разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша”

12 коментара:

  1. Това е сайтът на къщата-музей на Дебелянов: http://store2.data.bg/dimco/Index.htm .

    ОтговорИзтриване
  2. Дебелянов, много харесвам поезията му. Такава нежна красота, тиха носталгия и докосване на най-свидното, радостите, болките и мечтите ни.

    "Аз умирам и светло се раждам,
    разнолика, нестройна душа.
    През деня неуморно изграждам,
    през нощта неуморно руша."

    " Да се завърнеш в бащината къща,
    когато залезът смирено гасне."

    "Аз искам да те помня все така."

    Помниш ли, помниш ли тихият двор,
    тихият дом с белоцветните вишни."

    Който е позволил тези стихове да го докоснат, той е истински богат. Защото Дебелянов е богатство, богатство на една душа, на един свят, на една поезия в делничното, на една радост от битието, от мечтите, от стремленията към съвършенство. Не можем да го достигнем, можем чрез неговата поезия да станем по-добри!

    ОтговорИзтриване
  3. "Аз мислех живот да живея, пък то бамбашка работа излезе. Ще стана аз даскал. Дето и да е, само тука да не съм. Денка добре ми думаше. Хе-хе, ти в София ще ходиш, студент ще ставаш. Голяма работа! Па пиши поне чат-пат... Хм!... Де я да ме види сега на кой съм хал? Ще се върна лятос, защото сега ме е срам. Ще я накарам да станем заедно даскали в едно село. Може и да се сгодим даже. Ей че живот ще бъде! Може и да се оженим на бърза ръка. Мъничко селце и в селцето къща и в къщата двамата с нея. Ставам сутрин аз малко махмурлия. Денке, кафе или чай, а? Чай! Добре! Отиваме на училището. То май студеничко, ветровито, ама нищо. То пък и учение ще бъде я! Вечер се връщаме раничко. Мръква. Запалваме печката отгоре с колела, да може и да се готви. Аз лежа на кревата по гащи и по риза и чета. Чета напр. някоя книжка. Денка седи до печката и готви фасул или пък леща. Става ли? - Още малко да поври. Добре, ще почакам. Ами чушка тури ли? - Турих, ама само една, аз люто не обичам. (Червата на младия човек възторжено изкуркват.)

    По Коледа с колегите ще дадем представление "Двамата железари" или пък "Виновен", или пък "Борислав". Защо не? Да, да! Непременно "Борислав". Хем тамам му е сега сезона. Аз ще играя Борислав, а пък Денка - Тамара! Ех, че славно ще бъде! (Младият човек се обръща по очите си.) "Бориславе, спаси ме", вика Денка. "Махни сеее!", рева аз и ритам по сцената. А публиката се смее, та чак примира.

    Напролет ще ходим по сватби и кръщенета. Без даскало не може. Барем на чест ще ни имат хората. Пък тука. Никой те не и бръсне. Да пукнеш, няма кой да те погледне. Ама и аз зная какво ще правя. Получим ли заплатата: "Денке, а? Колко да отделим сега за в София? Двайсе, трийсе лева настрана.". Без да усетим, току-виж дошъл Гергьовден. И по Великден ще дадем някое представление. Дошъл Гергьовден и ние се вече прибираме. Ще претупаме надве-натри изпита , и ще раздадем свидетелствата. Кмета и настоятелите ще ни дадат гуляй. Аз може и да се напия. И ще пея. Някоя руска песен... "Там проклялис ми пред луной сияниям..." Кмета и настоятелите ще ме гледат. Знам ги аз тия работи...

    И дохаждаме в София. Спираме в някой хотел, ама не от най-скъпите. Още първата вечер в "Батенберг". Пий сега, Денке. А път тя ми се хили...

    На другия ден ставаме късно. Няма защо да бързаме. Наобядваме се в "Колумбос" и тръгваме - къде? В градската градина. Иде някой отсреща...

    O-хооо-о! Здрасти бе! Къде се губиш?...

    (Младият човек ненадейно заспива.)"
    Д.Дебелянов

    ОтговорИзтриване
  4. Благодаря ви за коментарите които добавихте като допълнение.

    Hinkoff, предполагам че текста е от публикация на Дебелянов в някой от тогавашните весници,или е от писмата му?? - не съм попадала на него:

    "Аз мислех живот да живея, пък то бамбашка работа излезе.." :)))
    (без коментар)

    Благодаря ти за този текст!

    ОтговорИзтриване
  5. Paty, този „етюд„ да го наречем,е един от не многото прозаични текстове на Дебеленов, няма го в сборните издания на негови произведения излезли на хартия, не знам защо, но ги има на този сайт http://www.slovo.bg за българска литература.
    А къде го е публикувал приживе...не знам. Но човек може да се поинтересува ако иска.

    ОтговорИзтриване
  6. Тези откъси са помествани в двутомните издания на Димчо - последното е отпреди 22 години, излезе за стогодишнината му (1987 г.), съставители са Елка Константинова и Надежда Александрова.
    Димчо има доста прозаически и критически текстове, както и преводи от френски(Пиер Луси, Мултатули, Анатол Франс и др.)
    Вече е рядко издание.

    ОтговорИзтриване
  7. Благодаря ...за този твой поглед ...благодаря.

    ОтговорИзтриване
  8. Петя, ние сме адашки и интересно беше, че се оказахме близки и по желанието си да опознаем вътрешния свят на Димчо Дебелянов не просто през поезията или исторически факти, а с факти от любовния му живот и вълнения. Този уикенд със семесйтвото ми отидохме в Копривщица и най-ярък отпечатък в мен остави Димчо Дебелянов. И аз поисках да науча повече, че преживяванията, вдъхновили стиховете му, които се пропиха в сърцето и съзнанието

    Вчера докато бях на работа, реших да потърся инфомациа точно като тази, която ти си написала. НО преди да попадна точно в 10-ката на това, което търсех (не мога да повярвам,ч е дори попаднах на този материал, че има друг чоек, който се е чувствал по този начин и е научил една история като тази, която споделяш!) попаднах на това:

    http://www.monitor.bg/article?id=62700

    Останах озадачена след като видях, че това, което ти разказваш коренно противоречи на историята публикувана на този сайт. Сещам се, че докато бях в музея видях снимката на Елена. Баща ми сподели, че е видял и снимка на Мария, която аз явно съм пропуснала. Но никъде не пишеше нищпо за Иванка?

    Споделям тези неща с теб, защото много ми се иска да разбера защо се разминава инфомрацията

    ОтговорИзтриване