Нарисувани мигове

Отрони от дните ми поредния миг
и падна в листата на минали спомени.
В сълза се превръща росата с вик,
любовта съблича душата ми.

Ела, притай се! Чуй тишината!
Тя отеква в стените на нашият страх.
Две букви вдълбани в стената,
и спомен от минало в далечният смях.

Ела, прегърни ме! Открий ме в безкрая!
с всеки миг аз правя крачка към теб.
Днес минало с цветни черти ще чертая
утре в него ще бъдем двамата с теб.

Измислих те днес в тази реалност
и теб нарисувах на двора до мен.
Поръсил паважа с прашец всеотдайност,
вселената търси за мен само теб.

Тъгувам по минало изтекло в спомени,
а винаги имам само сега,
да посипя земята с отронени мигове,
в килим от любов за твоята душа.


2011, май
Petia-paty

Провокирана да оцелея

Пътят ми не ясно очертан,
от рамки, норми и морални задължения,
с несигурност в терзания дълбан,
от взети и не взетите в мен решения.

Търпението на моят род е в мен,
задавено от чести прегрешения.
С минало заровено без капка жал,
обрекло ме на вечно примирение.

Слава възцарила глупост с власт.
Власт, закичена с липсващи познания.
Забравила величието стаено в нас
на истината, рожба на съмнения.

Пътят ми от друг е очертан,
без рамки, с морални задължения.
На род оставил ми познание за власт,
провокирана аз знам - ще оцелея.

-Petia-paty



Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото!- наместо да го преодолее” – Сирак Скитник
/ псевдоним на Панайот Тодоров Христов. (22.11.1883 - 05.03.1943)./



/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/

Плаха свобода

С тихи, с плахи стъпки
влиза в мен желана свобода,
без страх подхранван от очакване,
че отново ще ме връхлети беда.

Светлината влиза във душата ми
с малки крачки се издигам аз.
И колко жалко, колко жалко,
че себе си едва сега познах.

Закътани на тайно място,
аз носих всички страхове
и колко жалко, колко жалко,
във времето командваха ме те.

Забравих себе си да заобичам,
възпитаха ме чужди грехове,
светът на Ада заприлича,
а покрай мен живота си тече.

С тихи, с плахи стъпки
прохожда новото ми Аз.
Градина от ухание разцъфва
душата е ефир без страх.

И колко жалко, колко жалко,
че нямах всички сетива,
да видя колко е прекрасно
да си свободен от страха.

Petia- paty

-----
„...Някой е казал погрижи се за минутите ,часовете ще се погрижат сами за себе си.
Ако всяка минута е нещастна, как тогава биха били часовете и дните удовлетворени.
Има състояния на ума, които са напълно вредни за ума, като омраза, възмущение, злоба, заядлива ревност, вманиачено желание, арогантност. Всички те те карат да се чувстваш нещастен и също така те карат да говориш по начин предизвикващ страдание около теб. Това е губеща ситуация и за двете страни. Това се свежда до много егоцентрично чувство за собствената ни важност. Трупане на всичко за себе си, опитвайки се да изградиш себично щастие, понякога дори във вреда на другите.

Из лекция на будиския учител Матьо Рикард,
"Change your Mind Change your Brain"

---

Пазител на храма

Смисъла на живота за всеки е различен,
и все пак за всички ни има само един
и той е в това да му се посветиш и да го изживееш.
А как – това вече е индивидуален избор.

Пеперудите не се опитват да станат дървета,
те знаят как да летят.



Пазител на храма

На прага приседнала сянка,
познат силует от минали дни,
в раздърпана дреха, в очакване,
уморена на входа ми бди.
Как си, икона на прага?
В тъмнината едва те познах.
Ти светиня, пазител на прага,
лицето едва разпознах.
Да приседна за малко до тебе,
днес се чувствам така уморен,
сред битки, обиди съмнения,
пак опазила ангела в мен.
Труден път извървяхме с тебе.
Колко пъти преминах през теб,
без да чуя гласът ти – съмнение,
без да търся от тебе съвет.
Ти пазителю, светиня на храма,
многолика във всяка душа,
пренебрегвана, често в съмнения,
пред прага ни с лека тъга,
очакваш опора и носиш покой .
Ти любов,
влез в храма,
до края с мен остани.
Без теб аз съм бледата сянка,
която на прага на храма стой.

Petia-Paty

Вместо дреха

Навличам вместо дрехи броня,
закърпих всичките усмивки.
Научих с вината да не споря,
да не раздавам никому целувки.

Суетата ми износва стари дрехи,
по гърба ми тлее удар от камшик.
В зародиш се убива днес утеха,
за липсата й пагубно мълчим.

Сърцето оковах в нетърсени неволи,
на входа му залостих катинар.
Обикнах новите си, стари брони,
съвестта си сложих на кантар.

Сълзите омагьосах в камък.
Очите си гримирах в лъжи.
Грубостта ми не е недостатък,
в бронята смирено си лежи.

Пременена в жалката си дреха,
чанта пълна с хапчета за сън.
Обрулена. Скована. Осакатена.
Стотици като мен са там, отвън.

Отварям гардероба за утеха,
на закачалка любовта виси.
Взимам ножа,бронята ще срежа.
Искам само да ме заболи.

Петя-Paty

Родих се Слънце

Родих се Слънце в слънчев ден,
с капки дъжд в очите посадени.
В тяло - като пронизващ нож,
ме буди спомен за летене.

Мигрирала съм тук от вечността
с чезнещ поглед по безкрая,
с прашни улици закътани в душа,
забравила, че е безсмъртна в края.

Родих се Слънце, утро да създавам,
да творя живот от светлина
и топло в тъмно да раздавам,
когато се превръщам в Луна.

Родих се, за да стана и Венера,
вечерница във нечии очи.
Недостижима, обич да раздавам,
с разпилени от мечти коси.

Родена от взрива на пустотата,
в мен живее мрак и светлина.
Целуната от вечността на прага,
преди да сляза в долната земя.
Petia-Paty



"Любовта е създала всички организми, всички същества, Тя е родила слънцата.
Човек като частица от единството в света е потопен в любовта.
Когато говорим за божествена мъдрост, ние подразбираме всичката светлина на безпределното пространство, която никога не угасва. Светлината е дреха на мъдростта.
Знанието от едно място не идва и светлината през един прозорец не влиза. Неизброими са пътищата на знанието, неизброими са прозорците на светлината."
П. Дънов

Безмълвно

Безмълвна нощ в прегръдка тиха,
на всеотдайна обич ни обрича.
Заспали чувства, нощта е будна,
звездите често името ти сричат.

Догарям в образа на споделена жажда
и търся себе си в огледало от стената.
Нима съм аз в разкривената ти сянка,
или в ежедневието ти днес се вдлъбнах?

Нима си ти в новата си дреха,
прикрила наранената ти гордост?
Захвърлил овехтелите доспехи,
които кърпеше с нишки честност.

Нима съм аз в натруфената рокля,
с тонове червило по душата?
Парчета плат прикриват голотата,
на длани които само тебе търсят.

Безмълвно сричам заклинание за вяра.
Безмълвно вярвам, че с любов се оцелява.
Разпилените ни чувства се привличат,
като сатен парчета от образа на огледало.

Като сълзата паднала от теб с моя образ,
през радостта на сбъдната молитва.
Облечени в скъпи дрехи на самотност,
обречени до края да се търсят и обичат.

С обич вплетени са часовете светли,
в съмнения убита е неизживяна радост.
Времето се мери с ударите на сърцето,
белязани с любов годините броят се.

Petia- paty

Пожълтяло лято

Отива си лятото. Облачен знак.
Среднощна фиеста прибира заслон.
На шумен перон с последния влак,
мигрират туристи към зимен подслон.

Пуст е днес плажа, тъжно морето,
а вятъра брули лицето ми с тен,
отнесъл нанякъде горещите мигове,
от танца на влюбени в ритъмен денс.

Отива си лятото в тъжни нюанси,
сребърни капки по плажа сълзят.
Самотна обреченост в жълти окраски,
очите ми днес пак са поройния дъжд.

По пясъка влажен, някой рисува,
летни копнежи, вдълбани в сърце.
Две стъпки си тръгват, птица тъгува,
рисунка на плажа се слива с море.

Тръгвам на север към зимните вечери,
към двора прегърбен от жълти листа,
към старата печка запазила спомен,
за края на толкова много лета.

Пожълтелите спомени, нареждам в книга,
събирам листата на миг подир миг.
За утре. За топло през бялата зима,
когато дъжда в очите е белият сняг.

септември 2009
Петя-paty

На баща ми

Ти беше и добър, и строг, и нежен.
Понякога страхувах се от теб дори.
Ти даваше от себе си със щедрост,
сега във мене целият си ти.

Болеше те когато бях небрежна,
с успеха виждах радостни сълзи.
Говореше ми щом допусках грешка,
с твърдостта си ти ме закали.

Тръгнах си. Не ме упрекна.
Време бе дървото да се разклони.
Остави ме, но не пред неизвестност,
защото в корена оставаш ти.

Ти ми даде всичко:
твърдост, обич, нежност.
Нося я в себе си сега,
за да може да покълне
в сърцата и на моите деца.

1986 год
Петя-paty

Отдавна написан стих, които не трябва да позволя да потъне в прах.
На тебе татко, отново...

Преди това ела

Мястото си докато открия,
в този тъй объркан свят,
илюзиите ми разруши стихията
на житейският ми не похват.
Друга сила, друга нежност
възкресиха в мен това,
чувство остаряло,
дето ме превръща в жена.
Тази истинска - любяща,
бях забравила, че мога да съм аз.
И по-чиста, и по-искрена
със срама на своя грях,
се събудих в ранна утрин
без от нищо да изпитвам страх.

Моля те, не ме залъгвай
със заучени, неискрени слова!
Oстани със мен докато можеш,
но преди това ела.
И аз ще мина през стихията
на всеки следващ ден.
Със силата ми - твоята сила
и любовта заченала в мен.

Не искам твоите илюзии!-
(моите някой до последно разруши).
Открий ме знаейки, че ме изгубваш
и после с мен до края остани.

Petia-paty

Колко живота

Уморих се от толкова тичане,
по невъзможни, обречени каузи.
От стени изковани в безличие,
от огради изписани в клаузи.

Уморих се от толкова болка
в душата, /а тялото стене/,
с диагноза: „лекарска грешка”,
хап с етикет „шарлатанин”.

Уморих се от чужда намеса
в света на моeто единство.
С катинари вратата залостих
и табела на входа: „Не влизай!”

Уморих се от липса на радост
в очите на близък приятел,
от предадена клетва за вярност,
от любов в облекло на омраза.

Уморих се от толкова грешки
чужди, свои и недопустими.
Как да бъда до края безгрешна?
Как отново да бъда? Прости ми!
Уморих се така да живея.

Уморих се да искам! Ще давам!
- каквото в мене остана.
Всеки колкото иска да вземе,
все ще има нещо за края.

Уморих се да съдя. Прощавам!
На всеки, хвърлил ми камък.
Колко път ни остава? А Време?
Колко хляб ще ми трябва за залък?

Колко? Колко живота живея?.

22.08.2009
Петя-Paty

Носталгично

През пръсти се изниза младостта ми
и сякаш вчера бях мъничко дете,
и тичах по зелените поляни,
закичена с венец от полски цветове.

Устните ми имат вкус на първата целувка.
Върху скрин лежи раздърпано любимото мече.
И сякаш вчера беше първата ми среща,
първите ми сълзи по първото момче.

Бързо се изниза младостта ни,
влюбихме се на по двадесет и две.
Топлината ти все още е по моите длани
в прегръдката на мъжките ръце.

И още съм в очите ти така красива,
и все още ме наричаш „моето хлапе”,
и още се обличам в топлата ти риза,
макар че вече сме на двадесет по две.

Косите ни с всеки ден белеят,
а ти все още си с хлапашкото сърце.
Oт лицето младостта ми си отива,
а аз все още съм на двадесет и две.


Petia-paty



Младоста си отива, не съвсем, не съвсем....

На прага

На прага погледи през рамо,
(след разговора нищо не остана).
Парченца лед във чаша вино,
спотаени мисли във гореща рана.

Сега различни сме – несподелени,
с разхвърляни остатъци в доверие,
закърпени и с мисли наредени,
(примка стяга със въже съмнения.)

Проплакват спотаени чувства,
избягала сълза се вледенява,
от пазва рони стон въздишка,
(сърце от камък днес ми трябва).

Да сме предишните е вече късно,
(пъзел от любов не се сглобява),
а за да започнеме на чисто,
ни трябва мъничко раздяла.

Petia-paty

С душа на скитник

Един въпрос ме вледенява:
Непосилна ли е любовта за нас?-
твърде много обич ни смущава,
твърде много, в безлюбовен свят.

Подаряваме я без въпроси:
Колко струва и дали боли?-
Душата винаги се скита боса,
в дебрите на нечии очи.

Колко струва? - без да мерим,
радостта и светлината в нас.
А дали си струва? - не приемам,
обичта си не продавам аз.

Колко имам? – винаги е наше.
Твърде много! - а нима боли?
Без въпроси! - любовта е просяк,
с душа на скитник се роди. -

Petia-paty

Песен за двама

Понякога и само понякога
ще навестявам среднощно съня ти.
Ще галя кошмара с плаха утеха
на обич събрала в деня си.


Понякога и само понякога,
ще те кръстя на смела надежда.
Измили с обич на очите стъклата,
посивели от чакане. Скрит е копнежа.


Понякога и само понякога,
ще идвам от образ на спомен.
На слънце и цветни градини
със звън на китара ще моля.


Понякога, не само понякога,
с теб ще заспива денят ми.
На пръсти ще стъпва плаха утеха,
че търси те нощем сънят ми.


Понякога и само понякога,
денят ще се съмне в топло одеало.
Ще падне нощта на кафето в утайката,
оставила образ на скрити желания.


Изпили до дъно от чаша гореща
среднощния образ с мирис на обич.
Денят ни понякога, срича желания.
Сънят ни римува песен в поезия.

Успех

Успехът ми се дави в чужда злоба.
Преди да съдиш думите мери.
Успелите несретния влудяват
с печат „на този му върви”.

Имам точно, колкото заслужих,
за всеки грош се издължих.
Сто живота за това се трудих,
сто пъти преди това сгреших..

Успехът ми е моята Голгота.
Посоката сама си начертах.
Не ме заливай с цялата отрова,
заради това, че преди теб успях.

Ела и влез в моите обувки,
две стъпки направи в тях.
В болка подметките им скъсах,
през каманаците така вървях.

И после поседни до мене,
за кратко съм намерила подслон.
Не ми завиждай, че съм днес успяла!
Виж само пътя, който извървях.

Петя-Paty

Страх

Страха наднича през стъклото...
В очите ужаса надава рев...
Стотици удари брои сърцето...
В теб пулсира всеки нерв...
Тяло в паника се вледенява...
Всяка мисъл служи на страха...
Нещо в гърлото те задушава...
ти потъваш, спира ти дъха...



Страха е болката на дните
и ужаса надникнал у дома.
Куража сложил на везните,
изгубил силата на смелостта.

Смелостта страха ни разпознава.
(куража не е липсата на страх),
той ужаса ни заслужава,
за да стане неговия страж.

На разсъмване

Денят ми се събужда в знойно лято,
с песента на нежна чучулига свири,
наднича слънце, вика през стъклото,
утрото ме гали, със лъчи намига.

На разсъмване в теб щом разпозная,
багрите окъпали със цветове земята,
отново, и отново - ще си пожелая,
със светъл миг денят ми да заспива.

Нощта посрещам с празнична умора,
че ще дочакам утрото на нежно рамо,
натежала от надежда, да се облегна
на любовта, събудила ме в зори отрано.

Стрелката на часовник от стената спира,
звездите в нощ рисуват цветна пролет,
времето с очаквана разплата ни напира,
с прекрасна песен да изпълня своя полет.

В деня се раждам, за нощите копнея,
със всеки миг по мъничко умирам,
но отново, и отново ще си пожелая,
на разсъмване, с очите обич да събирам.



Petia-paty

Предай нататък

Разкажи за себе си!

Приех подадена щафета, да разкажа за себе си, за което благодаря на izibell и за милите й думи.

Да напиша седем неща за себе си ще ми бъде трудно, а да се опиша едва ли ще мога.
Всъщност цялата аз съм в стиховете си. Там съм се опитала да се разкажа, такава каквато съм, чувствайки всеки миг. Един обикновен земен човек с всичките му чувства, копнежи и страсти. Вечно в безвремие.
Отплесвам се лесно във всякакви посока, разсеяна и заблеяна, което между впрочем се оказва типична черта на вече няколко блогърки :)
А „мислите ми непрестанно скитат по някакви отвъдни брегове” и после реалността ме стряска и връща обратно.

Та за реалността.

Мислех си, че съм силна, че нищо не може да ме срине и се сринах и то така, че ми трябваше много повече усилия да се изправя, от колкото на тези дето се сриваха около мен постоянно.

Мислех си, че съм смела и от нищо не се плаша, когато срещнах онези неподозирани малки страхове, които те дебнат от тъмните кътчета на душата ти и трябваше да разбера, че всъщност цялата съм изтъкана от страх.

Мислех си, че не мога да бъда отмъстителна, когато се наложи цялото ми същество да крещи за мъст.

Мислех си, че съм позитивен човек, когато осъзнах, че това е илюзия, щом толкова често се налага да плача.

Мислех си, че на мен няма да ми се случи никога и се случи точно на мен.

Мислех си, че съм толерантен и спокоен човек, когато се чух да крещя в очите на непознат.

Мислех си, че постигнах мечтата си, когато осъзнах, че мечтите наистина си струва да си останат такива.

Имаше време в което си мислех, че никога повече няма да обичам отново и тогава срещнах един човек, който ми показа колко нищожно е всичко останало.

Всъщност единственото нещо за което не бях се замислила е коя съм аз, а не какво мисля че съм.

И трябваше да започна всичко отначало. Трябваше да осъзная какви са нещата които наистина искам, желая и ме правят щастлива. Оказаха се едни малки неща, толкова лесно достъпни и само на една ръка разстояние, които винаги са си били там, но не е имало кой да ги зърне.
А си мислех, че съм щастлива...

Ето защо ми е трудно да разкажа за себе си. И днес продължавам да се изненадвам и да откривам неподозирани черти в характера си. Някой ще каже, че се развивам, но аз знам, че докрай ще се търся.

*************************************************

Предавам щафетата: "Разкажи за себе си" на:
Нямам идея
Блогът на Чарли
inamayi
hinkoff
rariart
Liviq