Коледно /с песничка тук/

Коледа дърветата закичи
с красиви, цветни светлинки.
Някой сбъдва днес мечтите,
подарява Дядо добрини.

Свещите запалвам с надежда.
На този ден аз вярвам в чудеса.
Любовта на хората ги ражда
и притихвам – свята е нощта.

Да запалим огъня в сърцата
и притихнали да помълчим.
С наивност плаха от децата,
да си пожелаем добрини.

Petia-paty

В очакване


Минутите изтичат със реката,
в очакване на близостта,
и чезне спомена за самотата,
надеждата е с името на любовта.

В оградите отеква глъч,
със смях и радост, спрели до вратата
В очите пак се сипе дъжд,
а времето се слива с тишината.

Потичат дните, отнася ги пороя,
слива се денят със нощ.
Времето замръзва в покоя,
на самотата верен страж.

petia-paty

снимка: ReyRоmanо

Моят град


Тихи улици, пусти паважи,
небето сковано от мрак.
Спи града, сгушил се,
в мърсотия и облаци прах.
Миг почивка след тътен и грохот
на машини родени от нас,
и на хиляди, хиляди хора,
оковани в панели и страх.
Спи града, сънува той селото
и мечтае за малко покой,
за песента на природата,
и за времето,
когато земя беше той.


Малко селце в провинцията на южна България, някъде там в Странджа.
Красиво и спокойно, изпълнено с детска глъч, с мирис на сушен тютюн и тропот на каручки. Този детски спомен е още жив и той ме е връщал не веднъж по тези места.

Все повече и повече боли. - Останал е само спомена.



Някога селото ме изпрати в града – да порасна, да се науча, да стана голяма, да се върна и да направя и него велико. И аз израствах, развивах се. Строях своите кули и мечти и исках и още и още. Все не достигаше пространство, все трябваше и още нещо.
Дойдоха и последователи – и те пораснаха. -
Забравихме за селото, а то не ни забрави.
Градът растеше с нас и идеите ни – даже стана и Mега. Колкото повече растеше града, толкова повече се смаляваше селото.

После Mега града се затвори в държава, а ние в заложници на този градеж.



Мирис на хляб, вкуса на доено мляко и откъснат домат.



Все повече и повече боли - в шепа стискам мига.



Днес - градът ме изгони на село – да се спасявам , да посея мига, да поставя началото в края – там откъдето всичко започна.




.......petia-paty

Снимки ReyRomano

Из дневника на едно псе


Студено е. От два дни не съм ял. И днес изтариших всичко около кофите – ама нищо. От както сложиха тия цветните, все по-трудно стана и коричка да намеря.
Абе, то един боклук – кутии, бутилки, кашони, фасове и нищо дето да става за ядене.

Месце - от кога не съм го подушвал!

Днес тръгнах след една кучка с каишка. Напудрена, сита и самодоволна - домашна любимка - така си го просеше, само да не беше на тази каишка. Абе за какво им са тези вериги, да не е луда, за да избяга.

И кучките се изпокриха.

Със студа ще се справя. Намерих кашон и нещо меко, само да не бях толкова гладен. А тоя наперен котарак, дето ми се зъби постоянно от прозореца на голямата къща, направо ми лази по нервите. Надул се е, та чак ще се пръсне. Те и неговите спряха да хвърлят, сигурно всичко изяжда.

Намерих нещо за ядене. Направо съм късметлия. Жената от високата сграда ми го подхвърли, после се качи в онази голяма кола. Тръгнах след нея. Утре пак ще я чакам.

Дойде, ама не ме забеляза. Аз пък ще пазя колата й!

И днес – нищо. Утре ще видим! Лапата пак започна да ме боли.

Кучката на каишка излезе. Тръгнах след нея. Леле колко е наперена! Що ли не ме вземат със тях?

Изритаха ме. - На кой ли му е притрябвало куц любимец. Забелязват ни само като започнем да им се пречкаме из краката.

Сънувах, че пак съм домашен любимец. Беше топло и имах кой да обичам, имах и дом, и добър господар. Събуди ме лай на събратя.

Няколко дни на топло и даже съм сит. Платих за това с мъжествеността си. Кастриран, с превързана лапа, във кучешки студ - пак оцелях!
Любимец съм станал май на съдбата.

Petia

Снимка: ReyRomano

Моята измислена Страна

Скоро излезе книгата със същото заглавие на Исабел Алиенде „Моята измислена страна”.Докато я четях бях изумена от близостта на чувствата и сантиментите, които изкачаха от редовете и. И ме провокира въпроса – измислена ли е и моята страна или я измислихме такава? Почувствах близостта на Чили, тази толкова далечна и непозната за мен страна , като част от моята България.
Горд, строг, работлив, търпелив и чувствителен народ, така описва своя народ Исабел Алиенде. А нима и моят народ не беше същият.- Горд, работлив и търпелив.
Гордостта, обаче в днешно време се свежда в малките ни лични постижения, споделени сред приятели, или в поредното изровено съкровище от земите ни, което идва да ни напомни за древността на произхода ни, но пък ние това си го знаехме. - И какво от това? Гордостта вече не ни е присъща. Сигурно сме по мъдрели, щом сведохме глава . Мъдрите книги казват, че гордостта е порок, но аз си мисля, че заедно с нея загубихме и достойнството си.
А че сме работливи? - работливи бяха нашите родители, бабите и дядовците ни, който изкарваха прехраната си с неуморен труд по заводи и полета. Ние вече знаем, че могат да се изкарват пари и без много труд. Трябват ти само добри познати, няколко комисионни и съученик във властта.....Още помня поговорката, която се ширеше по комунистическо време, която постави и началото на днешното ни отношение: „Учи маме, за да не работиш после.” Та с работохолизма – до тук. Останаха шепа хора да отстояват тази типична национална черта.
А, че сме строг народ – това е безспорно. Само дето сме строги, когато съдим съседите си, но не и себе си. Когато трябва да се обединим, когато трябва да приложим своята строгост и да извоюваме справедливост, се скриваме по домовете си и чакаме някой да ни управи и да отмъсти за нас. Строгостта остана върху лицата ни, издълбани от тъга. Лица на които усмивката става все по рядко явление..
И не на последно място идва въпроса за чувствителността. Колко чувствителен е моят народ? – Много, ще кажа аз - ама беше. И чувствителността има своя праг. Не може толкова години да бъдеш нараняван и да не издигнеш преграда пред чувствителността си. Сега ставаме уязвими само ако прекрачиш прага на личното ни пространство.


Обичам страната си , обичам народа си, затова и съм тук. Закътала съм в сърцето си чувството за гордост, че принадлежа на този народ и тази земя. Но все повече страдам по онези герои, от онзи народ описани в Елин Пелиновите разкази, които разказват за националните ми добродетели. За съжаление остана актуален и днес само героят на Алеко Константинов.
Е, Исабел Алиеде не може да се похвали с такъв образ, все пак нейния народ е запазил поне гордостта и чувствителността си.

Ето и отказ от нейната книга: / Всички прилики са случайни./




„В нравите сме консервативни и традиционалисти, предпочитаме познатото зло пред непознатото добро, ала във всичко останало винаги се оглеждаме за новостите. Смятаме за естествено, че всичко идващо от чужбина, е по добро от нашето и трябва да го пробваме, от последното електронно приспособление до икономически и политически системи. Преживяхме голяма част от ХХ век, експериментирайки разнообразни форми на революция, лашкахме се между марксизма и дивия капитализъм, като преминахме през цялата гама междинни нюанси. Надеждата, че една промяна на правителството може да подобри съдбата ни, е като надеждата за печалба от лотарията – няма никакво разумно основание. Дълбоко в себе си сме наясно, че живота не е лесен. Падна ни се страна на земетръси, как да не сме фаталисти! При дадените обстоятелства не ни остава нищо друго, освен да бъдем и малко стоици, но няма нужда да сме стоици с достойнство, можем да се оплакваме на воля......”


„Литературния занаят ме предопредели: дума по дума, създадох човека, който съм и измислих страната, в която живея.” - така завършва своя разказ авторката. И аз ще измисля моята страна, в която ще има по малко тъга и повече усмихнати хора. Първо обаче ще трябва да се вгледам отново в себе си.
Petia-paty

Мълчаливи поети


Всеки ден ние пишем по ред от своята поема. Всеки от нас е задрямал поет. Дори когато отричаме – всъщност тайно желаем, да бъдем обичани с всеотдайна, мълчалива и вселенска любов.

Не може да говорим за поезия без да я свързваме с любовта.
Изначалното слово, думите на любовта, космическия изказ за нея, са римите в които я обличаме.
Замислям се защо има толкова самоубили се поети? - Дали от многото любов, която не могат да понесат, или липсата на такава.
Дали я преживяваме наистина или тя остава заключена в творбите ни?
Дали се научихме да обичаме повече, като спряхме да говорим за любов?
Какъв е пътят който трябва да извървим,за да стигнем до своите прозрения за смисъла й?
Каква е цената, която трябва да платим, за да прозрем мъдростта й?



Ти виждал ли си...


Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.
....Павел Матев





Има една поговорка, която винаги ме е карала да се замисля: -”Малко обича този, който много говори за любовта си.” - Значи ли това ,че ние я затваряме само и единствено в нас, за да я запазим, съхраним или защото не вярваме достатъчно в нея, или сме мълчаливите поети на съвремието си. Мотивите са толкова колкото и хората. Ние се обличаме в това слово, което извира от дълбините ни. Ти си такъв, каквото е умението ти да обичаш... Смисълът на живота ни е смисълът който влагаме, когато я раздаваме, когато я изживяваме.
Колко пъти споменаваме любовта с уважение. Колко пъти я подминаваме с насмешка? Колко пъти я оставихме да говори вместо разума. Колко пъти допуснахме да ни изпълни?

Все по непробиваеми са нашите брони.



Из стихосбирка „Нежно постоянство”

Броня

По тялото си вместо дрехи имам броня
от грешки, огорчения, раздели, стонове.
И те предпазвайки ме от бедите пусти,
ми пречат твойта жива топлина да чувствам

Сега в този миг когато си при мене,
когато топлината ти все още е вълнение
и още този свят за нас не е затворен,
като разкъсана прегръдка и изтръгнат корен

и още любовта ни като нож е, който
пробива броня по-дебела и от мойта.
И по добре ще е за нищо да не се тревожа –
Да смъкна бронята и да прегърна ножа.
......Димитър Василев




Напоследък, рядко говорим за поезия, и все по-малко за любовта. Тя е оставена на заден план, защото си имаме по-важни неща: да се нахраним, да се облечем, да се покажем - пари, суета, материални придобивки. А кой ще нахрани душата ни? Поетите ги заклеймихме, като романтиците на една отиваща си епоха.

А дали?

Нима успяхме да си кажем всичко?

Времето е илюзия в света на безкрая. Има само сега, което създава утре. Миналото е мъртво родено, ако не е посято за /в бъдеще.




ВРЕМЕ


Текат минути, часове и дни
В безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
Ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
Когато по пътеки осветени,
От блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
Ще спреш за миг внезапно покосен
От мисъл: Младостта е изживяна
И как ли ще признаеш ужасен
Пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
Денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
Със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст. Много скоро
Е може би и онзи страшен ден,
Когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
Загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
Ще търсиш, но във тебе като рана
Ще пари мисълта, че две неща
Не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
И времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
А имах толкова много да ви кажа.
........Петя Дубарова



Таланта винаги е в друго измерение. Единица мярка за докосване. Колкото по-силно е докосването, толкова повече се сливаме с автора.

Творбите на поета - недостижими и толкова близки. - Прекланям се пред човека дръзнал да ги сподели.

Словото ни е портрета на душата. Деца родени от духа ни, в болка от кървяща рана, наситени със спотаени чувства и желания, копнеещи по споделената любов, за да достигнем по-бързо до висшата любов на отдаването и приемането. Минали през ада на страха, на болката, на самотата, трансформирали ги в зрялост и мъдрост, поучили се от грешките на невежеството си, обичани и обичащи, нека словото ни говори вместо нас:


Последен грях

Изплъзват ми се неусетно дните,
с приспивен глас сърцето ме зове,
а мислите ми непрестанно скитат
по някакви отвъдни брегове.
И всъщност малко време ми остана
да разбера душата от какво боли.
Горчива радост или рана?
Мечти с въображаеми черти.
Сега лицето си оглеждам
в загадката на твоите очи,
защото знам последната надежда
последният ми грях ще заличи.
Не го отпъждай с деликатен укор!
Това е моят най-невинен грях.
Когато вече няма да съм тука
от нищо няма да изпитвам страх.
И нека да напомня само,
че много път аз извървях
до думите написани на камък:
"Аз обичах, значи и живях"
.......petia-.paty



Мълчаливи поети



Може би пишеш тъжни поеми,
a пък всъщност си ведър човек.
Нека болката да отнемем
като я превърнем в стих и куплет.
Да раздадем на света радостта си,
да превържем страха със живот.
Да изтръгнем гнилия корен,
да открием във всеки - поет.
Да прегърнем залеза вечер,
утро в тъмното да родим.
Да напишем своята песен,
после в нея да изгорим!
Живи са нашите поеми
и умираме с всяка от тях.
В стиха по-чисти се раждаме,
запечатали болка и страх.

………….. petia- paty






ПЕТЯ ДУБАРОВА


Доброта

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Лятото изтече...

Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.

Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!


ПАВЕЛ МАТЕВ


***
Нощен дъжд. И тихи нощни птици.
Нощна пролет. С нощен полутон
разговарят някъде пшеници
още на езически канон.
Вслушано в него до забрава
времето не помни своя глас.
Нощен влак минава, натоварен
с нощен сън в полунощен час.
Нощна страст. Очаквано блаженство.
Мъжки говор подир женски смях.
Нощна пролет. Вечно съвършенство.
Ореоли от човешки грях...


* * *

И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров -
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов.

Неспокойния образ ще взема,
две големи и плахи очи -
две заглавия на поема,
дето твоето име звучи.

Едно Черно море - да ме носи;
една чайка - над мен да кръжи;
и тракийските коловози -
да ме водят при вити лози.

Един тръпен завой на Марица;
една южна, печална звезда;
една сянка от бор и елица;
един извор със снежна вода.

Един бял лист, на който ще пиша
със един неумиращ копнеж.
И две сълзи - които ти скришом
на прощаване ще ми дадеш.


БЕЗ ИЗХОД

1.
Къде е праведният глас?
От тая примка на тълпите
изтичат сълзи от очите
на не един иконостас.

Къде е истината? Спи
под буренясали стърнища.
И вече не долавям нищо:
ни плач от плачущи върби,

ни звук от музика, ни стон,
ни плисък на води сподавени...
И слънцето е изоставено
в един съсипан небосклон.

И всеки миг подава знак,
че ще се срути, ще изчезне.
И ще нахълта срамен, дрезгав
опустошителният мрак.

А в безутешният затвор
на оскърбителните чувства
опозореното изкуство
заплаква като сляп актьор.



2.

Болното отечество ме мъчи.
Точно под лъжичката боли.
И по челото ми лазят бръчки,
а под клепката сълзата криволи.

И венчаното е развенчано,
а невинното се унижи.
Нямат звуци белите камбани.
Оглушават звучните души.

Черното безумие се движи
като танк в целебните треви ­
не един път и не дважди ­ трижди
цветните поляни умъртви.

Аз не виждам вече нищо бяло.
Вързани са моите очи.
Питам се: къде се е видяло
вълк да може да се вчовечи.

И пернатото да стане плужек,
Червеят за миг да полети?...
Казват, че надеждата е нужна ­
намери я и се причести!

Но не можеш. Размотай въжето
и на жилав клон го прехвърли.
Възнеси се право към небето.
Възвишените не ги боли.



ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ



Помниш ли, помниш ли тихия двор...



Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!



Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!



През векове


"От вас навеки взор отвръща Бог,
идете в безнадеждните юдоли
и в мрачни окаянства и неволи
узнайте неговия гняв жесток.

Там нека се разтлеят в лют порок
и в горест вашите мечти и воли,
но милост стонът ви да не измоли -
от вас навеки взор отвръща Бог!"

Така прорече той и те поеха
през мрака своя път окървавен -
да не намерят в никой час утеха
от оня безпросветно страшен ден

до днес, когато взрян на вековете
в пастта бездънна, тръпна съкрушен -
и като факел полунощен свети
проклятието тяхно и над мен.

снимки; ReyRomano

Песента на сезона


Есенно

Сълзи се стичат по стъклата.
Завива двора листопад.
Притихна песента в гората.
Вятъра донесе хлад.

Красива есенна палитра.
В ръката на велик творец.
С златни багри ни засипва.
Изплита лятото венец.

Рекичка бърза към морето.
Поточе търси своята река.
Заспива коренче на цвете.
Любов рисува есента.



Зрялост, мъдрост , спокойствие и уют. Любов по време на тъга. - Есен







Зимно

Падна бялото на двора,
сняг засипа есенни листа,
клоните увиснаха в умора,
изрисуваха стъклата на цветя.

Плачещи са снежните конфети,
капещи върху гореща длан
и попива бялото, в сърцето свети
с усещането за божествен план.

Мъничка снежинка пада
неповторима, в чиста красота,
с формите на нежно цвете.
Зимата рисува пролетта.

Бяло, светло, огън, топлина, зачеване, утроба - Зима


.......petia-paty

Вяра, Надежда и Любов

Днес пак ще ви разкажа приказка една,
за две сестри родени в далечни времена.
По-голямата от двете родила се от тъмнина
и Вяра я нарекли -
(в нощта дошла със светлина).
По-малката била красива и с добро сърце,
Любов я те нарекли-
(радост тя дарила в цялото селце).
Тъй раснали щастливо малките деца,
неразделни две сестрици от далечни времена.
По-голяма и голяма Вярата растяла,
а с нея по-красива Любовта стояла.

Минали години оттогава и в малкото селце,
не щеш ли в се завърнал незнаен пришълец.
Той имал двама сина – Алчността и Завистта ,
съблазнителни и мили те раздавали блага.
и търсели си годеници из близките села.
Ето, те сестрите, (най-красивите били),
поискали да вземат до вечни старини.
Алчността поискал Вяра за жена,
а Любовта отдала се на завистта.
Разделили те сестрите, всяка в своя дом
Любовта тъй погрозняла и съсипана била
я Вярата, сестрица се отдала на блага.
В село веч никой не разпознавал ни една,
те виждали единствено Алчността и Завистта.

Мръкнало се в село за дълги времена
Така в тъмно и студено зимата дошла.

В една тъй тежка зима и с пронизващ плач,
сред съмнения и болка, повита в слънчев плащ,
Любовта родила женска рожба.
Надеждата родила тя.
В село и до днес разказват, как малкото дете
сестрите заедно събрало в старото селце
Натирили децата на онзи пришълец.
Неразделни тъй живеят от векове до днес.
Ако видиш ти едната знай, че другите са там
Потърси ги в тъмнината, те носят светлината в твоето сърце.

17.09.2009
Петя- paty

Енигма - Завръщане Към Невинността

Не се страхувай да бъдеш слаб...

Не бъди прекалено горд със силата си...

Просто се вгледай в сърцето си, приятелю мой!

Това ще бъде връщане към самия теб.

Връщането към невинността




Ако искаш, тогава се засмей...

Ако се налага, заплачи...

Бъди самия себе си, не се крий!

Просто вярвай в съдбата!

Не се грижи какво казват хората!

Просто следвай собствения си път.

Не се отказвай и използвай шанса

да се върнеш към невинността.



Превод silva
Източник: http://www.vbox7.com/play:265ac86f

Бухал и светулка

Стоян Михайловски
(Басня)

Измежду полските треви
блестеше в нощните тъми
една светулка лъчезарна...
(С това си качество, уви! и тя злощастна
кат другите светлини на нашата земица!)
Внезапно бухалът, врагът на всички светлини,
най-грозната, най-злостната и най-коварната птица,
подгони светлата мушица
и най-подир я улови...


- Какво ти сторих?...
- Ти ми пречиш! Умри!
- Че как ти преча?
- Светиш!...


Стоян Михайловски пише тази басня в края на 19- ти век.....

100 години по-късно......
В началото на 21- ви век.....Днес,
светулките са на изчезване......


----

Застинали във времето

„Погледнете в главите си: патриотизмът, който се мотае там, не ви ли пречи да мислите?”- пита и днес дядо ви Славейков.


В архива на Пенчо Славейков се е запазила и една мечта свързана с нашето време. Мечта изразяваща надеждите на творците от онова време, надеждата, че ние от новия век ще сме на върха на националните си способности и достижения.
В 2000 година.Напредък на цивилизацията. Няма война, равенство. Европа ще сглупей, а българите ще станат най-умните хора на света.”-
/Исторически архив НБКМ фснд 158 арх. ед. ІІ В 2405 – Пенчо П. Славейков/

Творбите на дедите ни са писани с надежда и позитивизъм и са подписани с кръв. За нас, за да стане мечтата им реалност един ден, в далечната за тях 2000 година.

Машина на времето ли ни връща в миналото или миналото се връща при нас?
Словото на културните ни дейци от българското възраждане, днес звучат толкова съвременно и актуално, че веднага изниква въпроса спряло ли е времето, или сме се върнали в него. През тези години света е направил мащабна крачка напред. Технологии, пазари, медии, здравеопазване, днес са фантастиката на онова време.
Дали са си представяли как ще живеем днес нашите предци? Дали са предполагали, че политическия ни живот, отношенията ни, страстите, скандалите, доверието и недоверието са замръзнали там, някъде в края и началото на 20-ти век - по партийните скамейки на тогавашния парламент? Политиците и елита ни са направили своята крачка напред, преобличайки се в нови одежди, но забравили приказката, че царят е гол. Нима не научихме нищо от историята си, нищо ли не запомнихме от знанието което ни оставиха те?

Стефан Стамболов - наричан от европейски политици и журналисти - Българският Бисмарк- е бележит български държавник, революционер, политик, поет , журналист и един от активните дейци на Либералната партия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от зависимостта от Русия. Управлението на ръководената от него Народнолиберална партия (1887-1894), макар ѝ критикувано заради преследванията на опозиционни политици, поставя основите на подема на България през следващите две десетилетия.

През 1877 година Стефан Стамболов пише в уводната статия на вестник „Нова България”:
„Ако някой ни попита какво правят днес българите, ние, като туриме ръката си на сърцето, отговаряме му тия две думи: стоят и чакат.

Може да кажат някои, че днес са дошли такива времена, когато наистина всичките българи трябва само да стоят и чакат и да гледат какво ще направят другите зарад тях. На такива, които вярваме, че се намират много из помежду ни, ние отговаряме, че това е едно от ония пагубни заблуждения, които са довождали до пропаст всеки народ, които ги е следвал.”


И още:

„Несъгласието, омразата, завистта, подлостта, интригантството и всичките други лоши качества на човека, които особено се добре развиват във всеки робски народ, пуснали са дълбоки корени помежду ни и парализират много добри и полезни дела за народа ни. Ако да бяхме малко по-честни и по-благородни, малко по-самопожертвовани и по-горещи патриоти, много работи не щяха да са сега така, както ги гледаме. Но това у нас го е нямало така, както е било нужно. Затова повечето от нашите народни работи са се раждали или недоносени, или мъртви.”


Да, дядо Стамболов, днес не сме по-честни, нито по-благородни, малко по-самопожертвовани и още по-малко патриоти. И днес народните ни работи са „недоносени или мъртви”.



Пак някъде в началото на века един друг наш творец - Стоян Михайловски пише: „Истината е безсмъртна. И като безсмъртна - истината може да чака. Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.
Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви сътресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.
В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
Такава е съдбата на духовно безоките народи „



Сенки от миналото изплуват във мрака. Думи изписани с перо и мастило преди цял век и оцелели до днес. Ние сме в края на онова столетие, а не в началото на ново такова. Застинали във времето на онази епоха, неспособни да направим крачка напред, защото сме забравили миналото си. Паметта ни е тридневна и за историята и за словото. Да, истината е безсмъртна и като такава тя може да чака, но ние - Не.
Сегашните политици не трябва да забравят, че техният съдник е историята, а за нас остава посланието оставено ни в миналото от Стоян Михайловски:

„Не стига само да прочиташ -
и слепий знае да чете:
учи се думи да откриваш
между самите редовце...

Чети наопако в сърцата;
избръщай буквите, рови -
търси онуй, което бяга,
от голий поглед се бои..”.
-
Стоян Михайловски

Петя Данаилова