Страха наднича през стъклото...
В очите ужаса надава рев...
Стотици удари брои сърцето...
В теб пулсира всеки нерв...
Тяло в паника се вледенява...
Всяка мисъл служи на страха...
Нещо в гърлото те задушава...
ти потъваш, спира ти дъха...
Страха е болката на дните
и ужаса надникнал у дома.
Куража сложил на везните,
изгубил силата на смелостта.
Смелостта страха ни разпознава.
(куража не е липсата на страх),
той ужаса ни заслужава,
за да стане неговия страж.
Минали през ада на страха, на болката, на самотата, трансформирали ги в зрялост и мъдрост, поучили се от грешките на невежеството си, обичани и обичащи, нека словото ни говори вместо нас:
На разсъмване
Денят ми се събужда в знойно лято,
с песента на нежна чучулига свири,
наднича слънце, вика през стъклото,
утрото ме гали, със лъчи намига.
На разсъмване в теб щом разпозная,
багрите окъпали със цветове земята,
отново, и отново - ще си пожелая,
със светъл миг денят ми да заспива.
Нощта посрещам с празнична умора,
че ще дочакам утрото на нежно рамо,
натежала от надежда, да се облегна
на любовта, събудила ме в зори отрано.
Стрелката на часовник от стената спира,
звездите в нощ рисуват цветна пролет,
времето с очаквана разплата ни напира,
с прекрасна песен да изпълня своя полет.
В деня се раждам, за нощите копнея,
със всеки миг по мъничко умирам,
но отново, и отново ще си пожелая,
на разсъмване, с очите обич да събирам.
Petia-paty
с песента на нежна чучулига свири,
наднича слънце, вика през стъклото,
утрото ме гали, със лъчи намига.
На разсъмване в теб щом разпозная,
багрите окъпали със цветове земята,
отново, и отново - ще си пожелая,
със светъл миг денят ми да заспива.
Нощта посрещам с празнична умора,
че ще дочакам утрото на нежно рамо,
натежала от надежда, да се облегна
на любовта, събудила ме в зори отрано.
Стрелката на часовник от стената спира,
звездите в нощ рисуват цветна пролет,
времето с очаквана разплата ни напира,
с прекрасна песен да изпълня своя полет.
В деня се раждам, за нощите копнея,
със всеки миг по мъничко умирам,
но отново, и отново ще си пожелая,
на разсъмване, с очите обич да събирам.
Petia-paty
Предай нататък
Разкажи за себе си!
Приех подадена щафета, да разкажа за себе си, за което благодаря на izibell и за милите й думи.
Да напиша седем неща за себе си ще ми бъде трудно, а да се опиша едва ли ще мога.
Всъщност цялата аз съм в стиховете си. Там съм се опитала да се разкажа, такава каквато съм, чувствайки всеки миг. Един обикновен земен човек с всичките му чувства, копнежи и страсти. Вечно в безвремие.
Отплесвам се лесно във всякакви посока, разсеяна и заблеяна, което между впрочем се оказва типична черта на вече няколко блогърки :)
А „мислите ми непрестанно скитат по някакви отвъдни брегове” и после реалността ме стряска и връща обратно.
Та за реалността.
Мислех си, че съм силна, че нищо не може да ме срине и се сринах и то така, че ми трябваше много повече усилия да се изправя, от колкото на тези дето се сриваха около мен постоянно.
Мислех си, че съм смела и от нищо не се плаша, когато срещнах онези неподозирани малки страхове, които те дебнат от тъмните кътчета на душата ти и трябваше да разбера, че всъщност цялата съм изтъкана от страх.
Мислех си, че не мога да бъда отмъстителна, когато се наложи цялото ми същество да крещи за мъст.
Мислех си, че съм позитивен човек, когато осъзнах, че това е илюзия, щом толкова често се налага да плача.
Мислех си, че на мен няма да ми се случи никога и се случи точно на мен.
Мислех си, че съм толерантен и спокоен човек, когато се чух да крещя в очите на непознат.
Мислех си, че постигнах мечтата си, когато осъзнах, че мечтите наистина си струва да си останат такива.
Имаше време в което си мислех, че никога повече няма да обичам отново и тогава срещнах един човек, който ми показа колко нищожно е всичко останало.
Всъщност единственото нещо за което не бях се замислила е коя съм аз, а не какво мисля че съм.
И трябваше да започна всичко отначало. Трябваше да осъзная какви са нещата които наистина искам, желая и ме правят щастлива. Оказаха се едни малки неща, толкова лесно достъпни и само на една ръка разстояние, които винаги са си били там, но не е имало кой да ги зърне.
А си мислех, че съм щастлива...
Ето защо ми е трудно да разкажа за себе си. И днес продължавам да се изненадвам и да откривам неподозирани черти в характера си. Някой ще каже, че се развивам, но аз знам, че докрай ще се търся.
*************************************************
Предавам щафетата: "Разкажи за себе си" на:
Нямам идея
Блогът на Чарли
inamayi
hinkoff
rariart
Liviq
Приех подадена щафета, да разкажа за себе си, за което благодаря на izibell и за милите й думи.
Да напиша седем неща за себе си ще ми бъде трудно, а да се опиша едва ли ще мога.
Всъщност цялата аз съм в стиховете си. Там съм се опитала да се разкажа, такава каквато съм, чувствайки всеки миг. Един обикновен земен човек с всичките му чувства, копнежи и страсти. Вечно в безвремие.
Отплесвам се лесно във всякакви посока, разсеяна и заблеяна, което между впрочем се оказва типична черта на вече няколко блогърки :)
А „мислите ми непрестанно скитат по някакви отвъдни брегове” и после реалността ме стряска и връща обратно.
Та за реалността.
Мислех си, че съм силна, че нищо не може да ме срине и се сринах и то така, че ми трябваше много повече усилия да се изправя, от колкото на тези дето се сриваха около мен постоянно.
Мислех си, че съм смела и от нищо не се плаша, когато срещнах онези неподозирани малки страхове, които те дебнат от тъмните кътчета на душата ти и трябваше да разбера, че всъщност цялата съм изтъкана от страх.
Мислех си, че не мога да бъда отмъстителна, когато се наложи цялото ми същество да крещи за мъст.
Мислех си, че съм позитивен човек, когато осъзнах, че това е илюзия, щом толкова често се налага да плача.
Мислех си, че на мен няма да ми се случи никога и се случи точно на мен.
Мислех си, че съм толерантен и спокоен човек, когато се чух да крещя в очите на непознат.
Мислех си, че постигнах мечтата си, когато осъзнах, че мечтите наистина си струва да си останат такива.
Имаше време в което си мислех, че никога повече няма да обичам отново и тогава срещнах един човек, който ми показа колко нищожно е всичко останало.
Всъщност единственото нещо за което не бях се замислила е коя съм аз, а не какво мисля че съм.
И трябваше да започна всичко отначало. Трябваше да осъзная какви са нещата които наистина искам, желая и ме правят щастлива. Оказаха се едни малки неща, толкова лесно достъпни и само на една ръка разстояние, които винаги са си били там, но не е имало кой да ги зърне.
А си мислех, че съм щастлива...
Ето защо ми е трудно да разкажа за себе си. И днес продължавам да се изненадвам и да откривам неподозирани черти в характера си. Някой ще каже, че се развивам, но аз знам, че докрай ще се търся.
*************************************************
Предавам щафетата: "Разкажи за себе си" на:
Нямам идея
Блогът на Чарли
inamayi
hinkoff
rariart
Liviq
ПОСЛАНИЯТА НА МАИТЕ
Отдавна ме вълнуват древните цивилизации и посланията им стигнали до наши дни. Оттам преди години се появи и интереса ми към астрологията. Може би и защото от малка съм отправила взор към звездите. Търся отговорите в необятното. За себе си вече съм установила, че планетите ни влият, че сме подвластни на техните цикли и колкото и да го отричаме ние следваме тези цикли съзнателно или не. Може ли някой в днешни дни да отрече влиянието на Луната и Слънцето върху живота ни? Защо да отричаме тогава, че останалите планети не оказват също толкова важно влияние върху нас?
Но темата ми днес е културата, знанията и прозренията на най-древната цивилизация – тази на маите. Които също като мен са отправили взор към звездите, изпращайки ни своите предупреждения и послания днес в края на една епоха, според техния календар.
Всички знаем, че маиския календар свършва в края на 2012 година. Какво е посланието – края на света или края на една епоха и поставянето на нова такава? Тревожно предупреждение или надежда?
Седемте предсказания на маите са основани върху разположението на планетите и галактически цикли. Послание за промените които настъпват в нас в годините които живеем. Новата ера на съзнанието или както те я наричат ерата на жената, на майката, ерата на чувствителността. Не, не съм предубедена, затова, че съм жена. Информацията на която се базирам е в заимствана от документални филми и книги по темата.
Живеем в динамични времена или както маите са го нарекли - "време на безвремие".
Посланията на маите са базирани върху техните научни и религиозни изследвания върху функционирането на Вселената.
Според тях космическите процеси са циклични и никога не се променят. Това, което се променя, е човешкото съзнание и то винаги се намира в процес на самоусъвършенстване. Края на 2012 година всъщност е края на страха.
Нашият свят е основан върху омраза и материализъм. Всички сме засегнати от войните - война за петрол, война заради мир, както и замърсяването на околната среда взима застрашителни размери. Грубо опустошаваме природните ресурси, водата, замърсяваме въздуха. Климатът се променя, температурите се повишават. Ние живеем вече в собствения си апокалипсис и природата трудно ни търпи. Бедността, генерирана от икономическия хаос, се чувства в почти всички държави. Всички търсим отговори и сигурен път за времето, в което живеем. Време в което трябва да реализираме промените в съзнанието си, според пророчествата на маите, това време е сега и е започнало от 1999 година след слънчевото затъмнение от август същата година.
Време е да се отклоним от пътя на самоунищожение, по който напредваме и да се интегрираме с всичко съществуващо. Много религии са създали предсказания относно това.
Маите са наричали нашето Слънце "Кинич-Ахау". Според тях то е живо и дишащо и в точно определено време се синхронизира с огромния организъм, в който живее. Получавайки лъчи от светлина от центъра на Галактиката, то започва да свети по-интензивно, предизвиквайки върху повърхността си това, което учените наричат слънчеви изригвания и промени в магнитното поле.
Дали света ще завърши в събота, на 22-ри декември, 2012 г, когато свършва маиския календар - аз не зная това. Но до този ден, според маите, човечеството трябва да избере - да изчезне като мислещ вид, заплашващ да разруши планетата си, или да еволюира към хармонично интегриране с цялата Вселена. Разбирайки, че всичко е живо и съзнателно, че сме част от това всичко и че можем да съществуваме в една Нова ера на светлината.Оставили са ни напътствия, така че всеки от нас индивидуално да спомогне за навлизането на човечеството в Галактическото зазоряване, в една нова ера, в която няма да има хаос и разрушения. Края на тази епоха те наричат края на страха. Епоха, в която цялото човечество със съзнателното решение на всеки от нас, реши да се промени, да елиминира страха и липсата на уважение във всичките ни отношения.
Аз вярвам, че тези послания могат да бъдат чути в днешни дни.
Сигурно знаете този сайта: http://www.kolibka.com . От там можете да си изтеглите научно популярни филми на всяка тематика. Има и документални филми по темата. Моето любопитство ме накара да изгледам вече част от тях и след това бях провокирана да напиша този пост. Всички сме родени Слънца, от взрива на пустотата.
Родих се Слънце в слънчев ден,
със капки дъжд в очите посадени.
Във тяло - като пронизващ нож,
ме буди спомен за летене.
Мигрирала съм тук от вечността
със чезнещ поглед по безкрая,
със прашни улици закътани в душа,
забравила, че е безсмъртна в края.
Родих се слънце, утро да създавам,
да творя живот от светлина,
и топло в тъмно да раздавам,
когато се превръщам в Луна.
Родих се, за да стана и Венера,
вечерница във нечии очи.
Недостижима, обич да раздавам,
със разпилени от мечти коси.
Родена от взрива на пустотата,
в мен живее и мрак и светлина.
Целуната от вечността на прага,
преди да сляза в долната земя.
Но темата ми днес е културата, знанията и прозренията на най-древната цивилизация – тази на маите. Които също като мен са отправили взор към звездите, изпращайки ни своите предупреждения и послания днес в края на една епоха, според техния календар.
Всички знаем, че маиския календар свършва в края на 2012 година. Какво е посланието – края на света или края на една епоха и поставянето на нова такава? Тревожно предупреждение или надежда?
Седемте предсказания на маите са основани върху разположението на планетите и галактически цикли. Послание за промените които настъпват в нас в годините които живеем. Новата ера на съзнанието или както те я наричат ерата на жената, на майката, ерата на чувствителността. Не, не съм предубедена, затова, че съм жена. Информацията на която се базирам е в заимствана от документални филми и книги по темата.
Живеем в динамични времена или както маите са го нарекли - "време на безвремие".
Посланията на маите са базирани върху техните научни и религиозни изследвания върху функционирането на Вселената.
Според тях космическите процеси са циклични и никога не се променят. Това, което се променя, е човешкото съзнание и то винаги се намира в процес на самоусъвършенстване. Края на 2012 година всъщност е края на страха.
Нашият свят е основан върху омраза и материализъм. Всички сме засегнати от войните - война за петрол, война заради мир, както и замърсяването на околната среда взима застрашителни размери. Грубо опустошаваме природните ресурси, водата, замърсяваме въздуха. Климатът се променя, температурите се повишават. Ние живеем вече в собствения си апокалипсис и природата трудно ни търпи. Бедността, генерирана от икономическия хаос, се чувства в почти всички държави. Всички търсим отговори и сигурен път за времето, в което живеем. Време в което трябва да реализираме промените в съзнанието си, според пророчествата на маите, това време е сега и е започнало от 1999 година след слънчевото затъмнение от август същата година.
Време е да се отклоним от пътя на самоунищожение, по който напредваме и да се интегрираме с всичко съществуващо. Много религии са създали предсказания относно това.
Маите са наричали нашето Слънце "Кинич-Ахау". Според тях то е живо и дишащо и в точно определено време се синхронизира с огромния организъм, в който живее. Получавайки лъчи от светлина от центъра на Галактиката, то започва да свети по-интензивно, предизвиквайки върху повърхността си това, което учените наричат слънчеви изригвания и промени в магнитното поле.
Дали света ще завърши в събота, на 22-ри декември, 2012 г, когато свършва маиския календар - аз не зная това. Но до този ден, според маите, човечеството трябва да избере - да изчезне като мислещ вид, заплашващ да разруши планетата си, или да еволюира към хармонично интегриране с цялата Вселена. Разбирайки, че всичко е живо и съзнателно, че сме част от това всичко и че можем да съществуваме в една Нова ера на светлината.Оставили са ни напътствия, така че всеки от нас индивидуално да спомогне за навлизането на човечеството в Галактическото зазоряване, в една нова ера, в която няма да има хаос и разрушения. Края на тази епоха те наричат края на страха. Епоха, в която цялото човечество със съзнателното решение на всеки от нас, реши да се промени, да елиминира страха и липсата на уважение във всичките ни отношения.
Аз вярвам, че тези послания могат да бъдат чути в днешни дни.
Сигурно знаете този сайта: http://www.kolibka.com . От там можете да си изтеглите научно популярни филми на всяка тематика. Има и документални филми по темата. Моето любопитство ме накара да изгледам вече част от тях и след това бях провокирана да напиша този пост. Всички сме родени Слънца, от взрива на пустотата.
Родих се Слънце в слънчев ден,
със капки дъжд в очите посадени.
Във тяло - като пронизващ нож,
ме буди спомен за летене.
Мигрирала съм тук от вечността
със чезнещ поглед по безкрая,
със прашни улици закътани в душа,
забравила, че е безсмъртна в края.
Родих се слънце, утро да създавам,
да творя живот от светлина,
и топло в тъмно да раздавам,
когато се превръщам в Луна.
Родих се, за да стана и Венера,
вечерница във нечии очи.
Недостижима, обич да раздавам,
със разпилени от мечти коси.
Родена от взрива на пустотата,
в мен живее и мрак и светлина.
Целуната от вечността на прага,
преди да сляза в долната земя.
За живота - по Маркес
Ако Бог ми дари парченце живот
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце живот, може би няма да кажа всичко, за което си мисля сега…
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много. Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят. И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед. Ако Бог ми даде парченце живот…
Ще нарисувам една картина. С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот… На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените… ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот…
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето. Научих твърде много от вас, хората до мен. Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха. Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда трябва да го гледаш от долу нагоре, а не обратното. Научих толкова много от вас, хората до мен. Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара… Тогава аз наистина ще започна да умирам. Приятели, дано не ви тежа като верига! Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете! Искам само да чуете сега словата ми. И да почувствате, че нещо се променя.
8 октомври 2000 г. Габриел Гарсия Маркес
за Любовта:
Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.
Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.
Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.
Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.
Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.
Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.
За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.
Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него..
Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.
Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.
Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.
Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.
Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.
Габриел Гарсия Маркес
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце живот, може би няма да кажа всичко, за което си мисля сега…
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много. Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят. И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед. Ако Бог ми даде парченце живот…
Ще нарисувам една картина. С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот… На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените… ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот…
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето. Научих твърде много от вас, хората до мен. Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха. Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда трябва да го гледаш от долу нагоре, а не обратното. Научих толкова много от вас, хората до мен. Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара… Тогава аз наистина ще започна да умирам. Приятели, дано не ви тежа като верига! Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете! Искам само да чуете сега словата ми. И да почувствате, че нещо се променя.
8 октомври 2000 г. Габриел Гарсия Маркес
за Любовта:
Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.
Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.
Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.
Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.
Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.
Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.
За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.
Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него..
Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.
Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.
Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.
Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.
Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.
Габриел Гарсия Маркес
Съдба
Къде е границата между свободната воля и съдбата? Има ли такава? Не я ли създаваме ние и ако е така докъде е свободната ни воля да я променим?
Често се изправяме пред някакъв избор и често именно такъв избор може да промени пътя ни, но променения път ни променя и нас и нагласите ни.
Кое е съдбата тогава нашият избор, ръководейки се от свободната ни воля или стечението на обстоятелства, които те насочват в определената посока..
Ние сме прашинка от вселената. Въпроса е контролирана прашинка или свободен заряд? Ще ми се да сме и двете. Някой да е поставил рамката, а в нея ние да си витаем като свободен електрон и на воля и да си вършим щуротиите.
Къде сме ние и бъдещето ни във всичката тая безкрайна и всепроменяща се бъркотия?
Може би отговора се крие в избора който "съществува" в нас от самото ни начало, та чак до края независимо дали е съзнателен или несъзнателен. Ние винаги имаме право на избор и може би в това се заключава свободната ни воля. Съдбата това сме ние предизвесена от нашите грешки, успехи или неуспехи със способността си да се обичаме.
Случайно в не случайности живея.
Mоже би случайно, често и греша.
Колко срещи са наистина случайни,
щом остават ми за дълго в мисълта?
И сигурно случайно ми е орисия,
и аз случайно го превърнах в съдба.
Смисъл в случайностите все намирам,
а плановете си започвам с „Ако”.
Съдба ли си, или това е орисия?
Довършвам недовършени дела.
От дъното горчилка ще изпия,
ще моля и пак ще благословя!
С обич ще ти дам разплата,
ако случайно ти си ми съдба.
С песен ще убивам самотата,
ако не мога с друго да я заменя.
Надежда ще открия в случайна среща
и ще я прегърна като вечен кръст.
Ще те извървя с вятъра насрещен,
преди да се превърна в пръст.
Ще те обикна - грозна и нещастна,
че ти съдба, си ми единствена сега,
събирана от грешки не случайни.
Случайно ли ориса ме така?
Петя-Paty
Често се изправяме пред някакъв избор и често именно такъв избор може да промени пътя ни, но променения път ни променя и нас и нагласите ни.
Кое е съдбата тогава нашият избор, ръководейки се от свободната ни воля или стечението на обстоятелства, които те насочват в определената посока..
Ние сме прашинка от вселената. Въпроса е контролирана прашинка или свободен заряд? Ще ми се да сме и двете. Някой да е поставил рамката, а в нея ние да си витаем като свободен електрон и на воля и да си вършим щуротиите.
Къде сме ние и бъдещето ни във всичката тая безкрайна и всепроменяща се бъркотия?
Може би отговора се крие в избора който "съществува" в нас от самото ни начало, та чак до края независимо дали е съзнателен или несъзнателен. Ние винаги имаме право на избор и може би в това се заключава свободната ни воля. Съдбата това сме ние предизвесена от нашите грешки, успехи или неуспехи със способността си да се обичаме.
Случайно в не случайности живея.
Mоже би случайно, често и греша.
Колко срещи са наистина случайни,
щом остават ми за дълго в мисълта?
И сигурно случайно ми е орисия,
и аз случайно го превърнах в съдба.
Смисъл в случайностите все намирам,
а плановете си започвам с „Ако”.
Съдба ли си, или това е орисия?
Довършвам недовършени дела.
От дъното горчилка ще изпия,
ще моля и пак ще благословя!
С обич ще ти дам разплата,
ако случайно ти си ми съдба.
С песен ще убивам самотата,
ако не мога с друго да я заменя.
Надежда ще открия в случайна среща
и ще я прегърна като вечен кръст.
Ще те извървя с вятъра насрещен,
преди да се превърна в пръст.
Ще те обикна - грозна и нещастна,
че ти съдба, си ми единствена сега,
събирана от грешки не случайни.
Случайно ли ориса ме така?
Петя-Paty
Буря
Животът ми бе някак подреден,
умерен в своята цикличност,
след буря следва слънчев ден,
с любов се ражда и успешност.
Пътят ми бе някак предвидим
(нали добро с добро се връща)
И чувстваш се непобедим,
щом свети топлината в къщи.
Има бури силни, цели урагани,
за който чувала съм от преди.
И мислех, острова ми ще подмине,
(нали на никого не навредих).
***
Небето ниско се снижава.
Затишие и пълен мрак.
Само миг и нищо не остава.
Отломки. Дъжд и прах.
****
В отломките намерих цвете.
Дъжда изми от мен страха.
Вятъра донесе ми утеха.
Някой нарисува ми дъга.
Завръщам се по чиста, бяла
и светло е небето в мен.
Вече знам, че бурите каляват,
че в тъмното се ражда ден.
В Отговор на "Бурята" на Jackie с усещане за Вечност:))
Петя-Paty
умерен в своята цикличност,
след буря следва слънчев ден,
с любов се ражда и успешност.
Пътят ми бе някак предвидим
(нали добро с добро се връща)
И чувстваш се непобедим,
щом свети топлината в къщи.
Има бури силни, цели урагани,
за който чувала съм от преди.
И мислех, острова ми ще подмине,
(нали на никого не навредих).
***
Небето ниско се снижава.
Затишие и пълен мрак.
Само миг и нищо не остава.
Отломки. Дъжд и прах.
****
В отломките намерих цвете.
Дъжда изми от мен страха.
Вятъра донесе ми утеха.
Някой нарисува ми дъга.
Завръщам се по чиста, бяла
и светло е небето в мен.
Вече знам, че бурите каляват,
че в тъмното се ражда ден.
В Отговор на "Бурята" на Jackie с усещане за Вечност:))
Петя-Paty
Bob Dylon /Blowin' in the wind/
Любима музика, любим текст, нещо ми е музикално напоследък.
Може би, защото пак вали, или може би, защото отговора се носи с вятъра и звук на китара.
Може би, защото пак вали, или може би, защото отговора се носи с вятъра и звук на китара.
Блян
Бленувам вечер по звездите.
Денем храня се със светлина.
Потъват в синьото очите
и къпя се със утринна роса.
В мен живее цялата вселена,
очите ми са звездното небе,
сърцето ми е слънчева система,
духът ми – необятното море.
По друма боса все се скитам
с вързоп на рамо нося любовта,
без уговорки я раздавам и не питам,
кръст ми е стократно да я умножа.
Денем храня се със светлина.
Потъват в синьото очите
и къпя се със утринна роса.
В мен живее цялата вселена,
очите ми са звездното небе,
сърцето ми е слънчева система,
духът ми – необятното море.
По друма боса все се скитам
с вързоп на рамо нося любовта,
без уговорки я раздавам и не питам,
кръст ми е стократно да я умножа.
За цвета на житото по Екзюпери
Тук трябваше да е втората част на моите летни записки, но те още се пълнят и ще почакат. Искам в тези горещи дни и във време за отдих тук на първата страница да поставя откъс от любима книжка за малки и големи.
Да ни припомня за цвета на житото в горещо лято.
МАЛКИЯТ ПРИНЦ
Антоан дьо Сент Екзюпери
/Откъс/
…Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
- Добър ден – каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- А! – рече Малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
“Ако види това – каза си той , - тя ще бъде много обидена…”
А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисичето.
- Добър ден – каза лисичето.
- Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.
- Аз съм тук, под ябълковото дърво…
- Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…
- Аз съм лисиче. - рече лисичето.
- Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…
- Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.
- Ах, извинявай – рече Малкият принц.
Но след като помисли, добави:
- Какво значи “да опитомяваш”?
- Това е нещо отдавна забравено. То значи “да се свържеш с другите”.
- Да се свържеш с другите ли?
- Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоите стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.
- Моля ти се…опитоми ме – каза то.
- Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо…
Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:
- Ах!….Аз ще плача.
- Ти си виновно – каза Малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
- Разбира се – каза лисичето.
- Но ще плачеш! – каза Малкия принц.
- Разбира се – каза лисичето.
- Но тогава ти не печелиш нищо!
- Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетна ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види розите.
- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.
-И розите се почувстваха много смутени.
- Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички., защото тъкмо нея съм поливал аз…Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
- Сбогом …-каза той.
- Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
Да ни припомня за цвета на житото в горещо лято.
МАЛКИЯТ ПРИНЦ
Антоан дьо Сент Екзюпери
/Откъс/
…Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
- Добър ден – каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- А! – рече Малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
“Ако види това – каза си той , - тя ще бъде много обидена…”
А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисичето.
- Добър ден – каза лисичето.
- Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.
- Аз съм тук, под ябълковото дърво…
- Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…
- Аз съм лисиче. - рече лисичето.
- Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…
- Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.
- Ах, извинявай – рече Малкият принц.
Но след като помисли, добави:
- Какво значи “да опитомяваш”?
- Това е нещо отдавна забравено. То значи “да се свържеш с другите”.
- Да се свържеш с другите ли?
- Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоите стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.
- Моля ти се…опитоми ме – каза то.
- Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо…
Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:
- Ах!….Аз ще плача.
- Ти си виновно – каза Малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
- Разбира се – каза лисичето.
- Но ще плачеш! – каза Малкия принц.
- Разбира се – каза лисичето.
- Но тогава ти не печелиш нищо!
- Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетна ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види розите.
- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.
-И розите се почувстваха много смутени.
- Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички., защото тъкмо нея съм поливал аз…Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
- Сбогом …-каза той.
- Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
Без думи
Ако се опитаме да погледнеме на нещата от позицията на другия,
Ако се опитаме да видиме и гледната точка на другите хора. Няма ли света ни да стане по-милостив? Има мигове, които остават....без думи
До мене на пазара спря жена,
облечена във дреха стара.
И аз в протегнатата й ръка,
монета сложих само.
Погледът в нейния се спря
и всичко посивя ми.
Тази крехка мъничка жена,
ми заприлича ........Боже! Maмо!
>"Реално е само това, което никой не може да ти отнеме"
П. Дънов
.....
Ако се опитаме да видиме и гледната точка на другите хора. Няма ли света ни да стане по-милостив? Има мигове, които остават....без думи
До мене на пазара спря жена,
облечена във дреха стара.
И аз в протегнатата й ръка,
монета сложих само.
Погледът в нейния се спря
и всичко посивя ми.
Тази крехка мъничка жена,
ми заприлича ........Боже! Maмо!
>"Реално е само това, което никой не може да ти отнеме"
П. Дънов
.....
Любимец
Имам си едно зверче,
в къщи винаги ме чака,
мъничко и пухкаво като мече,
щом види ме опашка лудо мята.
Колко радост и любов
в сърцето си е скрило.
Аз съм негов господар,
то пък станало ми роб
да ме брани смело.
Трябва да съм била добра!?-
щом толкова любов заслужих
То с лапички подскача по света
и в него тутакси се влюбих.
Давам му подслон, храна,
след мене весело подскача,
най-важния човек съм на света,
безумно някой ме обича.
С лапички потропва по света,
с муцуната си ме облизва,
до мен се сгушва, въпреки това
че вчера мъничко го сритах.
Не, аз не съм така добра! -
от къде такава обич случих?
Уж господар съм, а пък то
от него всеки ден се уча.
Имаш ли си любимец?
Ако отговора ти е ДА, сигурно вече се усмихваш, защото знаеш как се чувствам.
Ако пък горното стихче ти се струва по детски наивно и глупаво, значи не си познал тази любов. Защото за мен тази любов е чиста като дете.
От както влезе в дома ми, това малко същество обърна ежедневието и светоусещането ми. Промени мен, обкръжението ми, взаимоотношенията ми. Вече три години е в дома ми и всеки ден с присъствието си ми напомня какво е безусловна любов, какво е радост. И всеки ден ме учи с мълчаливото си присъствие и с примера си.
Как в страданието си предпочита да е само, а радостта си споделя с мен. Как ме гледа с обожание, как тъгува с мен. Как ме чака и вижда единствено само мен.
Виждал ли си как умира куче? – скрива се, излиза и отива надалеч от теб. Дори и в края си не иска да те наранява. Болката пази за себе си, за теб е любовта му.
Чувствал ли си се някога толкова важен?
Можем ли ние хората да накараме някого, когото обичаме да се почувства така?
Няма значение каква е породата му. Няма значение колко голямо е. Има значение само любовта и топлината, която ти подарява без замяна. И всеки ден се питам, как така не съм забелязвала до сега колко обич има около мен. Защо си въобразявах, че само ние хората сме в състояние да я раздаваме?
И знаем ли, всъщност как да се обичаме?
в къщи винаги ме чака,
мъничко и пухкаво като мече,
щом види ме опашка лудо мята.
Колко радост и любов
в сърцето си е скрило.
Аз съм негов господар,
то пък станало ми роб
да ме брани смело.
Трябва да съм била добра!?-
щом толкова любов заслужих
То с лапички подскача по света
и в него тутакси се влюбих.
Давам му подслон, храна,
след мене весело подскача,
най-важния човек съм на света,
безумно някой ме обича.
С лапички потропва по света,
с муцуната си ме облизва,
до мен се сгушва, въпреки това
че вчера мъничко го сритах.
Не, аз не съм така добра! -
от къде такава обич случих?
Уж господар съм, а пък то
от него всеки ден се уча.
Имаш ли си любимец?
Ако отговора ти е ДА, сигурно вече се усмихваш, защото знаеш как се чувствам.
Ако пък горното стихче ти се струва по детски наивно и глупаво, значи не си познал тази любов. Защото за мен тази любов е чиста като дете.
От както влезе в дома ми, това малко същество обърна ежедневието и светоусещането ми. Промени мен, обкръжението ми, взаимоотношенията ми. Вече три години е в дома ми и всеки ден с присъствието си ми напомня какво е безусловна любов, какво е радост. И всеки ден ме учи с мълчаливото си присъствие и с примера си.
Как в страданието си предпочита да е само, а радостта си споделя с мен. Как ме гледа с обожание, как тъгува с мен. Как ме чака и вижда единствено само мен.
Виждал ли си как умира куче? – скрива се, излиза и отива надалеч от теб. Дори и в края си не иска да те наранява. Болката пази за себе си, за теб е любовта му.
Чувствал ли си се някога толкова важен?
Можем ли ние хората да накараме някого, когото обичаме да се почувства така?
Няма значение каква е породата му. Няма значение колко голямо е. Има значение само любовта и топлината, която ти подарява без замяна. И всеки ден се питам, как така не съм забелязвала до сега колко обич има около мен. Защо си въобразявах, че само ние хората сме в състояние да я раздаваме?
И знаем ли, всъщност как да се обичаме?
Владимир Висоцки "Лирическа"
Една прекрасна песен на поета с китара - Владимир Висоцки, напуснал нашият свят преди 29 години, но оставил незабравима поезия и музика.
и преведения текст на песента:
Владимир Висоцки
ЛИРИЧЕСКА
Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?
И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине -
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.
Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите - дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.
Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.
В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?
Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.
Превод от руски: Иван Теофилов
и преведения текст на песента:
Владимир Висоцки
ЛИРИЧЕСКА
Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?
И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине -
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.
Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите - дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.
Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.
В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?
Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.
Превод от руски: Иван Теофилов
Властта на мишките (Басня)
Сдобил се плъх с пари и слава,
но някакси не бил щастлив.
Да има власт му по приляга и
мишия съвет да свика се решил.
От днес излизаме на светло.
Ще нищим ний държавните дела.
Сиренцето да си разделим наедро
и всеки да си вземе по кило.
Сдобили се със власт горките мишки,
с Лъва сближили се тъй хитро те.
Гората, казали, ще цъфне и ще върже,
тъй както в най-добрите векове.
Минало се време оттогава.
Плъховете днес са веч царе.
Мишки правосъдие раздават
над птици, гъски и овце.
Лъвът се скри във миша дупка.
Свраката му стана глашатай.
Лисицата затъна с двата крака.
С боклука пък заема се Вълка.
Всеки днес в гората се спасява.
Сладкопойни птички вече са на юг.
Другите натикаха се в миши дупки,
за малко сиренце и днес скърбят.
Гората тъне в мърсотия и омраза.
Мишките редят закони след закон.
И ето избори в гората наближават,
трябва мишките властта да задържат.
Обитателите горски тихо страдат
и чакат своя ред. В гората всеки вече знае:
сиренето е безплатно единствено тогава,
в капан за мишки щом го наредят.
Paty
но някакси не бил щастлив.
Да има власт му по приляга и
мишия съвет да свика се решил.
От днес излизаме на светло.
Ще нищим ний държавните дела.
Сиренцето да си разделим наедро
и всеки да си вземе по кило.
Сдобили се със власт горките мишки,
с Лъва сближили се тъй хитро те.
Гората, казали, ще цъфне и ще върже,
тъй както в най-добрите векове.
Минало се време оттогава.
Плъховете днес са веч царе.
Мишки правосъдие раздават
над птици, гъски и овце.
Лъвът се скри във миша дупка.
Свраката му стана глашатай.
Лисицата затъна с двата крака.
С боклука пък заема се Вълка.
Всеки днес в гората се спасява.
Сладкопойни птички вече са на юг.
Другите натикаха се в миши дупки,
за малко сиренце и днес скърбят.
Гората тъне в мърсотия и омраза.
Мишките редят закони след закон.
И ето избори в гората наближават,
трябва мишките властта да задържат.
Обитателите горски тихо страдат
и чакат своя ред. В гората всеки вече знае:
сиренето е безплатно единствено тогава,
в капан за мишки щом го наредят.
Paty
Гост
Влезе в стаята ми без излишни думи.
Намести се в затоплено от друг кресло.
Разказа ми и колко ме обичаш
и колко хубаво с мене би било.
Повярвах!
Сред приятели останала сама,
след огъня замръзнала от студ,
след радостта извикала от болка,
повярвах в теб, не търсех друг.
И гостите си стари аз прогоних,
а теб обгърнах в топлина.
От надежда, от доверие
постеля ти направих,
за да мога в нея да се потопя.
Повярвах!
В теб, в любовта ти.
Нищо, че дойде като неканен гост,
приех те в своите обятия,
вярвайки, че всичко е любов.
Пламъка в камината угасва.
Не, няма никакви сълзи!
Не мога аз дори да плача.
Дали ще може да ме заболи.
След теб ще дойде самотата,
отново това което е било.
Чувам хлопването на вратата.
Оставам аз и старото кресло.
1991 год
Намести се в затоплено от друг кресло.
Разказа ми и колко ме обичаш
и колко хубаво с мене би било.
Повярвах!
Сред приятели останала сама,
след огъня замръзнала от студ,
след радостта извикала от болка,
повярвах в теб, не търсех друг.
И гостите си стари аз прогоних,
а теб обгърнах в топлина.
От надежда, от доверие
постеля ти направих,
за да мога в нея да се потопя.
Повярвах!
В теб, в любовта ти.
Нищо, че дойде като неканен гост,
приех те в своите обятия,
вярвайки, че всичко е любов.
Пламъка в камината угасва.
Не, няма никакви сълзи!
Не мога аз дори да плача.
Дали ще може да ме заболи.
След теб ще дойде самотата,
отново това което е било.
Чувам хлопването на вратата.
Оставам аз и старото кресло.
1991 год
Прости ми
Прости ми, че те нарисувах
и заключих те в чекмедже.
Прости ми, че не се научих,
да те отричам мъничко поне.
Прости ти болката, която
така и не причиних.
Прости ми сълзите, когато
в тебе, мене си открих.
Прости ми, че не мога да те мразя,
затова че съм сега сама.
Прости ми, че не мога да откажа
да раздавам любовта.
Прости и грешките, който
никога не ти простих.
Прости ми, че не бях на среща.
Прости ми, че не те открих.
Bryan Adams -(Направо от сърцето)
и заключих те в чекмедже.
Прости ми, че не се научих,
да те отричам мъничко поне.
Прости ти болката, която
така и не причиних.
Прости ми сълзите, когато
в тебе, мене си открих.
Прости ми, че не мога да те мразя,
затова че съм сега сама.
Прости ми, че не мога да откажа
да раздавам любовта.
Прости и грешките, който
никога не ти простих.
Прости ми, че не бях на среща.
Прости ми, че не те открих.
Bryan Adams -(Направо от сърцето)
Великден
Вече сме в края на страстната седмица. Времето за пречистване.
В православната църква това е последната седмица преди Великден и се нарича „Страстна седмица”, тоест „Седмицата на страданията”. Думата „страст” в по-стари времена е означавала „мъка, страдание”, след нея идват така наречените „Светли дни”, или дните след Великден.
Един от най-хубавите празници през годината.
Мирис на цветя и на зелено.
Всъщност точно с това се е свързвал празника от древността до днес. Езичниците например са празнували пробуждането на природата и на раждането, а раждането е свързано с болка. Страстната седмица символизира точно това. Всичко в природата се пречиства.
По нашите земи на светлия празник са се връзвали люлки. Тези люлки имали магическо значение и всеки трябвало да се люлее в тях. Младите пеели песни за русалки и вили-самодиви. Децата играели на прескочи кобила из поляните, а родителите им танцували.
На този ден всеки си пожелавал по нещо, трябвало само да си с открито сърце.
В християнската ни традиция, Великден се свързва със смъртта и възкресението на Божия син. Ние не празнуваме смъртта, а възкресението й от нея и всъщност нещата са доста свързани.
Пробуждането на природата, раждането или възкресението, са вечните символи на надеждата.
Възкръсва живота след смъртта, както цветето погребано през зимата надига глава от земята за нов живот, с цялата си любов и надежда, възкръснало за ново начало.
Започва нов цикъл, отново.
Целият този празник е празник на природата и е подчинен изцяло на нея.
Дните около Великден всяка година са различни и се изчисляват още от древността според лунния календар, затова и датите не са едни и същи през годините.
Празникът се насрочва за първата неделя, след първото пълнолуние настъпило след идването на пролетното равноденствие и до ден днешен е така. Оставям настрана православните и католическите календари да си спорят кой е по прав в техните разминавания. Ние сме подчинени единствено и само на природните цикли.
На този ден на трапезата слагаме червени яйца. Именно яйцето символизира цялата тази надежда - то ражда живот. Трябва му само топлината на майчина гръд. Багрите са му от цвета на земята.
Мирис на цвят и зелено, на топли козунаци, песен на птици, зелена салата, червени яйца, свещи, църковни песни и много, много надежда. Животните излизат на повърхноста. Птиците запяват с пълен глас. Земята се обагря с цветове. Велик ден!
Пробуждане и Възкресение.
Пак имаме своя шанс да чуем зова на природата.
Само се огледай и повярвай! Възкресение е!
Весели и красиви празници ви пожелавам!
П.Данаилова
В православната църква това е последната седмица преди Великден и се нарича „Страстна седмица”, тоест „Седмицата на страданията”. Думата „страст” в по-стари времена е означавала „мъка, страдание”, след нея идват така наречените „Светли дни”, или дните след Великден.
Един от най-хубавите празници през годината.
Мирис на цветя и на зелено.
Всъщност точно с това се е свързвал празника от древността до днес. Езичниците например са празнували пробуждането на природата и на раждането, а раждането е свързано с болка. Страстната седмица символизира точно това. Всичко в природата се пречиства.
По нашите земи на светлия празник са се връзвали люлки. Тези люлки имали магическо значение и всеки трябвало да се люлее в тях. Младите пеели песни за русалки и вили-самодиви. Децата играели на прескочи кобила из поляните, а родителите им танцували.
На този ден всеки си пожелавал по нещо, трябвало само да си с открито сърце.
В християнската ни традиция, Великден се свързва със смъртта и възкресението на Божия син. Ние не празнуваме смъртта, а възкресението й от нея и всъщност нещата са доста свързани.
Пробуждането на природата, раждането или възкресението, са вечните символи на надеждата.
Възкръсва живота след смъртта, както цветето погребано през зимата надига глава от земята за нов живот, с цялата си любов и надежда, възкръснало за ново начало.
Започва нов цикъл, отново.
Целият този празник е празник на природата и е подчинен изцяло на нея.
Дните около Великден всяка година са различни и се изчисляват още от древността според лунния календар, затова и датите не са едни и същи през годините.
Празникът се насрочва за първата неделя, след първото пълнолуние настъпило след идването на пролетното равноденствие и до ден днешен е така. Оставям настрана православните и католическите календари да си спорят кой е по прав в техните разминавания. Ние сме подчинени единствено и само на природните цикли.
На този ден на трапезата слагаме червени яйца. Именно яйцето символизира цялата тази надежда - то ражда живот. Трябва му само топлината на майчина гръд. Багрите са му от цвета на земята.
Мирис на цвят и зелено, на топли козунаци, песен на птици, зелена салата, червени яйца, свещи, църковни песни и много, много надежда. Животните излизат на повърхноста. Птиците запяват с пълен глас. Земята се обагря с цветове. Велик ден!
Пробуждане и Възкресение.
Пак имаме своя шанс да чуем зова на природата.
Само се огледай и повярвай! Възкресение е!
Весели и красиви празници ви пожелавам!
П.Данаилова
"Поета на любовта" - Дебелянов
Този месец, на 28 – ми март e рождения ден на един любим поет.
За него е писано много, а и биографията му е известна и днес аз няма да пиша за това. Днес искам да ви разкажа една история, история не за живота, а за любовта на поета. През погледа на едно момиче, дошло неканено на гости в бащината му къща.
Когато пристигнах тук, в родната му Копривщица, познавах и знаех поезията на Дебелянов. Стиховете които са оставили отпечатък върху мен и които звучаха в главата ми.
Когато останах тук за по-дълго, започнах да разбирам и да опознавам и поета. Интересуваше ме човека, оставил след себе си слово което вълнува и днес. Загинал на фронта само на 29 години стискайки молив и пишейки стихове до последния си миг.
В къщата музей в града се пази цялата житейска история на този кратък живот. Атмосферата тук е запазила магията на стиха:.
"Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха."
Често се разхождам тук.
Един ден, обикаляйки дома-музей, докосвайки историята, погледа ми се спря на портрет от стената. Млада жена от началото на 20 век.
- Коя е тя – попитах администраторката на музея
- Любимата на Дебелянов – Иванка Дерменджийска
Любимата на поета! Неговата муза! Жената вдъхновила незабравима поезия!
- Така ли, аз нищо не знам за нея , коя е тя , каква е била? - започнах бързо да питам.
- Родом е от Ихтиман и с Димчо се запознава още като ученичка. През 1908 година, когато е учителка в родния си град оттогава е и кореспонденцията им. Има запазени над 50 писма адресирани до нея, една част от които се пазят тук в музея - започна да ги реди госпожа- администраторка.
А аз гледах портрета от стената и исках да знам и още, и още. Стана важно за мен да материализирам образа от стената. В биографията на Дебелянов само бегло се загатва за нея.
- Културна и начетена, Иванка обичала музиката и литературата, пишела поезия. – продължаваше да ги реди администраторката. - Близките й, недоволни от зараждащата се връзка с поета, я изпращат през 1912 година да следва в Швейцария. След една година тя се връща и продължава да преподава в Ихтиман. От този период е и кореспонденцията между тях. Любовта на Дебелянов към Иванка трае близо 13 години.
Тринадесет години? – помислих си аз , та за един човек живял до двадесет и девет, това е целия му съзнателен живот. Госпожата продължаваше да нарежда, а аз вече не чувах. Не можех да отделя поглед от портрета на „момичето със гълъбовите очи” и в главата ми напираха стихове:
„Обичам те кат първи лъч – росата,
роса на мойте златни широти! –
кат ястреб смел, изгубен в небесата,
душата ми към твоя свят лети.”
Това беше жената, на която са посветени словата в главата ми.
Администраторката продължаваше да си реди историята, аз отдавна не я слушах. При мен беше останала само поезията.
Колко време е минало така, не знам, но когато се огледах видях, че съм сама в стаята. Уредничката на музея беше отишла да посреща други гости.
Останала сама с портрета от стената, се зарових в миналото.
В стиховете му не присъстваше името й. Така както го е правил Яворов - за Лора, за Мина. Дебелянов е бил доста сдържан и скромен в личния си свят. Поезията му не е адресирана, а само анонимно посветена. Тогавашното общество или родителите на момичето, са се противопоставяли на връзката му и тя е станала невъзможна..
"Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?
- Никога веч!"
Зачетох се в писмата му до Иванка и изгубих представа за времето.
От редовете изскачаха чувства и мисли, за които времето в което са написани няма значение. Слова за преходното и непреходното в живота. За болката, за самотата, за любовта и разочарованието. Датата няма значение, за тези неща времето е без значение, затова и то няма власт над тях.
Споделям само едно, кореспонденцията му е голяма, но това писмо ме докосна силно:
Без дата – накъде края на 1909 година
„.......Често пъти хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитвал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа. Може човек да бъде и музикант, и художник и поет, и пак да си остане човек с лоши качества, както е с мнозина. Може би те/стиховете/ дават известен смисъл на живота, може би те, обещават някакво бъдеще, но не са те само, които определят цената на човека.
.....Каква радост чувствам, при мисълта, че там някъде далеч от мен едно любимо сърце, на което живота още не е донесъл цветята, които е чакало то да получи от него, заобиколено от хора, които то мъчно може да обикне и които не го разбират, може би се вълнува за мен.....Колко те обичам, колко те обичам!!!....”
В другите писма прозират различни емоции, от тъга през радост и надежда, до мъка и терзания, съмнения и дори упреци. Една любов съвсем не толкова идеална, колкото си я представях аз. Една съвсем нормална човешка история на двама души, които не могат да бъдат заедно. Какво очаквах аз – идеалната любов, непреходната , нереалната и как трябваше да изглежда тя? Нима не пораснах през годините? Породиха се съмнения,че може би любимите ми стихове са несподелени от тази за която са посветени?
Последното писмо, намерено в книжата на Дебелянов след смъртта му - завършваше така:
„ Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”
Изтръпнах. Писмото е писано дни преди да намери смърта си на бойното поле. Нима точно в края, любовта му не е издържала изпитанията.
Биографични надписи изкачаха пред мен:
Предполага се че това писмо, може би никога не е било изпратено, тъй като е намерено в него.
Димчо Дебелянов загива на фронта като командир на рота на 2 октомври 1916 година.
През 1920 година – четири години след смъртта му Иванка Дерменджийска се омъжва за учител по литература от родния си град.
Тъжна история си рекох и тръгнах да излизам от двора на бащината къща унила, когато дочух разговор, който ме заинтересува. Заслушах се и притихнах.
На 5 октомври 1958 година на откриването на къщата музей на Дебелянов в Копривщица между многобройните гости, местните се вглеждат в образа на една жена, която много им напомня за любимата на автора. Минали са много години - четирсет и две, и времето е оставило своя отпечатък. Трудно може да се разпознае в лицето на гостенката, онази висока и стройна жена от снимката на стената. На излизане тя минава покрай книгата за гости и написва нещо. Обръща се и с насълзени очи се сбогува.
Но написаното след нея остава:
„42 години от загубата на истинския човек Димчо Дебелянов.....След сетнята среща аз жадно те търсих....” Ив. Дерменджийска
Развълнувах се!
Тя го е обичала - си казах, усмихнах се и излязох от двора, затваряйки портата на миналото.
Бях намерила своя отговор: Моите любими поеми бяха споделени.
Една невъзможна любов, родила най- затрогващо слово, непрежалима и жива е там, заключена във времето и словото на поета в музея на Копривщица.
За това как е живял Дебелянов ни говорят стиховете му:
„Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.”
„Живях в заключени простори,
в неумолима пустота,
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.”
За това как е обичал, знаят написаните и не написани поеми и само Тя. Тази която остава своето последно посвещение в книгата за гости:
„След сетнята среща аз жадно те търсих.... „
Ако дойдете тук в къщата - музей ще видите портрета, но тази история няма да ви бъде разказана. Изрових я от миналото, от архива на Дебелянов, от писмата му, от поезията му, от книгата за гости. През погледа на едно момиче дошло на гости в бащината къща след 120 години:
"..с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха".
Един кратък живот, от земната ни гледна точка в свят, където времето е илюзия.
Една човешка история за любовта на един велик поет, не доживял любимата от стиховете си, а наречен от съвремието ни "поета на любовта". Една поетична душа, жадуваща споделена любов, разкъсвана от съмнения и оставила поезия в която ние да се влюбим.
"Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим."
Поезията се ражда в съмненията на душата.
„ Аз умирам и светло се раждам –
Разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша”
За него е писано много, а и биографията му е известна и днес аз няма да пиша за това. Днес искам да ви разкажа една история, история не за живота, а за любовта на поета. През погледа на едно момиче, дошло неканено на гости в бащината му къща.
Когато пристигнах тук, в родната му Копривщица, познавах и знаех поезията на Дебелянов. Стиховете които са оставили отпечатък върху мен и които звучаха в главата ми.
Когато останах тук за по-дълго, започнах да разбирам и да опознавам и поета. Интересуваше ме човека, оставил след себе си слово което вълнува и днес. Загинал на фронта само на 29 години стискайки молив и пишейки стихове до последния си миг.
В къщата музей в града се пази цялата житейска история на този кратък живот. Атмосферата тук е запазила магията на стиха:.
"Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха."
Често се разхождам тук.
Един ден, обикаляйки дома-музей, докосвайки историята, погледа ми се спря на портрет от стената. Млада жена от началото на 20 век.
- Коя е тя – попитах администраторката на музея
- Любимата на Дебелянов – Иванка Дерменджийска
Любимата на поета! Неговата муза! Жената вдъхновила незабравима поезия!
- Така ли, аз нищо не знам за нея , коя е тя , каква е била? - започнах бързо да питам.
- Родом е от Ихтиман и с Димчо се запознава още като ученичка. През 1908 година, когато е учителка в родния си град оттогава е и кореспонденцията им. Има запазени над 50 писма адресирани до нея, една част от които се пазят тук в музея - започна да ги реди госпожа- администраторка.
А аз гледах портрета от стената и исках да знам и още, и още. Стана важно за мен да материализирам образа от стената. В биографията на Дебелянов само бегло се загатва за нея.
- Културна и начетена, Иванка обичала музиката и литературата, пишела поезия. – продължаваше да ги реди администраторката. - Близките й, недоволни от зараждащата се връзка с поета, я изпращат през 1912 година да следва в Швейцария. След една година тя се връща и продължава да преподава в Ихтиман. От този период е и кореспонденцията между тях. Любовта на Дебелянов към Иванка трае близо 13 години.
Тринадесет години? – помислих си аз , та за един човек живял до двадесет и девет, това е целия му съзнателен живот. Госпожата продължаваше да нарежда, а аз вече не чувах. Не можех да отделя поглед от портрета на „момичето със гълъбовите очи” и в главата ми напираха стихове:
„Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя....
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.”
„Обичам те кат първи лъч – росата,
роса на мойте златни широти! –
кат ястреб смел, изгубен в небесата,
душата ми към твоя свят лети.”
Това беше жената, на която са посветени словата в главата ми.
Администраторката продължаваше да си реди историята, аз отдавна не я слушах. При мен беше останала само поезията.
Колко време е минало така, не знам, но когато се огледах видях, че съм сама в стаята. Уредничката на музея беше отишла да посреща други гости.
Останала сама с портрета от стената, се зарових в миналото.
В стиховете му не присъстваше името й. Така както го е правил Яворов - за Лора, за Мина. Дебелянов е бил доста сдържан и скромен в личния си свят. Поезията му не е адресирана, а само анонимно посветена. Тогавашното общество или родителите на момичето, са се противопоставяли на връзката му и тя е станала невъзможна..
"Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?
- Никога веч!"
Зачетох се в писмата му до Иванка и изгубих представа за времето.
От редовете изскачаха чувства и мисли, за които времето в което са написани няма значение. Слова за преходното и непреходното в живота. За болката, за самотата, за любовта и разочарованието. Датата няма значение, за тези неща времето е без значение, затова и то няма власт над тях.
Споделям само едно, кореспонденцията му е голяма, но това писмо ме докосна силно:
Без дата – накъде края на 1909 година
„.......Често пъти хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитвал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа. Може човек да бъде и музикант, и художник и поет, и пак да си остане човек с лоши качества, както е с мнозина. Може би те/стиховете/ дават известен смисъл на живота, може би те, обещават някакво бъдеще, но не са те само, които определят цената на човека.
.....Каква радост чувствам, при мисълта, че там някъде далеч от мен едно любимо сърце, на което живота още не е донесъл цветята, които е чакало то да получи от него, заобиколено от хора, които то мъчно може да обикне и които не го разбират, може би се вълнува за мен.....Колко те обичам, колко те обичам!!!....”
В другите писма прозират различни емоции, от тъга през радост и надежда, до мъка и терзания, съмнения и дори упреци. Една любов съвсем не толкова идеална, колкото си я представях аз. Една съвсем нормална човешка история на двама души, които не могат да бъдат заедно. Какво очаквах аз – идеалната любов, непреходната , нереалната и как трябваше да изглежда тя? Нима не пораснах през годините? Породиха се съмнения,че може би любимите ми стихове са несподелени от тази за която са посветени?
Последното писмо, намерено в книжата на Дебелянов след смъртта му - завършваше така:
„ Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”
Изтръпнах. Писмото е писано дни преди да намери смърта си на бойното поле. Нима точно в края, любовта му не е издържала изпитанията.
Биографични надписи изкачаха пред мен:
Предполага се че това писмо, може би никога не е било изпратено, тъй като е намерено в него.
Димчо Дебелянов загива на фронта като командир на рота на 2 октомври 1916 година.
През 1920 година – четири години след смъртта му Иванка Дерменджийска се омъжва за учител по литература от родния си град.
Тъжна история си рекох и тръгнах да излизам от двора на бащината къща унила, когато дочух разговор, който ме заинтересува. Заслушах се и притихнах.
На 5 октомври 1958 година на откриването на къщата музей на Дебелянов в Копривщица между многобройните гости, местните се вглеждат в образа на една жена, която много им напомня за любимата на автора. Минали са много години - четирсет и две, и времето е оставило своя отпечатък. Трудно може да се разпознае в лицето на гостенката, онази висока и стройна жена от снимката на стената. На излизане тя минава покрай книгата за гости и написва нещо. Обръща се и с насълзени очи се сбогува.
Но написаното след нея остава:
„42 години от загубата на истинския човек Димчо Дебелянов.....След сетнята среща аз жадно те търсих....” Ив. Дерменджийска
Развълнувах се!
Тя го е обичала - си казах, усмихнах се и излязох от двора, затваряйки портата на миналото.
Бях намерила своя отговор: Моите любими поеми бяха споделени.
Една невъзможна любов, родила най- затрогващо слово, непрежалима и жива е там, заключена във времето и словото на поета в музея на Копривщица.
За това как е живял Дебелянов ни говорят стиховете му:
„Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.”
„Живях в заключени простори,
в неумолима пустота,
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.”
За това как е обичал, знаят написаните и не написани поеми и само Тя. Тази която остава своето последно посвещение в книгата за гости:
„След сетнята среща аз жадно те търсих.... „
Ако дойдете тук в къщата - музей ще видите портрета, но тази история няма да ви бъде разказана. Изрових я от миналото, от архива на Дебелянов, от писмата му, от поезията му, от книгата за гости. През погледа на едно момиче дошло на гости в бащината къща след 120 години:
"..с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха".
Един кратък живот, от земната ни гледна точка в свят, където времето е илюзия.
Една човешка история за любовта на един велик поет, не доживял любимата от стиховете си, а наречен от съвремието ни "поета на любовта". Една поетична душа, жадуваща споделена любов, разкъсвана от съмнения и оставила поезия в която ние да се влюбим.
"Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим."
Поезията се ражда в съмненията на душата.
„ Аз умирам и светло се раждам –
Разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша”
Абонамент за:
Публикации (Atom)