Великден

Вече сме в края на страстната седмица. Времето за пречистване.
В православната църква това е последната седмица преди Великден и се нарича „Страстна седмица”, тоест „Седмицата на страданията”. Думата „страст” в по-стари времена е означавала „мъка, страдание”, след нея идват така наречените „Светли дни”, или дните след Великден.

Един от най-хубавите празници през годината.

Мирис на цветя и на зелено.
Всъщност точно с това се е свързвал празника от древността до днес. Езичниците например са празнували пробуждането на природата и на раждането, а раждането е свързано с болка. Страстната седмица символизира точно това. Всичко в природата се пречиства.
По нашите земи на светлия празник са се връзвали люлки. Тези люлки имали магическо значение и всеки трябвало да се люлее в тях. Младите пеели песни за русалки и вили-самодиви. Децата играели на прескочи кобила из поляните, а родителите им танцували.
На този ден всеки си пожелавал по нещо, трябвало само да си с открито сърце.
В християнската ни традиция, Великден се свързва със смъртта и възкресението на Божия син. Ние не празнуваме смъртта, а възкресението й от нея и всъщност нещата са доста свързани.
Пробуждането на природата, раждането или възкресението, са вечните символи на надеждата.
Възкръсва живота след смъртта, както цветето погребано през зимата надига глава от земята за нов живот, с цялата си любов и надежда, възкръснало за ново начало.
Започва нов цикъл, отново.
Целият този празник е празник на природата и е подчинен изцяло на нея.
Дните около Великден всяка година са различни и се изчисляват още от древността според лунния календар, затова и датите не са едни и същи през годините.
Празникът се насрочва за първата неделя, след първото пълнолуние настъпило след идването на пролетното равноденствие и до ден днешен е така. Оставям настрана православните и католическите календари да си спорят кой е по прав в техните разминавания. Ние сме подчинени единствено и само на природните цикли.

На този ден на трапезата слагаме червени яйца. Именно яйцето символизира цялата тази надежда - то ражда живот. Трябва му само топлината на майчина гръд. Багрите са му от цвета на земята.

Мирис на цвят и зелено, на топли козунаци, песен на птици, зелена салата, червени яйца, свещи, църковни песни и много, много надежда. Животните излизат на повърхноста. Птиците запяват с пълен глас. Земята се обагря с цветове. Велик ден!
Пробуждане и Възкресение.

Пак имаме своя шанс да чуем зова на природата.
Само се огледай и повярвай! Възкресение е!


Весели и красиви празници ви пожелавам!

П.Данаилова

"Поета на любовта" - Дебелянов

Този месец, на 28 – ми март e рождения ден на един любим поет.
За него е писано много, а и биографията му е известна и днес аз няма да пиша за това. Днес искам да ви разкажа една история, история не за живота, а за любовта на поета. През погледа на едно момиче, дошло неканено на гости в бащината му къща.

Когато пристигнах тук, в родната му Копривщица, познавах и знаех поезията на Дебелянов. Стиховете които са оставили отпечатък върху мен и които звучаха в главата ми.
Когато останах тук за по-дълго, започнах да разбирам и да опознавам и поета. Интересуваше ме човека, оставил след себе си слово което вълнува и днес. Загинал на фронта само на 29 години стискайки молив и пишейки стихове до последния си миг.

В къщата музей в града се пази цялата житейска история на този кратък живот. Атмосферата тук е запазила магията на стиха:.

"Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха."



Често се разхождам тук.
Един ден, обикаляйки дома-музей, докосвайки историята, погледа ми се спря на портрет от стената. Млада жена от началото на 20 век.

- Коя е тя – попитах администраторката на музея

- Любимата на Дебелянов – Иванка Дерменджийска

Любимата на поета! Неговата муза! Жената вдъхновила незабравима поезия!

- Така ли, аз нищо не знам за нея , коя е тя , каква е била? - започнах бързо да питам.

- Родом е от Ихтиман и с Димчо се запознава още като ученичка. През 1908 година, когато е учителка в родния си град оттогава е и кореспонденцията им. Има запазени над 50 писма адресирани до нея, една част от които се пазят тук в музея - започна да ги реди госпожа- администраторка.

А аз гледах портрета от стената и исках да знам и още, и още. Стана важно за мен да материализирам образа от стената. В биографията на Дебелянов само бегло се загатва за нея.

- Културна и начетена, Иванка обичала музиката и литературата, пишела поезия. – продължаваше да ги реди администраторката. - Близките й, недоволни от зараждащата се връзка с поета, я изпращат през 1912 година да следва в Швейцария. След една година тя се връща и продължава да преподава в Ихтиман. От този период е и кореспонденцията между тях. Любовта на Дебелянов към Иванка трае близо 13 години.

Тринадесет години? – помислих си аз , та за един човек живял до двадесет и девет, това е целия му съзнателен живот. Госпожата продължаваше да нарежда, а аз вече не чувах. Не можех да отделя поглед от портрета на „момичето със гълъбовите очи” и в главата ми напираха стихове:

„Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя....
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.”


„Обичам те кат първи лъч – росата,
роса на мойте златни широти! –
кат ястреб смел, изгубен в небесата,
душата ми към твоя свят лети.”


Това беше жената, на която са посветени словата в главата ми.
Администраторката продължаваше да си реди историята, аз отдавна не я слушах. При мен беше останала само поезията.

Колко време е минало така, не знам, но когато се огледах видях, че съм сама в стаята. Уредничката на музея беше отишла да посреща други гости.
Останала сама с портрета от стената, се зарових в миналото.

В стиховете му не присъстваше името й. Така както го е правил Яворов - за Лора, за Мина. Дебелянов е бил доста сдържан и скромен в личния си свят. Поезията му не е адресирана, а само анонимно посветена. Тогавашното общество или родителите на момичето, са се противопоставяли на връзката му и тя е станала невъзможна..

"Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?
- Никога веч!"




Зачетох се в писмата му до Иванка и изгубих представа за времето.
От редовете изскачаха чувства и мисли, за които времето в което са написани няма значение. Слова за преходното и непреходното в живота. За болката, за самотата, за любовта и разочарованието. Датата няма значение, за тези неща времето е без значение, затова и то няма власт над тях.
Споделям само едно, кореспонденцията му е голяма, но това писмо ме докосна силно:

Без дата – накъде края на 1909 година

„.......Често пъти хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитвал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа. Може човек да бъде и музикант, и художник и поет, и пак да си остане човек с лоши качества, както е с мнозина. Може би те/стиховете/ дават известен смисъл на живота, може би те, обещават някакво бъдеще, но не са те само, които определят цената на човека.
.....Каква радост чувствам, при мисълта, че там някъде далеч от мен едно любимо сърце, на което живота още не е донесъл цветята, които е чакало то да получи от него, заобиколено от хора, които то мъчно може да обикне и които не го разбират, може би се вълнува за мен.....Колко те обичам, колко те обичам!!!....”


В другите писма прозират различни емоции, от тъга през радост и надежда, до мъка и терзания, съмнения и дори упреци. Една любов съвсем не толкова идеална, колкото си я представях аз. Една съвсем нормална човешка история на двама души, които не могат да бъдат заедно. Какво очаквах аз – идеалната любов, непреходната , нереалната и как трябваше да изглежда тя? Нима не пораснах през годините? Породиха се съмнения,че може би любимите ми стихове са несподелени от тази за която са посветени?

Последното писмо, намерено в книжата на Дебелянов след смъртта му - завършваше така:
„ Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”

Изтръпнах. Писмото е писано дни преди да намери смърта си на бойното поле. Нима точно в края, любовта му не е издържала изпитанията.

Биографични надписи изкачаха пред мен:

Предполага се че това писмо, може би никога не е било изпратено, тъй като е намерено в него.

Димчо Дебелянов загива на фронта като командир на рота на 2 октомври 1916 година.

През 1920 година – четири години след смъртта му Иванка Дерменджийска се омъжва за учител по литература от родния си град.

Тъжна история си рекох и тръгнах да излизам от двора на бащината къща унила, когато дочух разговор, който ме заинтересува. Заслушах се и притихнах.

На 5 октомври 1958 година на откриването на къщата музей на Дебелянов в Копривщица между многобройните гости, местните се вглеждат в образа на една жена, която много им напомня за любимата на автора. Минали са много години - четирсет и две, и времето е оставило своя отпечатък. Трудно може да се разпознае в лицето на гостенката, онази висока и стройна жена от снимката на стената. На излизане тя минава покрай книгата за гости и написва нещо. Обръща се и с насълзени очи се сбогува.

Но написаното след нея остава:

„42 години от загубата на истинския човек Димчо Дебелянов.....След сетнята среща аз жадно те търсих....” Ив. Дерменджийска

Развълнувах се!
Тя го е обичала - си казах, усмихнах се и излязох от двора, затваряйки портата на миналото.
Бях намерила своя отговор: Моите любими поеми бяха споделени.
Една невъзможна любов, родила най- затрогващо слово, непрежалима и жива е там, заключена във времето и словото на поета в музея на Копривщица.

За това как е живял Дебелянов ни говорят стиховете му:

„Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.”


„Живях в заключени простори,
в неумолима пустота,
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.”


За това как е обичал, знаят написаните и не написани поеми и само Тя. Тази която остава своето последно посвещение в книгата за гости:

„След сетнята среща аз жадно те търсих....

Ако дойдете тук в къщата - музей ще видите портрета, но тази история няма да ви бъде разказана. Изрових я от миналото, от архива на Дебелянов, от писмата му, от поезията му, от книгата за гости. През погледа на едно момиче дошло на гости в бащината къща след 120 години:
"..с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха"
.

Един кратък живот, от земната ни гледна точка в свят, където времето е илюзия.
Една човешка история за любовта на един велик поет, не доживял любимата от стиховете си, а наречен от съвремието ни "поета на любовта". Една поетична душа, жадуваща споделена любов, разкъсвана от съмнения и оставила поезия в която ние да се влюбим.

"Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим."


Поезията се ражда в съмненията на душата.

„ Аз умирам и светло се раждам –
Разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша”

Летен спомен

Самотен бар в близко кафене.
Празна чаша пурата догаря.
Сън с оттенък на червен сатен.
Спомен за отминало лято пари.

„Барман, дай ми питие!
Последно! Искам да забравя!"
Тази нощ в самотно кафене,
мислите ти в пожар изгарят.

На пряка от дома до теб,
живее тя в рокля от сатен,
красивия кошмар на твоят сън,
греховно пази спомена за теб.

Сърцето й разкъсано на две,
желае теб, на друг се врича.
Тръпнещ блян от летен ден,
всяка нощ на болка я обрича.

Самотен бар и празна чаша.
Скитащ странник из града.
Един прозорец още свети.
Летен ден замръзва в студа.

Едно момче, едно момиче
жадно търсят се в дъжда.
Ангелите се венчават в дните,
грешните споделя ги ноща.

Среща

Седим до масата с кафе
(на разговорка само).
Приятелю, завърнал се
(кой знае от къде)
редиш живота си в проза рано.
Казваш имаш и пари, и слава
и пъчиш се в дрехи от бутик.
Лъскава кола отвън е спряна
( пък същият лаик).
Жените - те не са проблем.
Сами при теб се настаняват.
Измерваш имането със имот
и верен на пари оставаш.
Ех, приятелю! - щастлив живот.
Какво аз мога да ти кажа,
аз имам простичък такъв
и съм щастлива даже.
Нямам ни пари, ни слава,
(нито кожено палто).
Мене обичта ме сгрява
и вечер топлото легло.
Да, голяма романтичка
(все съм си така).
Колко мило, колко мило,
че се срещаме сега.
Да опитаме отново казваш,
глупак си бил (преди).
Ех приятелю, приятелю
(днес не ти върви).
Нещо в мене те привлича,
(още от преди),
но сме толкова различни
(нямам нужда от пари).
Мене любовта ми стига,
дето някой ми е дал,
тя във длани се побира,
a за тебе ми е жал.

Petia-paty

Вчера

Забравих вече думите с които,
за първи път при теб се отзовах.
Забравих стъпките ни под липите,
и полунощния ми, нощен страх.

Забравих даже времето, което
тежи над лист с недописан стих.
Забравих ударите на сърцето,
с които те повиках и открих.

Забравих, колко те обичам
и те превърнах в навик стар.
По цели нощи как се вричах,
да не потъна в забрава аз.

Забравих, (а пък беше вчера),
че винаги била съм само с теб,
че ще те обичам до забрава,
(беше вчера),
днес ти забрави че си с мен.

Не ме лекувайте с приспивни средства,

боли ме неизкупена вина,
да се страхувам в съседство,
с натрупан лед и мъртва тишина!

Не ме залъгвайте с разумен довод,
че всичко на забрава подлежи,
че под небето няма нищо ново,
освен нетрайни срещи и лъжи!

Не ме погубвайте с красиви думи!
Аз вярвам в немия ви зов,
че нямат стойност тези думи,
а само мълчаливата любов.

Боя се от пометените ъгли,
на всяка непростима пустота,
и вярвам, че дори в угаснал въглен,
следи от нов живот ще прочета.

Боли ме празното пространство,
скрито вътре във самите нас,
затова с такова постоянство,
очаквам близост в неизвестен час.

И ако тази близост не изстрадам,
ако тишината не превърна в зов,
сама ще вдигна убийствена преграда,
пред всяка излекувана любов.




- Petia-paty

Криза казват се задава

Криза казват се задава,
живеем в глобален свят.
И аз реших да свикам щаба,
на семейния съвет.
Хайде да решиме дружно -
как ще се спасим,
че в криза знаем,
ще е нужно
повече да се сплотим.
Почнахме го от баланса:
да видим как е днес,
на листчетата празни,
направих свой отчет:
Няколко години опит,
после работа ме връхлетя,
още толкова изпълнени с обич
и синът ми възмъжа.
Няколко бои на апартамента,
ремонтирах три коли,
натрупах сметки без оценка,
че може да ни разори.
В добрите дни –
бях в чужбина,
в лошите - не бях сама.
И точно в голяма криза,
родих най-хубавите си творби.
На свободна практика съм от години,
тъй че кризата добре я знам,
имам си и нова риза,
ако се наложи – ще я дам.

След гръмки спорове и разногласия
изпихме две бутилки с вина
и спряхме спора - в съгласие:
кризата не е за нас.
Оказа се, че сме богати,
имаме си сто неща,
и още толкова приятели,
инвестира ли сме всичко
у дома.
По леглата, работа ни чака,
затварям кризисния щаб,
някаква ли криза да ни плаши,
цялото богатство е у нас.




petia-paty

За тебе майко

Лицето й е разорана нива,
бразди на времето родили плод.
Земята върху длани набраздила,
преходността наречена живот.
Поглед, отразяващ океана,
пристан за изгубени платна.
Ръце – обрулените клони,
подслон дарили и покой в нощта.
Тялото й - помни страсти,
(храм за нейните деца),
приведено то още тръпне
от спомена за близостта.
Приведено, (понякога сломено)
под грях, любов и самота,
отмерва ударите на сърцето,
в очакване на вечността.
С лик на плачеща икона .
Хиляди съдби в една душа.
Кокетна блудница или мадона,
свята съм с име майко,
като теб, най - милата жена.

Petia-paty

Басня за бухала и змията

(чуто в думи, преразказано в рими)

Стар бухал от векове в гората пази
знанието с натрупаната мъдрост,
в беда ли си, или пък си загазил,
съвет от него всеки ще потърси.

Змията – на гората обитател,
решила до мъдростта да се допита,
самотница си търсела приятел,
но всеки бягал щом я зърне.

Допълзяла тя до бухала - змията
и рекла му: ”Какво да правя,
аз искам по- добра да стана,
с приятел да се сдобия само?”

Изслушал бухала триадата на самотата,
и съвета, някак си от себе си изскочил:
„Не хапи и ще се сдобиеш със приятел,
отровата смениш ли с добротата.”


„Ще съм добра!” – обещала си змията,
и хукнала приятели да търси, да разкаже,
как сдобила се с нова мъдрост,
по-благородна и от бухала е даже.

Минало се време и не щеш ли- по земята
бухала видял змията да се влачи,
още по самотна от тогаз - горката,
раздърпана, натирена - чак плаче.

„Какво се случи, та така линееш?”-
учудил се най-мъдрият в гората.
А тя едва продумала му - даже,
не можеш да я разпознаеш .

„Ти каза ми да спра да хапя
и аз в съвета ти се вслушах ,
но всеки ме обижда - даже,
рита, хапе – нима това заслужих?”

Поклатил бухала главата недоволно,
провикнал се високо в тишината:
„Аз казах - да не хапеш -много си отровна,
а ти забравила си и да съскаш само.”

*******
Поуката от тази басня учи:
от враговете знаем да се пазим,
но как да се опазим от приятел
и бухала не може да ти каже.

преразказано от Petia-paty

Пролет идва

Покривите натежали от умора
от натрупаното бяло върху тях,
с песента на птиците, отново
намерили по пътя своя бряг.

Пролет идва, с мирис на зелено,
носеща утеха след студа, на
умиращите в бялото сезони,
с цвят на пеперудени крила.

Сезонът на началото на края,
уханието и мириса на любовта.
В песента му - раждам се отново,
като кокичето изтласкало снега.

Пролет идва – светлата умора,
на натежалите от чакане мечти,
случвам се на някого отново,
преродена в слънчеви лъчи. -Petia-paty

Мост през вечността

..Има моменти, когато ни се струва, че и един-единствен дракон, че дори и един храбър рицар не е останал на света. Никоя принцеса не броди сред тайнствените гори, за да омагьоса сърни и пеперуди със своята усмивка.
Има такива мигове, когато ни се струва, че сме захвърлени отвъд пределите на приказното и никакви вълшебства и приключения не могат вече да се случат с нас. Съдбата - това е път, който се простира отвъд хоризонта. Светлите призрачни видения са потънали далеч в миналото и изчезнали завинаги.
И какво щастие е за човека да разбере, че това съвсем не е така. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията... Те всички не само съществуват тук й сега, но те са всичко, което някога е съществувало на земята!
В нашия век, разбира се, одеждите им са различни. Драконите днес са облечени в официални костюми, скрити зад маската на високи постове и служби. Само да посмеем да вдигнем погледа си, който все е забит в земята, или да свием надясно вместо наляво, както ни се заповядва, и веднага демоните на обществото ще завият и зафучат насреща ни. Толкова лукави са станали външните форми на нещата, че принцесите и рицарите понякога могат да останат скрити едни за други, дори скрити от самите себе си.
И все пак учителите на истината все още ни посещават в нашите сънища, за да ни уверят, че никога не ще изгубим своята броня срещу драконите; че в нас протича свещен огън, който ще ни позволи да променим този свят според своето желание. Интуицията вярно ни нашепва: ние не сме прах, ние сме магически същества!.....

.....Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме отдадени на една любов - независимо дали това са платноходки, самолети, идеи - магическа лавина проправя пътя пред нас, надмогва законите, здравия смисъл и разногласията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения. Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука.
Колкото по-просветлени ставаме, толкова ни е по-трудно да намерим хора, които да ни разбират. Колкото повече познания постигаме, толкова по-вероятно е да живеем сами.....

....Началото на вселената.... Преди Големия взрив нас ни е имало! Преди големите взривове на всички вселени и след като и последното ехо от всеки от тях е заглъхнало, нас ни е имало. Ние, танцьорите във всички форми, които се отразяват във всичко, ние сме причината за създаването на пространството, онези, които изграждат времето.
Ние сме мост през вечността, който се издига отвъд морето, поели своите приключения за удоволствие и изживяващи чудесата заради радостта от тях. Ние избираме своите катастрофи, триумфи, предизвикателства, невероятни странности, подлагаме се на изпитание отново и отново, учим се да обичаме и обичаме, и ОБИЧАМЕ.......

Ричард Бах - откъси от "Мост през вечността"