Застинали във времето

„Погледнете в главите си: патриотизмът, който се мотае там, не ви ли пречи да мислите?”- пита и днес дядо ви Славейков.


В архива на Пенчо Славейков се е запазила и една мечта свързана с нашето време. Мечта изразяваща надеждите на творците от онова време, надеждата, че ние от новия век ще сме на върха на националните си способности и достижения.
В 2000 година.Напредък на цивилизацията. Няма война, равенство. Европа ще сглупей, а българите ще станат най-умните хора на света.”-
/Исторически архив НБКМ фснд 158 арх. ед. ІІ В 2405 – Пенчо П. Славейков/

Творбите на дедите ни са писани с надежда и позитивизъм и са подписани с кръв. За нас, за да стане мечтата им реалност един ден, в далечната за тях 2000 година.

Машина на времето ли ни връща в миналото или миналото се връща при нас?
Словото на културните ни дейци от българското възраждане, днес звучат толкова съвременно и актуално, че веднага изниква въпроса спряло ли е времето, или сме се върнали в него. През тези години света е направил мащабна крачка напред. Технологии, пазари, медии, здравеопазване, днес са фантастиката на онова време.
Дали са си представяли как ще живеем днес нашите предци? Дали са предполагали, че политическия ни живот, отношенията ни, страстите, скандалите, доверието и недоверието са замръзнали там, някъде в края и началото на 20-ти век - по партийните скамейки на тогавашния парламент? Политиците и елита ни са направили своята крачка напред, преобличайки се в нови одежди, но забравили приказката, че царят е гол. Нима не научихме нищо от историята си, нищо ли не запомнихме от знанието което ни оставиха те?

Стефан Стамболов - наричан от европейски политици и журналисти - Българският Бисмарк- е бележит български държавник, революционер, политик, поет , журналист и един от активните дейци на Либералната партия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от зависимостта от Русия. Управлението на ръководената от него Народнолиберална партия (1887-1894), макар ѝ критикувано заради преследванията на опозиционни политици, поставя основите на подема на България през следващите две десетилетия.

През 1877 година Стефан Стамболов пише в уводната статия на вестник „Нова България”:
„Ако някой ни попита какво правят днес българите, ние, като туриме ръката си на сърцето, отговаряме му тия две думи: стоят и чакат.

Може да кажат някои, че днес са дошли такива времена, когато наистина всичките българи трябва само да стоят и чакат и да гледат какво ще направят другите зарад тях. На такива, които вярваме, че се намират много из помежду ни, ние отговаряме, че това е едно от ония пагубни заблуждения, които са довождали до пропаст всеки народ, които ги е следвал.”


И още:

„Несъгласието, омразата, завистта, подлостта, интригантството и всичките други лоши качества на човека, които особено се добре развиват във всеки робски народ, пуснали са дълбоки корени помежду ни и парализират много добри и полезни дела за народа ни. Ако да бяхме малко по-честни и по-благородни, малко по-самопожертвовани и по-горещи патриоти, много работи не щяха да са сега така, както ги гледаме. Но това у нас го е нямало така, както е било нужно. Затова повечето от нашите народни работи са се раждали или недоносени, или мъртви.”


Да, дядо Стамболов, днес не сме по-честни, нито по-благородни, малко по-самопожертвовани и още по-малко патриоти. И днес народните ни работи са „недоносени или мъртви”.



Пак някъде в началото на века един друг наш творец - Стоян Михайловски пише: „Истината е безсмъртна. И като безсмъртна - истината може да чака. Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.
Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви сътресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.
В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
Такава е съдбата на духовно безоките народи „



Сенки от миналото изплуват във мрака. Думи изписани с перо и мастило преди цял век и оцелели до днес. Ние сме в края на онова столетие, а не в началото на ново такова. Застинали във времето на онази епоха, неспособни да направим крачка напред, защото сме забравили миналото си. Паметта ни е тридневна и за историята и за словото. Да, истината е безсмъртна и като такава тя може да чака, но ние - Не.
Сегашните политици не трябва да забравят, че техният съдник е историята, а за нас остава посланието оставено ни в миналото от Стоян Михайловски:

„Не стига само да прочиташ -
и слепий знае да чете:
учи се думи да откриваш
между самите редовце...

Чети наопако в сърцата;
избръщай буквите, рови -
търси онуй, което бяга,
от голий поглед се бои..”.
-
Стоян Михайловски

Петя Данаилова