Пожълтяло лято

Отива си лятото. Облачен знак.
Среднощна фиеста прибира заслон.
На шумен перон с последния влак,
мигрират туристи към зимен подслон.

Пуст е днес плажа, тъжно морето,
а вятъра брули лицето ми с тен,
отнесъл нанякъде горещите мигове,
от танца на влюбени в ритъмен денс.

Отива си лятото в тъжни нюанси,
сребърни капки по плажа сълзят.
Самотна обреченост в жълти окраски,
очите ми днес пак са поройния дъжд.

По пясъка влажен, някой рисува,
летни копнежи, вдълбани в сърце.
Две стъпки си тръгват, птица тъгува,
рисунка на плажа се слива с море.

Тръгвам на север към зимните вечери,
към двора прегърбен от жълти листа,
към старата печка запазила спомен,
за края на толкова много лета.

Пожълтелите спомени, нареждам в книга,
събирам листата на миг подир миг.
За утре. За топло през бялата зима,
когато дъжда в очите е белият сняг.

септември 2009
Петя-paty

На баща ми

Ти беше и добър, и строг, и нежен.
Понякога страхувах се от теб дори.
Ти даваше от себе си със щедрост,
сега във мене целият си ти.

Болеше те когато бях небрежна,
с успеха виждах радостни сълзи.
Говореше ми щом допусках грешка,
с твърдостта си ти ме закали.

Тръгнах си. Не ме упрекна.
Време бе дървото да се разклони.
Остави ме, но не пред неизвестност,
защото в корена оставаш ти.

Ти ми даде всичко:
твърдост, обич, нежност.
Нося я в себе си сега,
за да може да покълне
в сърцата и на моите деца.

1986 год
Петя-paty

Отдавна написан стих, които не трябва да позволя да потъне в прах.
На тебе татко, отново...

Преди това ела

Мястото си докато открия,
в този тъй объркан свят,
илюзиите ми разруши стихията
на житейският ми не похват.
Друга сила, друга нежност
възкресиха в мен това,
чувство остаряло,
дето ме превръща в жена.
Тази истинска - любяща,
бях забравила, че мога да съм аз.
И по-чиста, и по-искрена
със срама на своя грях,
се събудих в ранна утрин
без от нищо да изпитвам страх.

Моля те, не ме залъгвай
със заучени, неискрени слова!
Oстани със мен докато можеш,
но преди това ела.
И аз ще мина през стихията
на всеки следващ ден.
Със силата ми - твоята сила
и любовта заченала в мен.

Не искам твоите илюзии!-
(моите някой до последно разруши).
Открий ме знаейки, че ме изгубваш
и после с мен до края остани.

Petia-paty

Колко живота

Уморих се от толкова тичане,
по невъзможни, обречени каузи.
От стени изковани в безличие,
от огради изписани в клаузи.

Уморих се от толкова болка
в душата, /а тялото стене/,
с диагноза: „лекарска грешка”,
хап с етикет „шарлатанин”.

Уморих се от чужда намеса
в света на моeто единство.
С катинари вратата залостих
и табела на входа: „Не влизай!”

Уморих се от липса на радост
в очите на близък приятел,
от предадена клетва за вярност,
от любов в облекло на омраза.

Уморих се от толкова грешки
чужди, свои и недопустими.
Как да бъда до края безгрешна?
Как отново да бъда? Прости ми!
Уморих се така да живея.

Уморих се да искам! Ще давам!
- каквото в мене остана.
Всеки колкото иска да вземе,
все ще има нещо за края.

Уморих се да съдя. Прощавам!
На всеки, хвърлил ми камък.
Колко път ни остава? А Време?
Колко хляб ще ми трябва за залък?

Колко? Колко живота живея?.

22.08.2009
Петя-Paty

Носталгично

През пръсти се изниза младостта ми
и сякаш вчера бях мъничко дете,
и тичах по зелените поляни,
закичена с венец от полски цветове.

Устните ми имат вкус на първата целувка.
Върху скрин лежи раздърпано любимото мече.
И сякаш вчера беше първата ми среща,
първите ми сълзи по първото момче.

Бързо се изниза младостта ни,
влюбихме се на по двадесет и две.
Топлината ти все още е по моите длани
в прегръдката на мъжките ръце.

И още съм в очите ти така красива,
и все още ме наричаш „моето хлапе”,
и още се обличам в топлата ти риза,
макар че вече сме на двадесет по две.

Косите ни с всеки ден белеят,
а ти все още си с хлапашкото сърце.
Oт лицето младостта ми си отива,
а аз все още съм на двадесет и две.


Petia-paty



Младоста си отива, не съвсем, не съвсем....

На прага

На прага погледи през рамо,
(след разговора нищо не остана).
Парченца лед във чаша вино,
спотаени мисли във гореща рана.

Сега различни сме – несподелени,
с разхвърляни остатъци в доверие,
закърпени и с мисли наредени,
(примка стяга със въже съмнения.)

Проплакват спотаени чувства,
избягала сълза се вледенява,
от пазва рони стон въздишка,
(сърце от камък днес ми трябва).

Да сме предишните е вече късно,
(пъзел от любов не се сглобява),
а за да започнеме на чисто,
ни трябва мъничко раздяла.

Petia-paty

С душа на скитник

Един въпрос ме вледенява:
Непосилна ли е любовта за нас?-
твърде много обич ни смущава,
твърде много, в безлюбовен свят.

Подаряваме я без въпроси:
Колко струва и дали боли?-
Душата винаги се скита боса,
в дебрите на нечии очи.

Колко струва? - без да мерим,
радостта и светлината в нас.
А дали си струва? - не приемам,
обичта си не продавам аз.

Колко имам? – винаги е наше.
Твърде много! - а нима боли?
Без въпроси! - любовта е просяк,
с душа на скитник се роди. -

Petia-paty

Песен за двама

Понякога и само понякога
ще навестявам среднощно съня ти.
Ще галя кошмара с плаха утеха
на обич събрала в деня си.


Понякога и само понякога,
ще те кръстя на смела надежда.
Измили с обич на очите стъклата,
посивели от чакане. Скрит е копнежа.


Понякога и само понякога,
ще идвам от образ на спомен.
На слънце и цветни градини
със звън на китара ще моля.


Понякога, не само понякога,
с теб ще заспива денят ми.
На пръсти ще стъпва плаха утеха,
че търси те нощем сънят ми.


Понякога и само понякога,
денят ще се съмне в топло одеало.
Ще падне нощта на кафето в утайката,
оставила образ на скрити желания.


Изпили до дъно от чаша гореща
среднощния образ с мирис на обич.
Денят ни понякога, срича желания.
Сънят ни римува песен в поезия.

Успех

Успехът ми се дави в чужда злоба.
Преди да съдиш думите мери.
Успелите несретния влудяват
с печат „на този му върви”.

Имам точно, колкото заслужих,
за всеки грош се издължих.
Сто живота за това се трудих,
сто пъти преди това сгреших..

Успехът ми е моята Голгота.
Посоката сама си начертах.
Не ме заливай с цялата отрова,
заради това, че преди теб успях.

Ела и влез в моите обувки,
две стъпки направи в тях.
В болка подметките им скъсах,
през каманаците така вървях.

И после поседни до мене,
за кратко съм намерила подслон.
Не ми завиждай, че съм днес успяла!
Виж само пътя, който извървях.

Петя-Paty

Страх

Страха наднича през стъклото...
В очите ужаса надава рев...
Стотици удари брои сърцето...
В теб пулсира всеки нерв...
Тяло в паника се вледенява...
Всяка мисъл служи на страха...
Нещо в гърлото те задушава...
ти потъваш, спира ти дъха...



Страха е болката на дните
и ужаса надникнал у дома.
Куража сложил на везните,
изгубил силата на смелостта.

Смелостта страха ни разпознава.
(куража не е липсата на страх),
той ужаса ни заслужава,
за да стане неговия страж.

На разсъмване

Денят ми се събужда в знойно лято,
с песента на нежна чучулига свири,
наднича слънце, вика през стъклото,
утрото ме гали, със лъчи намига.

На разсъмване в теб щом разпозная,
багрите окъпали със цветове земята,
отново, и отново - ще си пожелая,
със светъл миг денят ми да заспива.

Нощта посрещам с празнична умора,
че ще дочакам утрото на нежно рамо,
натежала от надежда, да се облегна
на любовта, събудила ме в зори отрано.

Стрелката на часовник от стената спира,
звездите в нощ рисуват цветна пролет,
времето с очаквана разплата ни напира,
с прекрасна песен да изпълня своя полет.

В деня се раждам, за нощите копнея,
със всеки миг по мъничко умирам,
но отново, и отново ще си пожелая,
на разсъмване, с очите обич да събирам.



Petia-paty

Предай нататък

Разкажи за себе си!

Приех подадена щафета, да разкажа за себе си, за което благодаря на izibell и за милите й думи.

Да напиша седем неща за себе си ще ми бъде трудно, а да се опиша едва ли ще мога.
Всъщност цялата аз съм в стиховете си. Там съм се опитала да се разкажа, такава каквато съм, чувствайки всеки миг. Един обикновен земен човек с всичките му чувства, копнежи и страсти. Вечно в безвремие.
Отплесвам се лесно във всякакви посока, разсеяна и заблеяна, което между впрочем се оказва типична черта на вече няколко блогърки :)
А „мислите ми непрестанно скитат по някакви отвъдни брегове” и после реалността ме стряска и връща обратно.

Та за реалността.

Мислех си, че съм силна, че нищо не може да ме срине и се сринах и то така, че ми трябваше много повече усилия да се изправя, от колкото на тези дето се сриваха около мен постоянно.

Мислех си, че съм смела и от нищо не се плаша, когато срещнах онези неподозирани малки страхове, които те дебнат от тъмните кътчета на душата ти и трябваше да разбера, че всъщност цялата съм изтъкана от страх.

Мислех си, че не мога да бъда отмъстителна, когато се наложи цялото ми същество да крещи за мъст.

Мислех си, че съм позитивен човек, когато осъзнах, че това е илюзия, щом толкова често се налага да плача.

Мислех си, че на мен няма да ми се случи никога и се случи точно на мен.

Мислех си, че съм толерантен и спокоен човек, когато се чух да крещя в очите на непознат.

Мислех си, че постигнах мечтата си, когато осъзнах, че мечтите наистина си струва да си останат такива.

Имаше време в което си мислех, че никога повече няма да обичам отново и тогава срещнах един човек, който ми показа колко нищожно е всичко останало.

Всъщност единственото нещо за което не бях се замислила е коя съм аз, а не какво мисля че съм.

И трябваше да започна всичко отначало. Трябваше да осъзная какви са нещата които наистина искам, желая и ме правят щастлива. Оказаха се едни малки неща, толкова лесно достъпни и само на една ръка разстояние, които винаги са си били там, но не е имало кой да ги зърне.
А си мислех, че съм щастлива...

Ето защо ми е трудно да разкажа за себе си. И днес продължавам да се изненадвам и да откривам неподозирани черти в характера си. Някой ще каже, че се развивам, но аз знам, че докрай ще се търся.

*************************************************

Предавам щафетата: "Разкажи за себе си" на:
Нямам идея
Блогът на Чарли
inamayi
hinkoff
rariart
Liviq

ПОСЛАНИЯТА НА МАИТЕ

Отдавна ме вълнуват древните цивилизации и посланията им стигнали до наши дни. Оттам преди години се появи и интереса ми към астрологията. Може би и защото от малка съм отправила взор към звездите. Търся отговорите в необятното. За себе си вече съм установила, че планетите ни влият, че сме подвластни на техните цикли и колкото и да го отричаме ние следваме тези цикли съзнателно или не. Може ли някой в днешни дни да отрече влиянието на Луната и Слънцето върху живота ни? Защо да отричаме тогава, че останалите планети не оказват също толкова важно влияние върху нас?
Но темата ми днес е културата, знанията и прозренията на най-древната цивилизация – тази на маите. Които също като мен са отправили взор към звездите, изпращайки ни своите предупреждения и послания днес в края на една епоха, според техния календар.
Всички знаем, че маиския календар свършва в края на 2012 година. Какво е посланието – края на света или края на една епоха и поставянето на нова такава? Тревожно предупреждение или надежда?
Седемте предсказания на маите са основани върху разположението на планетите и галактически цикли. Послание за промените които настъпват в нас в годините които живеем. Новата ера на съзнанието или както те я наричат ерата на жената, на майката, ерата на чувствителността. Не, не съм предубедена, затова, че съм жена. Информацията на която се базирам е в заимствана от документални филми и книги по темата.
Живеем в динамични времена или както маите са го нарекли - "време на безвремие".
Посланията на маите са базирани върху техните научни и религиозни изследвания върху функционирането на Вселената.
Според тях космическите процеси са циклични и никога не се променят. Това, което се променя, е човешкото съзнание и то винаги се намира в процес на самоусъвършенстване. Края на 2012 година всъщност е края на страха.
Нашият свят е основан върху омраза и материализъм. Всички сме засегнати от войните - война за петрол, война заради мир, както и замърсяването на околната среда взима застрашителни размери. Грубо опустошаваме природните ресурси, водата, замърсяваме въздуха. Климатът се променя, температурите се повишават. Ние живеем вече в собствения си апокалипсис и природата трудно ни търпи. Бедността, генерирана от икономическия хаос, се чувства в почти всички държави. Всички търсим отговори и сигурен път за времето, в което живеем. Време в което трябва да реализираме промените в съзнанието си, според пророчествата на маите, това време е сега и е започнало от 1999 година след слънчевото затъмнение от август същата година.
Време е да се отклоним от пътя на самоунищожение, по който напредваме и да се интегрираме с всичко съществуващо. Много религии са създали предсказания относно това.
Маите са наричали нашето Слънце "Кинич-Ахау". Според тях то е живо и дишащо и в точно определено време се синхронизира с огромния организъм, в който живее. Получавайки лъчи от светлина от центъра на Галактиката, то започва да свети по-интензивно, предизвиквайки върху повърхността си това, което учените наричат слънчеви изригвания и промени в магнитното поле.
Дали света ще завърши в събота, на 22-ри декември, 2012 г, когато свършва маиския календар - аз не зная това. Но до този ден, според маите, човечеството трябва да избере - да изчезне като мислещ вид, заплашващ да разруши планетата си, или да еволюира към хармонично интегриране с цялата Вселена. Разбирайки, че всичко е живо и съзнателно, че сме част от това всичко и че можем да съществуваме в една Нова ера на светлината.Оставили са ни напътствия, така че всеки от нас индивидуално да спомогне за навлизането на човечеството в Галактическото зазоряване, в една нова ера, в която няма да има хаос и разрушения. Края на тази епоха те наричат края на страха. Епоха, в която цялото човечество със съзнателното решение на всеки от нас, реши да се промени, да елиминира страха и липсата на уважение във всичките ни отношения.

Аз вярвам, че тези послания могат да бъдат чути в днешни дни.

Сигурно знаете този сайта: http://www.kolibka.com . От там можете да си изтеглите научно популярни филми на всяка тематика. Има и документални филми по темата. Моето любопитство ме накара да изгледам вече част от тях и след това бях провокирана да напиша този пост. Всички сме родени Слънца, от взрива на пустотата.

Родих се Слънце в слънчев ден,
със капки дъжд в очите посадени.
Във тяло - като пронизващ нож,
ме буди спомен за летене.

Мигрирала съм тук от вечността
със чезнещ поглед по безкрая,
със прашни улици закътани в душа,
забравила, че е безсмъртна в края.

Родих се слънце, утро да създавам,
да творя живот от светлина,
и топло в тъмно да раздавам,
когато се превръщам в Луна.

Родих се, за да стана и Венера,
вечерница във нечии очи.
Недостижима, обич да раздавам,
със разпилени от мечти коси.

Родена от взрива на пустотата,
в мен живее и мрак и светлина.
Целуната от вечността на прага,
преди да сляза в долната земя.

За живота - по Маркес

Ако Бог ми дари парченце живот
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце живот, може би няма да кажа всичко, за което си мисля сега…
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много. Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят. И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед. Ако Бог ми даде парченце живот…
Ще нарисувам една картина. С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот… На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените… ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот…
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето. Научих твърде много от вас, хората до мен. Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха. Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда трябва да го гледаш от долу нагоре, а не обратното. Научих толкова много от вас, хората до мен. Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара… Тогава аз наистина ще започна да умирам. Приятели, дано не ви тежа като верига! Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете! Искам само да чуете сега словата ми. И да почувствате, че нещо се променя.


8 октомври 2000 г. Габриел Гарсия Маркес


за Любовта:


Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.

Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.

Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.

Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.

Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.

Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.

За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.

Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него..

Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.

Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.

Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.

Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.

Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.


Габриел Гарсия Маркес

Съдба

Къде е границата между свободната воля и съдбата? Има ли такава? Не я ли създаваме ние и ако е така докъде е свободната ни воля да я променим?
Често се изправяме пред някакъв избор и често именно такъв избор може да промени пътя ни, но променения път ни променя и нас и нагласите ни.
Кое е съдбата тогава нашият избор, ръководейки се от свободната ни воля или стечението на обстоятелства, които те насочват в определената посока..
Ние сме прашинка от вселената. Въпроса е контролирана прашинка или свободен заряд? Ще ми се да сме и двете. Някой да е поставил рамката, а в нея ние да си витаем като свободен електрон и на воля и да си вършим щуротиите.

Къде сме ние и бъдещето ни във всичката тая безкрайна и всепроменяща се бъркотия?
Може би отговора се крие в избора който "съществува" в нас от самото ни начало, та чак до края независимо дали е съзнателен или несъзнателен. Ние винаги имаме право на избор и може би в това се заключава свободната ни воля. Съдбата това сме ние предизвесена от нашите грешки, успехи или неуспехи със способността си да се обичаме.




Случайно в не случайности живея.
Mоже би случайно, често и греша.
Колко срещи са наистина случайни,
щом остават ми за дълго в мисълта?

И сигурно случайно ми е орисия,
и аз случайно го превърнах в съдба.
Смисъл в случайностите все намирам,
а плановете си започвам с „Ако”.

Съдба ли си, или това е орисия?
Довършвам недовършени дела.
От дъното горчилка ще изпия,
ще моля и пак ще благословя!

С обич ще ти дам разплата,
ако случайно ти си ми съдба.
С песен ще убивам самотата,
ако не мога с друго да я заменя.

Надежда ще открия в случайна среща
и ще я прегърна като вечен кръст.
Ще те извървя с вятъра насрещен,
преди да се превърна в пръст.

Ще те обикна - грозна и нещастна,
че ти съдба, си ми единствена сега,
събирана от грешки не случайни.
Случайно ли ориса ме така?


Петя-Paty

Буря

Животът ми бе някак подреден,
умерен в своята цикличност,
след буря следва слънчев ден,
с любов се ражда и успешност.

Пътят ми бе някак предвидим
(нали добро с добро се връща)
И чувстваш се непобедим,
щом свети топлината в къщи.

Има бури силни, цели урагани,
за който чувала съм от преди.
И мислех, острова ми ще подмине,
(нали на никого не навредих).

***

Небето ниско се снижава.
Затишие и пълен мрак.
Само миг и нищо не остава.
Отломки. Дъжд и прах.

****

В отломките намерих цвете.
Дъжда изми от мен страха.
Вятъра донесе ми утеха.
Някой нарисува ми дъга.

Завръщам се по чиста, бяла
и светло е небето в мен.
Вече знам, че бурите каляват,
че в тъмното се ражда ден.

В Отговор на "Бурята" на Jackie с усещане за Вечност:))

Петя-Paty

Bob Dylon /Blowin' in the wind/

Любима музика, любим текст, нещо ми е музикално напоследък.
Може би, защото пак вали, или може би, защото отговора се носи с вятъра и звук на китара.


Don Kihot /Тангра/

Блян

Бленувам вечер по звездите.
Денем храня се със светлина.
Потъват в синьото очите
и къпя се със утринна роса.


В мен живее цялата вселена,
очите ми са звездното небе,
сърцето ми е слънчева система,
духът ми – необятното море.

По друма боса все се скитам
с вързоп на рамо нося любовта,
без уговорки я раздавам и не питам,
кръст ми е стократно да я умножа.



За цвета на житото по Екзюпери

Тук трябваше да е втората част на моите летни записки, но те още се пълнят и ще почакат. Искам в тези горещи дни и във време за отдих тук на първата страница да поставя откъс от любима книжка за малки и големи.

Да ни припомня за цвета на житото в горещо лято.


МАЛКИЯТ ПРИНЦ
Антоан дьо Сент Екзюпери
/Откъс/

…Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
- Добър ден – каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- А! – рече Малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
“Ако види това – каза си той , - тя ще бъде много обидена…”
А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисичето.
- Добър ден – каза лисичето.
- Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.
- Аз съм тук, под ябълковото дърво…
- Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…
- Аз съм лисиче. - рече лисичето.
- Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…
- Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.
- Ах, извинявай – рече Малкият принц.
Но след като помисли, добави:
- Какво значи “да опитомяваш”?
- Това е нещо отдавна забравено. То значи “да се свържеш с другите”.
- Да се свържеш с другите ли?
- Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоите стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.
- Моля ти се…опитоми ме – каза то.
- Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо…
Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:
- Ах!….Аз ще плача.
- Ти си виновно – каза Малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
- Разбира се – каза лисичето.
- Но ще плачеш! – каза Малкия принц.
- Разбира се – каза лисичето.
- Но тогава ти не печелиш нищо!
- Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетна ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види розите.
- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.
-И розите се почувстваха много смутени.
- Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички., защото тъкмо нея съм поливал аз…Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
- Сбогом …-каза той.
- Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

Без думи

Ако се опитаме да погледнеме на нещата от позицията на другия,
Ако се опитаме да видиме и гледната точка на другите хора. Няма ли света ни да стане по-милостив? Има мигове, които остават....без думи



До мене на пазара спря жена,
облечена във дреха стара.

И аз в протегнатата й ръка,
монета сложих само.

Погледът в нейния се спря
и всичко посивя ми.

Тази крехка мъничка жена,
ми заприлича ........Боже! Maмо!


>"Реално е само това, което никой не може да ти отнеме"
П. Дънов



.....

Любимец

Имам си едно зверче,
в къщи винаги ме чака,
мъничко и пухкаво като мече,
щом види ме опашка лудо мята.

Колко радост и любов
в сърцето си е скрило.
Аз съм негов господар,
то пък станало ми роб
да ме брани смело.

Трябва да съм била добра!?-
щом толкова любов заслужих
То с лапички подскача по света
и в него тутакси се влюбих.

Давам му подслон, храна,
след мене весело подскача,
най-важния човек съм на света,
безумно някой ме обича.

С лапички потропва по света,
с муцуната си ме облизва,
до мен се сгушва, въпреки това
че вчера мъничко го сритах.

Не, аз не съм така добра! -
от къде такава обич случих?
Уж господар съм, а пък то
от него всеки ден се уча.


Имаш ли си любимец?

Ако отговора ти е ДА, сигурно вече се усмихваш, защото знаеш как се чувствам.

Ако пък горното стихче ти се струва по детски наивно и глупаво, значи не си познал тази любов. Защото за мен тази любов е чиста като дете.
От както влезе в дома ми, това малко същество обърна ежедневието и светоусещането ми. Промени мен, обкръжението ми, взаимоотношенията ми. Вече три години е в дома ми и всеки ден с присъствието си ми напомня какво е безусловна любов, какво е радост. И всеки ден ме учи с мълчаливото си присъствие и с примера си.
Как в страданието си предпочита да е само, а радостта си споделя с мен. Как ме гледа с обожание, как тъгува с мен. Как ме чака и вижда единствено само мен.

Виждал ли си как умира куче? – скрива се, излиза и отива надалеч от теб. Дори и в края си не иска да те наранява. Болката пази за себе си, за теб е любовта му.

Чувствал ли си се някога толкова важен?

Можем ли ние хората да накараме някого, когото обичаме да се почувства така?

Няма значение каква е породата му. Няма значение колко голямо е. Има значение само любовта и топлината, която ти подарява без замяна. И всеки ден се питам, как така не съм забелязвала до сега колко обич има около мен. Защо си въобразявах, че само ние хората сме в състояние да я раздаваме?
И знаем ли, всъщност как да се обичаме?

Владимир Висоцки "Лирическа"

Една прекрасна песен на поета с китара - Владимир Висоцки, напуснал нашият свят преди 29 години, но оставил незабравима поезия и музика.




и преведения текст на песента:

Владимир Висоцки
ЛИРИЧЕСКА

Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?

И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине -
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.

Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите - дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.

Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.

В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?

Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.

Превод от руски: Иван Теофилов

Властта на мишките (Басня)

Сдобил се плъх с пари и слава,
но някакси не бил щастлив.
Да има власт му по приляга и
мишия съвет да свика се решил.

От днес излизаме на светло.
Ще нищим ний държавните дела.
Сиренцето да си разделим наедро
и всеки да си вземе по кило.

Сдобили се със власт горките мишки,
с Лъва сближили се тъй хитро те.
Гората, казали, ще цъфне и ще върже,
тъй както в най-добрите векове.

Минало се време оттогава.
Плъховете днес са веч царе.
Мишки правосъдие раздават
над птици, гъски и овце.

Лъвът се скри във миша дупка.
Свраката му стана глашатай.
Лисицата затъна с двата крака.
С боклука пък заема се Вълка.

Всеки днес в гората се спасява.
Сладкопойни птички вече са на юг.
Другите натикаха се в миши дупки,
за малко сиренце и днес скърбят.

Гората тъне в мърсотия и омраза.
Мишките редят закони след закон.
И ето избори в гората наближават,
трябва мишките властта да задържат.

Обитателите горски тихо страдат
и чакат своя ред. В гората всеки вече знае:
сиренето е безплатно единствено тогава,
в капан за мишки щом го наредят.

Paty

Гост

Влезе в стаята ми без излишни думи.
Намести се в затоплено от друг кресло.
Разказа ми и колко ме обичаш
и колко хубаво с мене би било.
Повярвах!
Сред приятели останала сама,
след огъня замръзнала от студ,
след радостта извикала от болка,
повярвах в теб, не търсех друг.
И гостите си стари аз прогоних,
а теб обгърнах в топлина.
От надежда, от доверие
постеля ти направих,
за да мога в нея да се потопя.
Повярвах!
В теб, в любовта ти.
Нищо, че дойде като неканен гост,
приех те в своите обятия,
вярвайки, че всичко е любов.

Пламъка в камината угасва.
Не, няма никакви сълзи!
Не мога аз дори да плача.
Дали ще може да ме заболи.
След теб ще дойде самотата,
отново това което е било.
Чувам хлопването на вратата.
Оставам аз и старото кресло.

1991 год

Прости ми

Прости ми, че те нарисувах
и заключих те в чекмедже.
Прости ми, че не се научих,
да те отричам мъничко поне.
Прости ти болката, която
така и не причиних.
Прости ми сълзите, когато
в тебе, мене си открих.
Прости ми, че не мога да те мразя,
затова че съм сега сама.
Прости ми, че не мога да откажа
да раздавам любовта.
Прости и грешките, който
никога не ти простих.
Прости ми, че не бях на среща.
Прости ми, че не те открих.



Bryan Adams -(Направо от сърцето)

Великден

Вече сме в края на страстната седмица. Времето за пречистване.
В православната църква това е последната седмица преди Великден и се нарича „Страстна седмица”, тоест „Седмицата на страданията”. Думата „страст” в по-стари времена е означавала „мъка, страдание”, след нея идват така наречените „Светли дни”, или дните след Великден.

Един от най-хубавите празници през годината.

Мирис на цветя и на зелено.
Всъщност точно с това се е свързвал празника от древността до днес. Езичниците например са празнували пробуждането на природата и на раждането, а раждането е свързано с болка. Страстната седмица символизира точно това. Всичко в природата се пречиства.
По нашите земи на светлия празник са се връзвали люлки. Тези люлки имали магическо значение и всеки трябвало да се люлее в тях. Младите пеели песни за русалки и вили-самодиви. Децата играели на прескочи кобила из поляните, а родителите им танцували.
На този ден всеки си пожелавал по нещо, трябвало само да си с открито сърце.
В християнската ни традиция, Великден се свързва със смъртта и възкресението на Божия син. Ние не празнуваме смъртта, а възкресението й от нея и всъщност нещата са доста свързани.
Пробуждането на природата, раждането или възкресението, са вечните символи на надеждата.
Възкръсва живота след смъртта, както цветето погребано през зимата надига глава от земята за нов живот, с цялата си любов и надежда, възкръснало за ново начало.
Започва нов цикъл, отново.
Целият този празник е празник на природата и е подчинен изцяло на нея.
Дните около Великден всяка година са различни и се изчисляват още от древността според лунния календар, затова и датите не са едни и същи през годините.
Празникът се насрочва за първата неделя, след първото пълнолуние настъпило след идването на пролетното равноденствие и до ден днешен е така. Оставям настрана православните и католическите календари да си спорят кой е по прав в техните разминавания. Ние сме подчинени единствено и само на природните цикли.

На този ден на трапезата слагаме червени яйца. Именно яйцето символизира цялата тази надежда - то ражда живот. Трябва му само топлината на майчина гръд. Багрите са му от цвета на земята.

Мирис на цвят и зелено, на топли козунаци, песен на птици, зелена салата, червени яйца, свещи, църковни песни и много, много надежда. Животните излизат на повърхноста. Птиците запяват с пълен глас. Земята се обагря с цветове. Велик ден!
Пробуждане и Възкресение.

Пак имаме своя шанс да чуем зова на природата.
Само се огледай и повярвай! Възкресение е!


Весели и красиви празници ви пожелавам!

П.Данаилова

"Поета на любовта" - Дебелянов

Този месец, на 28 – ми март e рождения ден на един любим поет.
За него е писано много, а и биографията му е известна и днес аз няма да пиша за това. Днес искам да ви разкажа една история, история не за живота, а за любовта на поета. През погледа на едно момиче, дошло неканено на гости в бащината му къща.

Когато пристигнах тук, в родната му Копривщица, познавах и знаех поезията на Дебелянов. Стиховете които са оставили отпечатък върху мен и които звучаха в главата ми.
Когато останах тук за по-дълго, започнах да разбирам и да опознавам и поета. Интересуваше ме човека, оставил след себе си слово което вълнува и днес. Загинал на фронта само на 29 години стискайки молив и пишейки стихове до последния си миг.

В къщата музей в града се пази цялата житейска история на този кратък живот. Атмосферата тук е запазила магията на стиха:.

"Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха."



Често се разхождам тук.
Един ден, обикаляйки дома-музей, докосвайки историята, погледа ми се спря на портрет от стената. Млада жена от началото на 20 век.

- Коя е тя – попитах администраторката на музея

- Любимата на Дебелянов – Иванка Дерменджийска

Любимата на поета! Неговата муза! Жената вдъхновила незабравима поезия!

- Така ли, аз нищо не знам за нея , коя е тя , каква е била? - започнах бързо да питам.

- Родом е от Ихтиман и с Димчо се запознава още като ученичка. През 1908 година, когато е учителка в родния си град оттогава е и кореспонденцията им. Има запазени над 50 писма адресирани до нея, една част от които се пазят тук в музея - започна да ги реди госпожа- администраторка.

А аз гледах портрета от стената и исках да знам и още, и още. Стана важно за мен да материализирам образа от стената. В биографията на Дебелянов само бегло се загатва за нея.

- Културна и начетена, Иванка обичала музиката и литературата, пишела поезия. – продължаваше да ги реди администраторката. - Близките й, недоволни от зараждащата се връзка с поета, я изпращат през 1912 година да следва в Швейцария. След една година тя се връща и продължава да преподава в Ихтиман. От този период е и кореспонденцията между тях. Любовта на Дебелянов към Иванка трае близо 13 години.

Тринадесет години? – помислих си аз , та за един човек живял до двадесет и девет, това е целия му съзнателен живот. Госпожата продължаваше да нарежда, а аз вече не чувах. Не можех да отделя поглед от портрета на „момичето със гълъбовите очи” и в главата ми напираха стихове:

„Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя....
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.”


„Обичам те кат първи лъч – росата,
роса на мойте златни широти! –
кат ястреб смел, изгубен в небесата,
душата ми към твоя свят лети.”


Това беше жената, на която са посветени словата в главата ми.
Администраторката продължаваше да си реди историята, аз отдавна не я слушах. При мен беше останала само поезията.

Колко време е минало така, не знам, но когато се огледах видях, че съм сама в стаята. Уредничката на музея беше отишла да посреща други гости.
Останала сама с портрета от стената, се зарових в миналото.

В стиховете му не присъстваше името й. Така както го е правил Яворов - за Лора, за Мина. Дебелянов е бил доста сдържан и скромен в личния си свят. Поезията му не е адресирана, а само анонимно посветена. Тогавашното общество или родителите на момичето, са се противопоставяли на връзката му и тя е станала невъзможна..

"Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?
- Никога веч!"




Зачетох се в писмата му до Иванка и изгубих представа за времето.
От редовете изскачаха чувства и мисли, за които времето в което са написани няма значение. Слова за преходното и непреходното в живота. За болката, за самотата, за любовта и разочарованието. Датата няма значение, за тези неща времето е без значение, затова и то няма власт над тях.
Споделям само едно, кореспонденцията му е голяма, но това писмо ме докосна силно:

Без дата – накъде края на 1909 година

„.......Често пъти хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитвал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа. Може човек да бъде и музикант, и художник и поет, и пак да си остане човек с лоши качества, както е с мнозина. Може би те/стиховете/ дават известен смисъл на живота, може би те, обещават някакво бъдеще, но не са те само, които определят цената на човека.
.....Каква радост чувствам, при мисълта, че там някъде далеч от мен едно любимо сърце, на което живота още не е донесъл цветята, които е чакало то да получи от него, заобиколено от хора, които то мъчно може да обикне и които не го разбират, може би се вълнува за мен.....Колко те обичам, колко те обичам!!!....”


В другите писма прозират различни емоции, от тъга през радост и надежда, до мъка и терзания, съмнения и дори упреци. Една любов съвсем не толкова идеална, колкото си я представях аз. Една съвсем нормална човешка история на двама души, които не могат да бъдат заедно. Какво очаквах аз – идеалната любов, непреходната , нереалната и как трябваше да изглежда тя? Нима не пораснах през годините? Породиха се съмнения,че може би любимите ми стихове са несподелени от тази за която са посветени?

Последното писмо, намерено в книжата на Дебелянов след смъртта му - завършваше така:
„ Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”

Изтръпнах. Писмото е писано дни преди да намери смърта си на бойното поле. Нима точно в края, любовта му не е издържала изпитанията.

Биографични надписи изкачаха пред мен:

Предполага се че това писмо, може би никога не е било изпратено, тъй като е намерено в него.

Димчо Дебелянов загива на фронта като командир на рота на 2 октомври 1916 година.

През 1920 година – четири години след смъртта му Иванка Дерменджийска се омъжва за учител по литература от родния си град.

Тъжна история си рекох и тръгнах да излизам от двора на бащината къща унила, когато дочух разговор, който ме заинтересува. Заслушах се и притихнах.

На 5 октомври 1958 година на откриването на къщата музей на Дебелянов в Копривщица между многобройните гости, местните се вглеждат в образа на една жена, която много им напомня за любимата на автора. Минали са много години - четирсет и две, и времето е оставило своя отпечатък. Трудно може да се разпознае в лицето на гостенката, онази висока и стройна жена от снимката на стената. На излизане тя минава покрай книгата за гости и написва нещо. Обръща се и с насълзени очи се сбогува.

Но написаното след нея остава:

„42 години от загубата на истинския човек Димчо Дебелянов.....След сетнята среща аз жадно те търсих....” Ив. Дерменджийска

Развълнувах се!
Тя го е обичала - си казах, усмихнах се и излязох от двора, затваряйки портата на миналото.
Бях намерила своя отговор: Моите любими поеми бяха споделени.
Една невъзможна любов, родила най- затрогващо слово, непрежалима и жива е там, заключена във времето и словото на поета в музея на Копривщица.

За това как е живял Дебелянов ни говорят стиховете му:

„Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.”


„Живях в заключени простори,
в неумолима пустота,
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.”


За това как е обичал, знаят написаните и не написани поеми и само Тя. Тази която остава своето последно посвещение в книгата за гости:

„След сетнята среща аз жадно те търсих....

Ако дойдете тук в къщата - музей ще видите портрета, но тази история няма да ви бъде разказана. Изрових я от миналото, от архива на Дебелянов, от писмата му, от поезията му, от книгата за гости. През погледа на едно момиче дошло на гости в бащината къща след 120 години:
"..с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха"
.

Един кратък живот, от земната ни гледна точка в свят, където времето е илюзия.
Една човешка история за любовта на един велик поет, не доживял любимата от стиховете си, а наречен от съвремието ни "поета на любовта". Една поетична душа, жадуваща споделена любов, разкъсвана от съмнения и оставила поезия в която ние да се влюбим.

"Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим."


Поезията се ражда в съмненията на душата.

„ Аз умирам и светло се раждам –
Разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша”

Летен спомен

Самотен бар в близко кафене.
Празна чаша пурата догаря.
Сън с оттенък на червен сатен.
Спомен за отминало лято пари.

„Барман, дай ми питие!
Последно! Искам да забравя!"
Тази нощ в самотно кафене,
мислите ти в пожар изгарят.

На пряка от дома до теб,
живее тя в рокля от сатен,
красивия кошмар на твоят сън,
греховно пази спомена за теб.

Сърцето й разкъсано на две,
желае теб, на друг се врича.
Тръпнещ блян от летен ден,
всяка нощ на болка я обрича.

Самотен бар и празна чаша.
Скитащ странник из града.
Един прозорец още свети.
Летен ден замръзва в студа.

Едно момче, едно момиче
жадно търсят се в дъжда.
Ангелите се венчават в дните,
грешните споделя ги ноща.

Среща

Седим до масата с кафе
(на разговорка само).
Приятелю, завърнал се
(кой знае от къде)
редиш живота си в проза рано.
Казваш имаш и пари, и слава
и пъчиш се в дрехи от бутик.
Лъскава кола отвън е спряна
( пък същият лаик).
Жените - те не са проблем.
Сами при теб се настаняват.
Измерваш имането със имот
и верен на пари оставаш.
Ех, приятелю! - щастлив живот.
Какво аз мога да ти кажа,
аз имам простичък такъв
и съм щастлива даже.
Нямам ни пари, ни слава,
(нито кожено палто).
Мене обичта ме сгрява
и вечер топлото легло.
Да, голяма романтичка
(все съм си така).
Колко мило, колко мило,
че се срещаме сега.
Да опитаме отново казваш,
глупак си бил (преди).
Ех приятелю, приятелю
(днес не ти върви).
Нещо в мене те привлича,
(още от преди),
но сме толкова различни
(нямам нужда от пари).
Мене любовта ми стига,
дето някой ми е дал,
тя във длани се побира,
a за тебе ми е жал.

Petia-paty

Вчера

Забравих вече думите с които,
за първи път при теб се отзовах.
Забравих стъпките ни под липите,
и полунощния ми, нощен страх.

Забравих даже времето, което
тежи над лист с недописан стих.
Забравих ударите на сърцето,
с които те повиках и открих.

Забравих, колко те обичам
и те превърнах в навик стар.
По цели нощи как се вричах,
да не потъна в забрава аз.

Забравих, (а пък беше вчера),
че винаги била съм само с теб,
че ще те обичам до забрава,
(беше вчера),
днес ти забрави че си с мен.

Не ме лекувайте с приспивни средства,

боли ме неизкупена вина,
да се страхувам в съседство,
с натрупан лед и мъртва тишина!

Не ме залъгвайте с разумен довод,
че всичко на забрава подлежи,
че под небето няма нищо ново,
освен нетрайни срещи и лъжи!

Не ме погубвайте с красиви думи!
Аз вярвам в немия ви зов,
че нямат стойност тези думи,
а само мълчаливата любов.

Боя се от пометените ъгли,
на всяка непростима пустота,
и вярвам, че дори в угаснал въглен,
следи от нов живот ще прочета.

Боли ме празното пространство,
скрито вътре във самите нас,
затова с такова постоянство,
очаквам близост в неизвестен час.

И ако тази близост не изстрадам,
ако тишината не превърна в зов,
сама ще вдигна убийствена преграда,
пред всяка излекувана любов.




- Petia-paty

Криза казват се задава

Криза казват се задава,
живеем в глобален свят.
И аз реших да свикам щаба,
на семейния съвет.
Хайде да решиме дружно -
как ще се спасим,
че в криза знаем,
ще е нужно
повече да се сплотим.
Почнахме го от баланса:
да видим как е днес,
на листчетата празни,
направих свой отчет:
Няколко години опит,
после работа ме връхлетя,
още толкова изпълнени с обич
и синът ми възмъжа.
Няколко бои на апартамента,
ремонтирах три коли,
натрупах сметки без оценка,
че може да ни разори.
В добрите дни –
бях в чужбина,
в лошите - не бях сама.
И точно в голяма криза,
родих най-хубавите си творби.
На свободна практика съм от години,
тъй че кризата добре я знам,
имам си и нова риза,
ако се наложи – ще я дам.

След гръмки спорове и разногласия
изпихме две бутилки с вина
и спряхме спора - в съгласие:
кризата не е за нас.
Оказа се, че сме богати,
имаме си сто неща,
и още толкова приятели,
инвестира ли сме всичко
у дома.
По леглата, работа ни чака,
затварям кризисния щаб,
някаква ли криза да ни плаши,
цялото богатство е у нас.




petia-paty

За тебе майко

Лицето й е разорана нива,
бразди на времето родили плод.
Земята върху длани набраздила,
преходността наречена живот.
Поглед, отразяващ океана,
пристан за изгубени платна.
Ръце – обрулените клони,
подслон дарили и покой в нощта.
Тялото й - помни страсти,
(храм за нейните деца),
приведено то още тръпне
от спомена за близостта.
Приведено, (понякога сломено)
под грях, любов и самота,
отмерва ударите на сърцето,
в очакване на вечността.
С лик на плачеща икона .
Хиляди съдби в една душа.
Кокетна блудница или мадона,
свята съм с име майко,
като теб, най - милата жена.

Petia-paty

Басня за бухала и змията

(чуто в думи, преразказано в рими)

Стар бухал от векове в гората пази
знанието с натрупаната мъдрост,
в беда ли си, или пък си загазил,
съвет от него всеки ще потърси.

Змията – на гората обитател,
решила до мъдростта да се допита,
самотница си търсела приятел,
но всеки бягал щом я зърне.

Допълзяла тя до бухала - змията
и рекла му: ”Какво да правя,
аз искам по- добра да стана,
с приятел да се сдобия само?”

Изслушал бухала триадата на самотата,
и съвета, някак си от себе си изскочил:
„Не хапи и ще се сдобиеш със приятел,
отровата смениш ли с добротата.”


„Ще съм добра!” – обещала си змията,
и хукнала приятели да търси, да разкаже,
как сдобила се с нова мъдрост,
по-благородна и от бухала е даже.

Минало се време и не щеш ли- по земята
бухала видял змията да се влачи,
още по самотна от тогаз - горката,
раздърпана, натирена - чак плаче.

„Какво се случи, та така линееш?”-
учудил се най-мъдрият в гората.
А тя едва продумала му - даже,
не можеш да я разпознаеш .

„Ти каза ми да спра да хапя
и аз в съвета ти се вслушах ,
но всеки ме обижда - даже,
рита, хапе – нима това заслужих?”

Поклатил бухала главата недоволно,
провикнал се високо в тишината:
„Аз казах - да не хапеш -много си отровна,
а ти забравила си и да съскаш само.”

*******
Поуката от тази басня учи:
от враговете знаем да се пазим,
но как да се опазим от приятел
и бухала не може да ти каже.

преразказано от Petia-paty

Пролет идва

Покривите натежали от умора
от натрупаното бяло върху тях,
с песента на птиците, отново
намерили по пътя своя бряг.

Пролет идва, с мирис на зелено,
носеща утеха след студа, на
умиращите в бялото сезони,
с цвят на пеперудени крила.

Сезонът на началото на края,
уханието и мириса на любовта.
В песента му - раждам се отново,
като кокичето изтласкало снега.

Пролет идва – светлата умора,
на натежалите от чакане мечти,
случвам се на някого отново,
преродена в слънчеви лъчи. -Petia-paty

Мост през вечността

..Има моменти, когато ни се струва, че и един-единствен дракон, че дори и един храбър рицар не е останал на света. Никоя принцеса не броди сред тайнствените гори, за да омагьоса сърни и пеперуди със своята усмивка.
Има такива мигове, когато ни се струва, че сме захвърлени отвъд пределите на приказното и никакви вълшебства и приключения не могат вече да се случат с нас. Съдбата - това е път, който се простира отвъд хоризонта. Светлите призрачни видения са потънали далеч в миналото и изчезнали завинаги.
И какво щастие е за човека да разбере, че това съвсем не е така. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията... Те всички не само съществуват тук й сега, но те са всичко, което някога е съществувало на земята!
В нашия век, разбира се, одеждите им са различни. Драконите днес са облечени в официални костюми, скрити зад маската на високи постове и служби. Само да посмеем да вдигнем погледа си, който все е забит в земята, или да свием надясно вместо наляво, както ни се заповядва, и веднага демоните на обществото ще завият и зафучат насреща ни. Толкова лукави са станали външните форми на нещата, че принцесите и рицарите понякога могат да останат скрити едни за други, дори скрити от самите себе си.
И все пак учителите на истината все още ни посещават в нашите сънища, за да ни уверят, че никога не ще изгубим своята броня срещу драконите; че в нас протича свещен огън, който ще ни позволи да променим този свят според своето желание. Интуицията вярно ни нашепва: ние не сме прах, ние сме магически същества!.....

.....Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме отдадени на една любов - независимо дали това са платноходки, самолети, идеи - магическа лавина проправя пътя пред нас, надмогва законите, здравия смисъл и разногласията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения. Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука.
Колкото по-просветлени ставаме, толкова ни е по-трудно да намерим хора, които да ни разбират. Колкото повече познания постигаме, толкова по-вероятно е да живеем сами.....

....Началото на вселената.... Преди Големия взрив нас ни е имало! Преди големите взривове на всички вселени и след като и последното ехо от всеки от тях е заглъхнало, нас ни е имало. Ние, танцьорите във всички форми, които се отразяват във всичко, ние сме причината за създаването на пространството, онези, които изграждат времето.
Ние сме мост през вечността, който се издига отвъд морето, поели своите приключения за удоволствие и изживяващи чудесата заради радостта от тях. Ние избираме своите катастрофи, триумфи, предизвикателства, невероятни странности, подлагаме се на изпитание отново и отново, учим се да обичаме и обичаме, и ОБИЧАМЕ.......

Ричард Бах - откъси от "Мост през вечността"

Приказка за двата вълка в нас

Когато бях момиче малко и в село детството прекарвах, най-много вечерите аз обичах и очаквах. Тогава дядо приказки любими трябваше да ми разказва .


- В нас детето ми живеят – веднъж започна дядо да говори
- два вълка – Милият и Злият.Стоят си там така стаени и в тебе тихичко се крият.

Злият е гнева и гордостта ти, а другият добрият – щедростта и любовта ти.

Първият със страх се храни, но и теб изяжда, а другият - мирът и радостта ти, със скромността и вярата се ражда.
Не се срамувай, че са твои, всеки вълците познава и при всеки те живеят стига да ги разпознава.
Вечна битка в теб ще водят и често ще се крият, ту първия ще надделява, ту вторият – добрият.
По силен ще направиш този, който повечко го храниш, ако таиш в себе си омраза – злият побеждава.
Добрият става силен, когато си щастлива, когато обичта откриеш,състрадателна и мила.


- Дядо този първият ме плаши, ами ако го открия?

- Не го ли храниш чедото ми, той се скрива и умира.


Петя - Paty

Бягство или изгнание

От както се помня все съм в големия град.
Не избягах навремето в онази мечтана чужбина, останах си тук - проклет идеалист. Наивно повярвах, че след 10 години ще бъде различно, че децата ми ще живеят в един по-уреден и по-щастлив свят.
Минаха двадесет.
какво се промени от тогава? Може би само аз.
Изгубих идеализма си, или помъдрях? – отговора няма да търся.
Но имам ли право да убия в децата си точно този идеализъм, който ги задържа днес тук и вярата им, че има надежда. Вярата не се убива – тя те създава.
Остава ми само - аз да повярвам, този път в тях. Ще дойде и тяхното време.
А до тогава?
Избягах! - но само от големия град.
Там, където се пази историята и се крепи идеализма ми.
Бягството не може да бъде победа, а само спасение.
А спасените имат шанса и за победа.

Подарявам този стих на малкия град, който ме прие като своя.


Копривщица

Портите високи преминавам,
на историята днес съм гост,
по калдъръмени паважи,
глъхнещ звук на конски тръст.

Планина любящо ме обгръща,
мен - поредния беглец,
давала подслон и къща,
на изгнаник - не веднъж.

Утеха в горите й съзирам,
притихнала от силата стоя,
реки нозете ми обливат,
а покоя ми е радостта.

Град на символи и стари рани,
по калдъръмени следи вървя,
заспивам в стих на Дебелянов
и смиренo вечерта да гася.

Petia-paty

Портрет

Рисувана върху килим от спомени,
на стената вдлъбнала от страхове.
Очи небесни, в небето влюбени,
край градина с пожълтели цветове.

Четката препуска с нетърпение,
по бледото от чакане лице,
на твореца, нарисувал я – икона
и поет възпял я в сетни стихове.

Портрет на минало, качено на тавана,
покрита с прах, заспала гордостта.
Образ на жена, нощта от теб отнелa,
с казаното „не” и несподелено „да”.

Рамка в грешки, вопли и желания,
и творец рисувал любовта преди-
като река, на своите вдъхновения.

Недовършен образ на таван лежи.- Petia-paty

Защо?

Иска ми се да се потопя отново в поезията. Да пиша за любовта, за хората, за времето, за надеждата и за всичко красиво, което ми носи пролетта. Иска ми се и сигурно щях да го направя само, че днес душата ми крещи. Крещи в ужаса на дните ни с един единствен въпрос – Защо?
Защо?
Скоро гледах документален филм „Заливът”. Ужасяващ разказ за избиването на хиляди делфини в залива на японско рибарско село – Тайджи. Бях потресена. Питах се „Защо?” - без да мога да възприема логиката на корпорации който се борят за пазари, с единствената цел за власт и за пари. Да убием живота, за да си набавим лукса за още един ден. Безумие!

После ме смрази новината за онзи баща който посяга сексуално на невръстното си дете. Съзнанието ми не може да го приеме, а въпросът „Защо” вече започна да излиза от мен и да крещи. Защо, защо....?
И докато се гърча в търсенето на отговора, до мен достигна поредното безумие:... „Отрязаха лапите на беззащитно куче в село Дряново”.
Въпросът се надигна с ужас в мен и заседна на гърлото ми. Безмълвно цялата крещя. Кой, кой би причинил това и „Защо” ? Кое ни превърна в най-големите зверове на природата? Ние мислещите и наричащите се „най-разумните” същества. Само, че звяра в природата се подчинява на правила, а за нас няма такива. Ние дори не се подчиняваме на инстинкти, иначе щяхме да ги чуем.
Защо и какво принуждава хората да прескочат своята човешка същност? Какво и защо те кара да отрежеш лапите на малко и беззащитно животно, да отнемеш, да осакатиш живот, да обезобразиш някого заливайки го с киселина, да се изгавриш с детето си. Кое в нашето уж прогресивно човешко развитие ни върна на най-долното стъпало?
Всеки, който е наблюдавал животните и отглежда такива вече знае, че те живеят и се подчиняват на правилата на природата, че носят в себе си нейната хармония, че могат да ни чуват, да ни обичат, да се грижат за нас, да ни научат как трябва да се обичаме.
Какво правим ние за тях и за себеподобните си? - Изяждаме се, за да оцелеем още един ден, без правила като единаци.
Защо? Защо ни е такъв свят, когато той е сътворен с идеята за единство иначе защо сме тук заедно – Защо?

Смисъла на днешния ден е заложен в оцеляването, само че оцеляването ни е заложено в духовното и моралното ни развитие и най-вече в единството и хармонията на цялото.
Аз съм никой, ако те няма теб, ако няма нас, ако ги няма тях.

Би ли поставил Човека на най-високото стъпало? - Аз не бих. - не и след толкова много "Защо?".

П.Данаилова

Всичко от което се нуждаем е любов

Сърцето всички отговори знае,
от него искай винаги съвет,
и в тъмнината ще те разпознае,
то вижда от очите по-добре.

Обичай винаги и само с него,
разумът дори не позволил!
Съмнявай се! -
усъмни ли се сърцето
и пак със него си простил!

Храни го само с топли чувства,
от омразата сърцето ще смалиш!
Разкъсвай го на хиляди парчета,
остатъците, за да подариш!

И то започва да пораства,
и по-голямо, и голямо да расте.
Не си го ти раздал напразно,
щом любов по вените му потече.

Една частица остави за нея,/него/
той,/тя/ парченцата ще събере
и ще ти го върне пълно,
за да се обичаме с цялото сърце!- Petia-paty

/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/

Вричам се!

Напоследък често си припомням този свой стих, написан преди години и провокиран от много личен за мен момент.
Първоначалното заглавие бе „Клетва”, което в последствие промених , заради значението на тази дума, някак си звучаща безтегловно в съвремието ни.
Днес този стих ми звучи многозначително и определено го чета по нов начин. През призмата на времето осъзнах, че може да стане и начин на живот.

Вричам се!

Да обичам! -
толкова е лесно,
и естествено дори,
на душата огледална,
ти си свят от добрини.

Да прегръщам! -
някак си е свято,
с ухание на цвят,
изпълва мирис тишината,
сърце замира в екстаз.

Да съм вярна! -
не на тебе,
на единството в нас,
да притихвам споделено,
самота обвила в плащ.

Да съм различна! -
непозволена,
реална като в сън,
да остана пак до тебе,
в бурята дошла от вън .

Да давам обич!
без замяна,
да съм с теб –
дори без теб.

Вричам се!
от тебе завладяна,
да съм честна
до последно с теб!-Petia-paty

Лирично

Защо оставяш всичко без остатък,
в една тъй рано осланена длан?
Денят за любовта е твърде кратък,
нощта за верността е стар капан.

Нима са винаги неповторими,
повторените думи и мечти?
И винаги ли след полярни зими,
неотразимо слънцето блести?

С въздишки ли зорницата ще будим?
С очакване ли мрака ще гасим? -
от тишината ме обзема лудост,
такава лудост няма синоним.

Вярвам, че каквото да се случи
и както да умира моят ден,
ще имаш аз, щастлива участ,
от изгрев нов, да бъда заслепена.

И светъл лъч за миг ще се изгуби,
в разпилените от времето коси,
на меката ти, посребряла хубост,
с обич и денят ни да спаси.- Petia-paty

/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/

Отчаян оптимизъм

Ние всички които пишем, рисуваме, композираме или се занимаваме с някакво творчество, сме част от обществото в което живеем и съзнателно или не, винаги изразяваме чрез същото това творчество позициите и настройките му .
Всички имаме своята гражданска позиция и тя присъства и в творбите ни.
Това е нашият начин на изказ.
Иска ми се да пиша / и го правя/ - за любовта, за хората, за чувствата, споделени и не споделени, но днес денят ми поставя друг акцент. Несъмнено съм повлияна от несправедливостта и абсурда в който живея и съм провокирана да изразя позицията си, по начина по който мога.

Не съм отчаяна, провокиран е само оптимизма ми.
На хаоса му трябва време, а то е най-ценното което имам.



Отчаян оптимизъм

Омръзна ми да съм на косъм -
надеждата ми да убиват,
чужди грехове да ме износват -
отчаян днес е всеки оптимизъм.

Колко пъти вяра имах? –
нямах хляб да я нахраня.
Колко оправдания намирах? –
надежда мъничко да ми остане.

Трябва ли да се продам напълно -
на дявола рогата му да хвана.
Той ли вярата ми ще обърне,
когато сътворена съм в рана.

Омръзна ми да съм търпима,
щом храма някой ми ограбва,
когато се краде за трима -
денят душата ми обира.

Светлината, ако все пак виждам
и надежда мъничко ми стига,
за да кажа „Вяра имам!”
със отчаян оптимизъм. - Petia-paty
.

Молитва за опрощение

Любовта не е химера,
моралът не е счупен стълб,
вярвам, че ще оцелеят!

Боже на къде върви света?!

Малко обич,
повече се любим,
думите в кавги хабим.

Загърбихме и твойто слово:
„Не лъжи!” и „Не кради!”

Днес продава и купува -
любов измерва се в пари.
На сърцето не робувам,
какво от туй, че ме кори.

Боже колко си високо! –
та не виждаш ти -
как продадохме си дъщерите,
за скъпи, лъскави коли.

Как засипахме земята
с тонове отпадъци и смет,
как изкоренихме дробовете,
на моят дом и твоята плът.


Как обвихме се в злоба
и се давим в алчността,
как забравихме те Боже -
ние твоите деца.

Затова те моля, ти прости ми,
че не се възпротивих -
да се заклеват в твоето име,
че с мълчание те опозорих.. -Petia-paty


/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/

Празник ли е любовта?

Колкото по-малко обичаме, толкова по-често ще се налага да го отпразнуваме.

Няма ден за любовта, ако тя те изпълва през цялото време.
Може би ние българите сме стигнали до това прозрение през годините и затова на днешния ден предпочитаме да леем вино, като символ на онова опиянение и екстаз, до което ни води тя – любовта.
Пак тя може да ни изпълва през целият ни път и така все по рядко ще са налага да я окичваме със символи.

Налейте чашите със вино!

Денят за любовта е твърде кратък, нощта за верността е стар капан.

****
Изплъзват ми се неусетно дните,
с приспивен глас сърцето ме зове,
а мислите ми непрестанно скитат
по някакви отвъдни брегове.

И всъщност малко време ми остана
да разбера душата от какво боли.
Горчива радост или рана? -
мечти с въображаеми черти.

Сега лицето си оглеждам
в загадката на твоите очи,
защото знам последната надежда
последният ми грях ще заличи.

Не го отпъждай с деликатен укор!
Това е моят най-невинен грях.
Когато вече няма да съм тука
от нищо няма да изпитвам страх.

И нека да напомня само,
че много път аз извървях
до думите написани на камък:
"Аз обичах, значи и живях"!” Petia-paty


/произведенията подписани с Petia-paty са на автора на блога/

Да се загубиш в точка

Философско-отнесени или просто невчесани мисли на една точка

Все ни говорят за глобализация, живеем в глобален свят, но и проблемите ни станаха глобални. Глобално затопляне, глобални кризи, глобални реформи.
Тази глобализация на малкия човек му дойде малко в повече и му звучи като нещо много, ама много голямо и страшно. Къде е той , какво ще стане с него, няма ли да се изгуби в тая глобализация и какво го грее тя, освен че му създава само страхове и проблеми. Заради нея отдавна не яде качествена храна, не пие чиста вода, работи повече и спи по – малко.
Живее в глобален град, с стари обувки се вози в трамвая, сред глобална мърсотия или чака в глобални задръствания.
Изчезнаха малките неща които му даваха щастие. Всички ценни за него неща се загубиха в глобалното пространство.
Не го интересува кой е виновен за глобалната криза, защото се бори за малко пространство.
Той - Човека, малък като точка, изгубен във времето, но пък винаги поставял началото, началото което започва след точка.

Времето е Сфера от множество точки в пространството, които се намират на дадено разстояние от дадена точка.
Ние сме тези точки и населяваме тази сфера сега.

Малки и нищожни като единици, но в състояние да образуваме фигури, а рисуваме само прави форми.
Обединени в малки пространства с близки до нас точки, колкото да нарисуваме права, а тя има начало и край.
Преплетени хилядите прави насичат пространството и изчезват в безкрая, изгубени в нереален чертеж.
Всяка точка си мечтае да нарисува окръжност, за да се върне в началото и да остане безсмъртна, но и всяка точка се изгражда в цялото.
Сама тя е само мъничка точка.
Целия смисъл на нейното съществуване е в каква комбинация ще избере да се слее, за да остане паметна в своя най-велик чертеж, осъзнавайки, че е велика космическа единица, която твори начало поставяйки точката в края.


Petia-paty

Що е патриотизъм и има ли почва у мен?

Патриотизъм означава любов и възхищение към Родината, гордост и възхищение от националните постижения и природните дадености.

В този смисъл любов към Родината имам, е чак възхищение – не. Но пък националните ни постижения, колкото и редки да са те, ме изпълват с някакво странно чувство на задоволство.
За природните дадености, тези които останаха, все още скрити, не опустошени или не бетонирани, ме изпълват с наслада и с усещането за също такова, че и по голямо доволство.
Та, в този целия смисъл излиза, че зная що е туй патриотизъм и явно има почва у мен. Само дето нещо не е наред и ме стряска. Ако ще съм патриот ще трябва да милея по всичко българско и родно.
Да, ама не!
Все по често се налага да отказвам да купувам с надпис: "made in Bulgaria", не само заради липса на качество, но и за произход под съмнение, защото моят патриотизъм отказва да приеме, че това е с етикета на моята Родина.

Отказвам, да приема, че чуждите училища и университети дават по добро образувание на децата ми, а не настолните книги на нашите възрожденци.
/Кой ще им разкаже за историята ни, такава каквато само ние я знаем?/

Отказвам да повярвам, че българският език може да се изписва на латиница.

Отказвам да повярвам, че все по-малко ни милее за Родината.

Отказвам да приема, че сбърках като останах тук при корените си.

Отказвам, но се налага да приема, че ме управляват хора без да са чували за патриотизъм, а убиват малкото останало в мене.


У нас всичко е шупнало, а нищо не е втасало, всичко е избъбнало, а нищо не е цъфнало”- пише Любен Каравелов в отговор на въпрос "Знаеш ли ти кои сме?"

Да, има почва у мен да вирее патриотизъм, но няма кой да го нахрани.


РОДИНА

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?

Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.
Пейо Яворов

ЗАПИСКИ ПО ЕДНО НЕСБЪДНАТО ЛЯТО

През живота те води едно вътрешно ученолюбиво съзнание, палавото одухотворено същество, което е истинския ти Аз.
Не обръщай гръб на възможните бъдещета, преди да си се убедил, че няма какво да научиш от тях.
Винаги разполагаш със свободата да размислиш и да избереш друго бъдеще или друго минало.

Ти учиш другите най-добре на онова, което самият ти имаш най-голяма нужда да научиш.

Най-дълбоки са най- простите въпроси. Къде съм роден? Къде е моят дом? Къде отивам? – замисляй се от време на време над тях и наблюдавай как отговорите ти се променят.” – из книгата „Илюзии” на Ричард Бах


ЗАПИСКИ ЧАСТ I

Последен постинг от преди 4 седмици – цели 4 седмици? Времето е неизмеримо. Нямаше ме само миг или пък цяла вечност.

Обожавам лятото! Още щом се запъти и аз съм стегнала куфарите за път. Слънцето винаги усилва и жаждата ми за живот.
Беше време за обиколки! За опознаване на света. Време да напусна протрития стол пред камината, да захвърля компютъра и да замина – там накъдето ще ме отведе и този път порива.
Миналото лято направих една дълга обиколка из Европа – е поне на част от нея. На колела пропътувах около пет хиляди километра. Видях нови и непознати земи. Отворих пътеки към непознати приятели и срещнах прекрасни хора.
Вече бях влюбена в бита, нрава, елегантността и естетиката на италианеца. После ме заплени подреденоста, чистотата и сигурността на германеца. Виенчани ме посрещнаха с топлота и спокойствие и ме изненадаха колко спокоен, подреден и усмихнат може да бъде един мега град. Щвейцария не ми се оказа по джоба, но поне се насладих на прекрасните гледки, които наблюдавах от пътя и още, и още. Но това е вече фотографирано и се намира в албума на спомена.
А сега накъде? Тази година накъде?
Малка разходка до средиземноморската ни съседка.
Безкрайни плажове, морски бриз, мастика, сладко от смокини и разходки под портокалови дръвчета. Да хубаво е и тук има какво да те заплени, но нещо в мен се съпротивлява и ме тегли обратно към неуредената ми и раздърпана Родина. Тя ме натъжава. Още с минаването на границата пред мен се отварят гледки, на които не мога да се насладя, защото трябва да се пазя от дупки, от полицаи с радари накачени по дърветата и ме натъжават хора с мрачни лица и посивели одежди.
Но пък е красива, дори и във вехтата си дреха е красива. И в мен спонтанно се заражда желание да я опозная, да я опозная от вътре. Има толкова много места които съм искала да посетя и все не ми е оставало време. Взимам решение. Това лято ще направя една обиколка из моята България. По всички ония места , които ме викат отдавна.
Куфарите няма да ми трябват този път все пак съм си у дома. Грабвам сака и потеглям на път.

„Никога не те спохожда желание, без да те споходи и силата с която да го осъществиш, единствено трябва да се потрудиш, за да се изпълни.”

Потеглям на юг, към Сакар планина, далече на юг в граничната точката на България с двете и съседки – Турция и Гърция. Потеглям към онези забравени и малко познати места, за които детето в мен още пази спомена и където се крият корените ми, моите и на моите предци. Тази толкова близка и непозната земя. В ръцете си държа туристически справочник на историческите паметници в тази част на страната. Разглеждаме ги любопитно. Няколко открити тракийски селища и гробници в района. Изненадана съм, че точно до селото на моите корени са разположени и по- голяма част от находките. Върху каква непозната земя съм била родена! Трябва да видя тези места отново!
След натовареното движение по магистралата поемаме по двулентовото платно на главения път към Турция, един от най-натоварените по това време на сезона. Колкото по надолу към границата се приближаваме, толкова по равнинен става пейзажа. Безкрайни жълти полета и тук там ниви засети с тютюн и царевица. Детските ми спомени са за памукови градини от които няма и следа. В тези спомени картините са с приказни пейзажи и усещане за свобода. В очите на дете багрите са винаги с наситени краски. Детските очи са в друго измерение.
Подминаваме Свиленград и се спускаме по изровен път, приличащ по-скоро на черен каменарски път по който едва личи, някогашния асфалт. Пустош. Безкрайни равнини и запустели ниви. Забравени не от бога, а от хората места.
Селцето ме посреща със същите разбити улици, изоставени и полу саборени къщи. В разгара на лятото тук всички са по полето. Всички – всъщност те вече се броят на пръсти. Помня някогашният поток от каручки пълни с чували с тютюн и щъкащи хора около тях. Сега е тихо и пусто и някак си подтискащо празно. На чешмата в центъра виждам една възрастна жена да налива вода в стомна. За миг ми се струва, че времето е спряло точно тук. Спираме при нея да я поздравим.

- Ти от къде си, чадо? – ме пита тя с набраздено лице - от къде идеш?
Замислям се преди да отговоря
- И аз не знам от къде съм - може би от тук /тук са корените ми/, може би от София /там ми е целия осъзнат живот/ или може би от малкото градче в който избрах да живея – не знам от къде съм, но отдавна не съм идвала тук – усмихвам се неловко.
- А нашенче си ти, нашенче по усмивката ти мога да те позная. Добре дошла. – усмихна ми се тя и бодро закрачи надолу по пътя.

Проследих я с поглед и ми стана мило и тъжно от отдалечаващия се образ. После поех по издълбаните от времето дупки на улиците. По пътеките на своето детство, сякаш вчера отминало.
Спонтанни прегръдки, неразпознати познатите лица, топло мляко и мирис на тютюн. Запустели градини, празни и срутени къщи на любими близки и приятели. Доброта, наивност и сърдечност, но и потресаваща бедност и разруха ме посрещнаха тук. Сякаш се бях върнала назад във времето, в някакъв паралелен свят на моето детство. Ето тук имаше читалище и киносалон, а тук парк и детска градина пълна с хлапета, по надолу беше училището, а тук в тази порутена сграда беше болницата – да в селото ни имаше болница с родилно отделение и точно тук съм родена. Колко трудно е да се създаде всичко това и колко лесно го унищожихме. Тъжна носталгия по невъзможното минало на едно детство. Тъжна картина на една реалност. Всъщност казват, че реалностите ги създаваме ние и нашето съзнание. Ако можех сега да променя тази реалност, ако можех, само да можех.
Най-хубавото и ценно нещо тук си остават все пак хората. Недокоснати от цивилизацията, в ежедневна борба за оцеляване, прегърбени от труд и неволи, но съхранили мъдростта на живота в простотата му.
Рано или късно казват те, те спохожда непреодолимото желание да се завърнеш и допълват - пътят, които извървяваме през живота си е заложен още в началото ни, много от отговорите ти се крият тук в корените ти, независимо колко дълбоки са те, най-трудните въпроси са с най-прости отговори.
Оказаха се прави.

„Всички хора, всички случки в живота ти присъстват в него, защото си ги привлякъл ти. Твоя работа е да решиш какво да правиш с тях.”

Напускам детството си и селото с усещане за неизбежност и тъга, но и надежда. В себе си винаги ще нося част от тази земя. Картините на една безгрижна радост и щастливо детство са пазителите на една изчезнала реалност и тя живее в мен.
Поемам по натрошения път и продължавам напред – без начертана посока към възможните бъдещета.
Едно отдавна жадувано и все така несбъдвано лято измести акцентите на моите пътувания. Винаги ще ценя достойнствата, постиженията и качествата на другите народи, но и не бих могла да забравя, че съм на гости. Подсъзнателно ние винаги се чувстваме най-защитени именно в собствения си дом, а той е там на където те тегли сърцето. Уютен или не, това зависи от усилията и желанията на всеки от нас, но той винаги ще пази магията на познанието за самите нас, за нашата същност.

„Облакът не знае защо се движи точно в тази посока и точно с тази скорост. Той просто усеща подтик….Небето обаче знае движещите сили и пътищата на всички облаци. Ти също ще ги узнаеш, ако се извисиш толкова на високо, че да можеш да надникнеш отвъд хоризонта.” – „Илюзии” на Ричард Бах

РАЗХОДКАТА

„Веднъж срещнах един човек на когото всички джобове по дрехата висяха откъснати. Попитах го какво му се е случило и защо са му откъснати джобовете, а той ми отговори:
- За да ми напомнят, че нищо от това което мога да побера в тях не мога да отнеса със себе си. „

Ровех из празните си джобове, за да потърся монети за кафе и си спомних за тази притча.
Ще мина и без кафе, какво толкова, просто навик. Някакво си кафе. Денят е слънчев и прекрасен.
Забързвам по улицата, когато в края й, погледа ми се спира върху витрината на лъскав магазин, където се кипри още по-прекрасен пуловер.
Любимия ми цвят, страхотен! - след секунди вече съм в магазина.
Сто и осемдесет лева, вие сте полудели! Ще мина и без този пуловер, какво толкова просто любимия ми цвят нищо особенно- и отново опипвам добре зашитите си джобове.
Сто и осемдесет! – не проумявам как нещо с размер S може да струва толкова много.
О, няма да се ядосвам, днес е денят ми за разходка и отмора, никакви магазини.
Продължавам към парка, където въпреки шума от автомобили може да се долови смях и глъч. Днес парка е пълен. Домашни любимци, детски колички, тичащи и викащи деца и родители, на площ от два декара, с броящи се на пръсти дървета и храсти. Две, три претъпкани алеи осеяни от отпадъци и фасове и няколко счупени скамейки.
С разходката ми днес няма да се получи- усмихнато хлапе се сблъсква с мен и недоумява как така съм се отзовала на пътя му.
Изчезвам. Тук е като в МОЛ по време на разпродажба – имам нужда от спокойствие.
На къде? – оглеждам се и разбирам, че колкото и да е горещо днес най-спокойното място е в малкият ми апартамент.
Какво толкова поне ще почета.
Още преди да съм отключила вратата ме връхлита шума на бормашина. Съседа използва почивката си да разпробие още няколко дупки в стената.
Какво толкова след малко ще спре.

Тишина. Зачитам се. За кратко – шум от прахосмукачка ме подсеща, че може би не е лошо да пусна и моята.
Но не и днес.
Взимам раницата, два сандвича и любимата книга.
Качвам се на колата и потеглям към планината.
Какво толкова, само на час път.
Хлад. Мирис на зелено. Тишина. Усещане за свобода и живот
Опипвам добре зашитите си джобове и ми идва да ги разкъсам.
Нищо от това, което мога да побера в тях не ми трябва, за да намеря спокойствие. Нищо от това няма да отнеса със себе си.
Свечерява се.
Трябва да побързам. Утре ме чака работа. Трябва да сложа поне две монети в празните си джобове.
Какво толкова и тази седмица ще ги оставя зашити. Може би някой ден ще ги разкъсам и ще открия свободата.Но не и днес, утре трябва да им намеря монета.Може би някой ден. Какво толкова?

Петя-Paty

ТАТКОВИНА

Петко Славейков е сред най-цитираните ни възрожденци напоследък с крилата фраза от негово произведение.
Ние умеем да се ловим за думите. Думи изписани в стих в лето 1875-то: „Не сме народ, а мърша”.
Питам се аз, защо ли е толкова актуален дядо Славейков – 130 години след него. Горди ли сме с такова наследство?

Да! Не трябва да забравяме корените си, не само ние - народа, но и всеки политик и управник качил се на стола на властта.
Защо ли? Защото до там, до върха, където те „туря” народа се стига носейки флага на Левски „За чиста и свята република”, а падайки от там се цитира Петко Славейков. Само дето се забравя, че този народ, пък дори и „мърша” може и да „гълчи”.
Е, и на мен ми е мъчно, че не мога да оспоря словата изречени от дядо ни Петко, но мога да припомня, че и едни от най - вълнуващите слова възпети в песен са пак негови:

ТАТКОВИНА

Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.....

******...................
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.


Само, ако обичаш от сърце таз земя и тоз народ можеш и да изкрещиш:
Не сме народ, а мърша - докато не докажем обратното бих добавила аз.

Имаме шанс поне на следващите поколения да покажем, че сме различни. Не е ли време да скъсаме пъпната връв с безхаберието си и да захвърлим мрачното си минало? Не е ли време да пораснем?

Да прочетем отново крилатите слова на автора, възпял татковината ни, и да помислим.


НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша. –
Петко Славейков

1875

/Откъс из публикация в. Македония през 1872 на Петко Славейков
„ДВЕ КАСТИ ИЛИ ДНЕШНАТА ЕКЗАРХИЯ И ЩО НИ ОБЕЩАВА ТЯ”/


„Освен другите беди и препятствия, на които е бил изложен нашият народ през времето на мрачната епоха на нашата история, той има да търпи още повече от върлуванието на гръцкото калугерско съсловие и от българската аристокрация или чорбаджийство.
Наистина нашето чорбаджийско съсловия е далеч да прилича на аристократската онази каста у европейските народи. У аристократите в Европа освен вредителните онези съсловнически предразсъждения съществуват въобще между тях и някои благородни черти, някои доблестни начала, които са пленявали обществата. Но нашите аристократи сякаш че са се отлъчили и събрали накуп всички онези черти и стремления, които дотолкова загрозяват человека, щото го свалят по-долу и от най-низкото и най-безсловестното животно....

Те, чорбаджиите, които с по-голямото си богатство са могли да се въздигнат над по-бедното селско или гражданско съсловие, употребляваха и употребяват хиляди и най-престъпни средства за уголемението на своето богатство и сила, и влас.”



Корените ни са посети в не плодородна почва.

Криза

Шум се дига, шум до Бога,
шум и крясък, шум и бяс,
цяла София в тревога -
ето кризата у нас.

Шефове дебели, мазни
край палата се въртят,
с новини разнообразни
вестникарите крещят.

Тоз погалил, тоз зарязал,
тез ще дойдат! Не! Онез.
Входът някому показал,
другите поканил днес.

Всички ощ неуморими
три нощи веч как не спят.
Мигат ли и пред очите им
все се кокали въртят.


Ходят, питат като в съне,
не усещат глад, ни мраз.
Всички днес са кат на тръне -
ето кризата у нас.


Само ние хич нехаем
със оръфаний балтон,
само ний не щем да знаем,
че в червения салон

разни планове се сплитат
зарад нов за нас ярем.
Хатовете там се ритат,
ний "магаретата" мрем!.

Димчо Дебелянов

Ако някой ни попита...

Стефан Стамболов
1877 год


Ако някой ни попита какво правят днес българите, ние, като туриме ръката си на сърцето, отговаряме му тия две думи: стоят и чакат. И наистина, тия са думите, с които най-добре може да се определи и охарактеризира нашето днешно положение. Ние всинца българите, тука и отсреща, само стоим и чакаме, а нищо не предприемаме, за нищо се не готвим.

Стоим ние и гледаме как турците се стягат, как се приготвят за последен отчаян бой, как провъзгласяват конституции, правят проекти и контранроекти, как въоръжават и тия свои съплеменници, които надали са в състояние да излязат отвън прага на къщата си. Стоим ние и гледаме как в Цариград се събират дипломатите на цяла Европа на конференция, за да размислят какъв ред да се въведе в Турция, който и за Османската империя да не бъде унизителен и вреден, а в същото време да подобри положението и на бедната рая, т.е. да решат неразрешимата задача, как да стане така, щото и вълка да бъде сит, и овците цели. Стоим ние и чакаме да дойде Русия със своите силни войски, за да ни избави от несносното робство, а сами нищо не предприемаме, за нищо не се готвим. Може да кажат някои, че днес са дошли такива времена, когато наистина всичките българи трябва само да стоят и чакат и да гледат какво ще направят другите зарад тях. На такива, които вярваме, че се намират много из помежду ни, ние отговаряме, че това е едно от ония пагубни заблуждения, които са довождали до пропаст всеки народ, които ги е следвал.

Когато цяла Европа е встревожена и с напрегнато внимание следи всяко изменение, всяко нова фаза на Източния въпрос, когато всяка от европейските сили следи всяка дипломатическа стъпка, всяко военно приготовление както на Турция, така и на съседите си, когато ние всинца сме в предвечерието на една страшна общоевропеиска война, която може да пламне между великите сили и главната причина на която, може би, ще бъде, че те не могат или не ще могат да се споразумеят как да разделят помежду си владенията на османлиите, тогава ние, българите, на които свободата и живота, като народ самостоятелен и независим, е тясно свързана с това или онова решение на Източния въпрос, да стоим със сгърнати ръце и да чакаме да ни паднат от небето печени пилци, е и срамно, и глупаво, и престъпно.

Тогава какво трябва да правим ще попитат някои.

А ето какво.

Ние трябва да се съединим всинца в едно цяло и да се стегнем, за да посрещаме готови както решенията на конференцията, така и руско-турската война. И в двата тия случаи от нас се изискват да покажем знакове от живот разумен и самостоятелен, доказателства на нашето политическо и народно развитие и зрелост. Да, ние трябва още отсега, всинца да се съединим в едно цяло и да определим каква трябва да бъде нашата бъдеща деятелност.

Ако решенията на конференцията, както са те сега вече обезобразени и намалени от самите представители на европейските сили, се приемат от турското правителство, тогава ние, които проумяваме твърде добре, че те нищо съществено няма да изменят от съществующия ред на работите в Турско и че от тях няма да излезе нищо добро за народа ни, трябва да въстанем всинца като един човек и с последни сили да опитаме пак щастието си на бойното поле, дето или ще спечелим свободата си, или всинца ни да унищожат нашите заклети врагове за чест и слава на изтънчената европейска дипломация и на нашата покровителка Русия. Ако ли Русия, интересите на която са тясно свързани с нашите, не ни остави и бъде принудена от турското вироглавство и упорство да отвори бой с турците, то и в тоя случай ние трябва да бъдем готови, за да вземем живо и енергично участие във войната, която се отваря за нашето освобождение. Руските войски трябва да ни намерят готови да се присъединим с тях, за да им улесняваме всячески трудното дело на една племенна и религиозна война, която ще пламне на Балканския полуостров.

Знайно е, че за да се направи една каквато и да е работа, то има нужда от две неща: първо, от добра воля, второ, от средства. У нас за зла чест и двете тия неща, ако и да ги има, намират се в парализирано състояние и нужни са големи усилия, за да се положат в действие. Несъгласието, омразата, завистта, подлостта, интригантството и всичките други лоши качества на човека, които особено се добре развиват във всеки робски народ, пуснали са дълбоки корени помежду ни и парализират много добри и полезни дела за народа ни. Ако да бяхме малко по-честни и по-благородни, малко по-самопожертвовани и по-горещи патриоти, много работи не щяха да са сега така, както ги гледаме. Но това у нас го е нямало така, както е било нужно. Затова повечето от нашите народни работи са се раждали или недоносени, или мъртви.

Нашето отечество е в отчаяние. То е потънало в кръв и сълзи, то бедствува, след малко съвършено да пропадне, а ние се късаме на партии, гоним се, правим си спънки и изхабяваме силите си в борба не само безполезна, но и вредна. Кой умен човек не би погледнал с укор и съжаление на тая наша деморализация, която особено е силно развита посред нашата емиграция? Но доста за това. Болестта има нужда от лек, и тоя трябва да се намери. Нашето спасение е в ръцете ни. Стига да поискаме, и ние от разглобен и парализиран труп можем да станем здраво и пъргаво тяло, способно да живее самостоятелен и разумен човешки живот. Да съединим в едно здраво и неразделно цяло всички честни и самоотвержени патриоти, че средства ще се намерят лесно. Да отхвърлим настрана всичко, що е гнило, неспособно, заразително и като се съберем под нашето обезславено и окървавено знаме, да докажем още веднъж пред цял свят, че ние умеем и знаем да се бием и да умираме за нашата свобода...






(Публикувано е в "Нова България", бр. 59 от 9.01.1877 г., като уводна статия, подпис: С.)

Политически и философско-религиозни размишления

Стоян Михайловски (1856-1927)

(откъс)
....
Нека побързаме да заявим, че читателите ни няма да намерят ни сянка от назадничавост в тези страници.
Няма съмнение, че истините, които формулираме, са истини люти - можем дори да ги назовем безжалостни.
Но това са научни истини.
Научните истини не зачитат никакви партийни интереси.
Научните истини не биват такива, каквито нам се иска да бъдат - а такива, каквито могат да бъдат.
Науката осъжда всякаква крайна систематизация, която не може да роди освен сектантство.
Науката не признава никакви олигархически или полиархически партийни организации, понеже те водят към идеен абсолютизъм.
Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности:

Свобода или смърт!

Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани:

Слободия, по-зла от неволия!

Защо това?

Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници.......
Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта от името на същинската и истинна свобода.
Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани.



Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал:
- Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата!

Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист:
- Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш!

Истината е безсмъртна.
И като безсмъртна - истината може да чака.
Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.

Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.

Такава е съдбата на духовно безоките народи.


***

А у нас - в съвременна България!

Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите - не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!
Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи.
Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи - икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци - с˜ отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило - че само който пълзи, не пада!
Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си!
- Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет - думат те.
Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости?
Публичният живот на българите почива - от четиридесет и шест години насам - на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода.
Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода ( E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques).
Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science).
Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек.
За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика - да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади.
Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване.
Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свобoден човек, но напразно!
Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота.
Той вреди и на хората, понеже - робувайки на зли инстинкти - той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава - та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.
За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.
Свобода е друго - и друго е освобождение.
Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.
Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.
Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.
Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие - и да дойде в един ден.
Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България......