Нихилизъм

Нихилизъм е философската позиция, според която всичко в света, особено човешкото съществуване, човешкото минало и настояще, е лишено от обективно значение, цел, познаваема истинност и реална ценност.











БЕЗ КОМЕНТАР

ПРИКАЗКА ЗА МАЛКИЯ ЧОВЕК

Живял някога, не толкова отдавна, в малко селце, един малък човек - в царството на тъжните хора. Когато се родил бил толкова малък /колкото едно голямо сърце/, но никой не се учудил на умаления му вид. В царството на тъжните хора били виждали какво ли не и отдавна лицата им замръзнали в безизразни, тъжни и мрачни физиономии. Така, че появата на толкова малък човек не било нищо, което да ги учуди. Малкият човек, обаче бил все пак странен, защото раждането му не се огласило с обичаен силен рев, а с оглушаваш смях. Лицата на близките му станали още по-тъжни. Знаел ли този малик, къде се е родил? Тук никой, никога не се усмихва, тук всичко е тъжно. Поклатили глави и си казали: ” Скоро, много скоро и ти ще се натъжиш.”

Така минавало времето, растял той с усмивка на лицето и нищо не могло да му я помрачи. Колкото повече растял, толкова повече не могъл да проумее, защо другите хора не се усмихват, когато толкова забавни и весели неща виждали около себе си.

Например, всички онези напомпани и издокарани хора от управата на селото, за които единствената цел бе да влязат в голямата сграда и да изнесат възможно най-много от нея, но излизайки винаги ставали за посмешище.
Или пък този дето се вика: "вожда на царските хора”. Който всеки път, когато заговореше, издаваше такива нечленоразделни звуци, от които трябваше да се разбере, че не разбира за какво иде реч. И в крайна сметка се чуваше само едно мучене, а малкият човек се заливаше от смях.
Да не говорим за побелелия чичко, който трябваше да пази реда в селото. Невероятна забава бе да го гледаш как гони кокошки из центъра. И сигурно всичко щеше да е наред ако един ден не сбърка една от тях с петела.
Още ходи натирен и изкълван насред село. - Е как да не умираш от смях!

Ами човека който раздаваше право и строго следеше да се изпълнява закона. Започваше да се поти, да се вайка, като скумрия в тигана да се мята. И винаги намираше причини, да не приложи закона, защото виновни все нямало.
В тяхното село по презумпция всички са свестни, а проблемите им казват, че били са от другите царства.

Така времето на хората минавало в скандали и разправии - кой колко има, какво му се полага, каква кола кара, колко пари получава - за работа която не върши. Карали се със съседите си, не разговаряли помежду си, зарязали децата и старите хора - и ето ти тъжното царство.

А малкия човек си умираше от смях да ги гледа.

Докато един ден, усмивката му се смали, и му стана тъжно. - Не, не за хората от тъжното царство, те сами си го направили такова, а за това, че няма с кой друг да се посмее. Вече на никого не му било смешно.

Тогава малкия човек /колкото голямо сърце/ решил, да изгони смешните хора.

Отишъл в центъра на селото и се провикнал:
- Стига! Не виждате ли колко сте тъжни и жалки. Аз съм малък човек, а вие сте големите хора, вече дори не сте смешни. Погледнете се и вижте в каква кал сте нагазили. Ще трябват години след вас да разчистим. Вървете си! Отивайте в другите царства и там ги разсмивайте! Дайте на хората усмивка за сбогом и никога даже не смейте от тука да минете!

Така ги натирил, този малък човек, през девет планини в десета. И казват след тях паднал такъв смях, та чак отвъд океана отекнал. Повече никой не искал и дума за тях да се чуе.
А малкият човек и до днес живее в тъжното царство , но вече имало много усмихнати хора. И вярвам, не! - чувала съм от някъде даже, че вече се казвало - царството на смелите хора.


Petia-paty
06.01.2009 г

Дъб

Балкански дъб се възгордя и каза: - Тоз Балкан
От мен, за мен и в мен живее!
Аз съм гигант! Аз съм титан!
И естеството
Пред мен благоговее! -
Самопоклонство дълго време не вирее. . .
Гръм падна от небето
Връх дъба - повали го -
И с най-нищожните трънаци приравни го. . .
***
Ти който себе си наричаш господар, -
В какво се различаваш ти от простий колибар?
И ти, и той, еднакво немощна човешка твар, -
Днес оживена кал,
А след два дни безжизнен прах. . .
У тебе и у него — заран пeсен, смях,
А вечер охкане и жал. . .
О, да, и той, и ти,
Пред Божията слава вий сте суети
Безславни,
А пред гробовний червей мърши равни!


Стоян Михайловски

Бог и добродeтелта

Яви се Добродeтелта пред Бога
и каза му: - Напразно ходя, Боже, по света,
Напразно проповядвам обновление; не мога
Души заспали да пробудя, мрачни умове
Да осветля! И мойте трудове
За да не сгинат без следа, на мене
Е нужно мощно подкрепление!
- Върни се между земни племена и родове,
Отвърна Господ. . .„Давам ти другар. Той се зове
Търпение!”


Стоян Михайловски

Орел и охлюв

На върха на една липа
Всрeд Стара Планина
Орелът съгледал гадинка нищожна,
Гърбата,
Рогата,
По-мръсна от земята,
От дявола по грозна...!
— Какво ли е туй нещо тука?
Извикал Царят на въздуха;
А, виждам, охлюв! . . Игралото
На естеството*
Животец в една чурупка,
Подвижна кратунка,
Гневът, или смехът на Божеството . . .
Кажи ми, жалко ти творение,
Как се покачи тъй високо ?
— С пълзение! —
Извика
Рогатата гадинка.


Стоян Михайловски

Бухал и светулка

Измежду полските треви
Блестеше, в нощните тъми,
Една светулка лъчезарна . . .

(С това си качество, уви! и тя е тъй злощастна
Кат другите светители на нашата земица!)

Внезапно, бухалът, врагът на всички светлини,
Най-грозната, най-злостната и най-коварна птица,
Подгони светлата мушица
И най-подир я улови . . .
- Какво ти сторих? . .
- Ти ми пречиш! Умри! . .
- Че как ти преча ? ..
- Светиш!. .



Стоян Михайловски

Честита Нова година

Честита Нова година

/Алеко Константинов - София, 2 януари, 1895 г.
В. "Знаме", г. I, бр. 30 от 5.01.1895 г./


Веселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди. отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук!

Кой там - попитах с не съвсем мелодичен глас.

Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: "Честита Нова година!"

- Благодаря. Какво има?

- Нищо - отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: "Честита Нова година. - От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си."

- Я ми подайте жилетката оттам - казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага.

Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се наведе и прибра монетите.

- Колко има там?

- Три лева и 25 стотинки.

- Вземи двата лева и другите остави на масата - казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.

- Сбогом. Със здраве.

Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: "на препоръчаната кореспонденция", "на телеграмите", разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари - няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът... Noblesse oblige!... Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие...

- Чук, чук, чук!

- Кой е там? - питам аз с гласа на заварен престъпник.

- Аз съм господине - обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк.

Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!

- Честита Нова година!

- Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари - казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.

- Има само един лев и гологани.

А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.

- Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път... - казах аз сконфузен от дъртата лъжа. "Кой ще става сега!" Чунким като стана, че злато ще нарина. Флашиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание.

Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.

- Чук, чук, чук!

Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам... Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр... мърр... Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!... Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече...

- Чук, чук, чук! - и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми... В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и "Честита Нова година!..."

Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш... Nobles oblige!...)

- Какво се врете тука бе!... Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?

- Аз рекох чай...

- Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!

- Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че...

- Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? - Ами вие какво търсите тука - извиках на стреснатите дечурлига. - Хайде вън! Защо ме будите без време...

Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил.

Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за... съхранение на престижа...

Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна , току един от служителите се наведе над ухото ми:

- Какво обичате да вземете?

Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.

- Благодаря, нищо не искам.

- Едно кафе, един чай, един ликьор - нарежда келнерът съблазнително.

- Не, благодаря.

Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)... и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка с "Честита Нова година. От келнерите на кафене България!" Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче... Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с "Честита Нова година". Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог...

Отворих писмото... Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:



Многоуважаеми г-н А. Константинов,

Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин!

Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък.


Казанлък, 9. XII. 94 г.



Ганю Сомов.




(Подписът "Ганю Сомов" беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)



Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: "А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията."

Господин редакторе, честита Нова година!




София, 2 януари, 1895 г.