Затъмненията от древноста до днес

Слънчево затъмнение e явление, при което Слънцето става изцяло или частично невидимо за земния наблюдател, скрито от диска на Луната. То се наблюдава, когато Луната е между Слънцето и Земята и трите небесни тела се намират на една линия.

Слънчевото затъмнение е явление, което се наблюдава при новолуние, най-малко два пъти в годината и най-много пет в годината. Времетраенето на пълната фаза е обикновено между 2 и 3 минути, но може да достигне и до 7минути. Въпреки честата проява на този феномен, то остава сравнително рядко явление за дадено място от земната повърхност, като пълно слънчево затъмнение в определена точка на Земята се случва средно веднъж на 370 години.


Видове слънчеви затъмнения:

Пълно слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Луната преминава в по-близката до Земята част от орбитата си. При този вид затъмнения Слънцето е изцяло скрито от диска на Луната, като видима остава само слънчевата корона. Пълното слънчево затъмнение се наблюдава в много тясна ивица от земната повърхност.

Схема на слънчево затъмнение.

Пръстеновидно слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Луната преминава в по-отдалечената от Земята част от орбитата си. При този вид затъмнения лунният диск е по-малък от слънчевия и Слънцето се вижда като пръстен около Луната.
Хибридно слънчево затъмнение: слънчево затъмнение, което се наблюдава като пълно в някои точки на Земята и като пръстеновидно в други.
Частично слънчево затъмнение: наблюдава се, когато Слънцето, Луната и Земята не се намират на една права. При този вид затъмнения, Луната закрива само част от слънчевия диск. Този вид затъмнения е най-често наблюдаваният.
АСТРОЛОГИЯТА И ЗАТЪМНЕНИЯТА
Както се разбира слънчевото затъмнение е новолуние, а от гледна точка на астрологията това е - съвпада между слънце с луна, лунното затъмнение е пълнолуние, в астрологията това е опозицията на двете светила.
За древните затъмненията са били ужасяваща гледка, тъй като за много култури Слънцето и Луната са богове. Те са били символа на живот, Богинята Луна е дарявала живот и от нейните цикли са определя плодовитостта на земята и хората. В този смисъл затъмнението им или скриване на светлината е било магическо видение и се е свързвало с апокалиптични поличби за глад, природни бедствия и затруднения. В момента на затъмнението за известно време се “закрива” едно от светилата. Фактически “спира” да функционира. Светилата са главните планети. Те са основа на съществуванието на Земята. Такова “спиране” обърква времето, това се касае особено за слънчевото затъмнение. За това и древните астролози са им придавали изключително негативно значение.
Освен това, е известно, че след слънчево затъмнение обикновено времето рязко се разваля, а следователно, се понижава и добивът от селскостопанските култури и се обърква работата на полето.
Затова предсказването на затъмненията е било една от най-важните задачи на древните астролози, и те доста бързо са открили, че затъмненията се повтарят през еднакви интервали от време.
Те оказват разбира се неизличимо впечатление и върху съвременния човек.
Съвременният астролог както и древния знае, че лунните затъмнения стават при опозиция на Слънцето и Луната, ако, двете светила, при това, се намират наблизо до Лунните възли. В съвременната астрологична литература, обаче влиянието на затъмненията обикновено се описва с по-меки изрази и не толкова апокалиптични. Най-често, в днешно време лунното затъмнение се свързва с емоционална нестабилност или просто дава емоционален изблик, а слънчевото понижава личната енергия на човек.
Всъщност трябва да се знае, че двете светила са и наши защитници. Ние като че ли се намираме в техния защитен облак. При това Луната ни защитава по-скоро отвън, като външен щит, но насочва защитния облак навътре, често проявявайки се по-активно във вътрешните процеси. Слънцето ни защитава отвътре. Това е център - центърът на света, източникът на властта над окръжаващия свят. Тоест, създавайки център и източник, Слънцето разпространява своята защита навън – до границите, до които стига светлината му (както фенерът създава “безопасен” светъл кръг). Лунното затъмнение е като разтворен широко от вятъра прозорец. Слънчевото – като прекъснато електричество (“светлина”).
От какво, на практика, се оказваме незащитени? Земята остава извън защитното поле на светилата и именно заради функциите на това поле попада под прякото въздействие на галактическите енергии.
Слънцето – това е "какво?", "защо?"; Луната – това е "как?".
По време на лунно затъмнение върху нас влияят ритмите, динамиките и системите на връзките на надземното ниво. По време на слънчево затъмнение ние получаваме “инжекция” – тласък за внедряване на качества и смисъл. В минутите на слънчево затъмнение у нас като че ли се получава разрив на времето и това е момент на инициативи, преместването ни върху нови траектории.
Това, което наблюдаваме по време на затъмненията, не е самото въздействие, а само проява на нашите собствени проблеми, които като че ли изплуват на повърхността в такъв момент.
Това са именно онези проблеми, които създават конфликт, дисхармония с вселената на високо ниво. И това е много сериозен признак (симптом) – онова, което не трябва да се игнорира, като се смята, че “това е случайно, само ще премине и повече няма да се повтори”.
Често на персонално ниво това са неочакваните болести или обострения. Рецидивите на стари болести (които може би вече сме забравили). Това е признак, че има проблем и че коренът му е дълбок и, че е необходимо да се разреши – иначе може да си създадем големи неприятности.
Защо затъмненията се отразяват именно върху здравето, е разбираемо – и Слънцето, и Луната са (“даряващи живот”), проявяващи се преди всичко на физически план.
Всички останали събития на ниво личен план също “изплуват” именно от скритите (или потиснати) проблеми на човека.
Социалните конфликти и събития, също, но на ниво колектив.
Най-"поучителният" период - времето между две последователни затъмнения (лунни и слънчеви, или слънчеви и лунни) са двете седмици между затъменията.
Hо, разбира се, затъмненията не са ограничени от тези периоди. Много астролози смятат, например, че действието на слънчевото затъмнение продължава чак до следващото слънчево затъмнение, тоест половин година. Всъщност това е така. Hо все пак проявите ни като реакция от “тласъка”, който получаваме по време на затъмненията са по-забележими около тях или в следващите един, два месеца. Общо правило е, че разстоянието между затъмненията зависи от вътрешната скорост на проявите (както при болестите има скрит период, така и тук).
В действителност затъмнението може вече да се проявява преди още да е започнало. Събитията започват да се случват като предчувствие за бъдещото затъмнение.

Какво можем да правим при слънчево затъмнение

Преди затъмнение е много важно да се завършат стари дела и да се върнат дългове. В миналото в периодите на затъмнение хората са се отдавали на пост и молитви, като са посещавали храмове и свети места. В момент на слънчево затъмнение, Луната, главното нощно светило, символ на емоции и инстинкти, а също на тъмното и скрито начало в човека, закрива Слънцето, символ на ясния ден, на съзнанието и разума. В този момент, силите на тъмнината някак се промъкват навън, като блокират светлото-разумно начало в човека, давайки воля на животинските-първобитни инстинкти, потайващи се в подсъзнанието на всеки от нас.
Преди и по време на затъмнението, астролозите на всички времена са съветвали да се въздържаме от животинска храна, от алкохол, секс и други плътски утехи. Затъмнението винаги е период на “небесна” проверка за нас. Напълно естествено е, че затъмненията, са пряко свързани със света на нашите чувства, а над тях властва именно Всевишният. За съжаление, много хора объркват чувствата и емоциите, висшето и низшето. В период на затъмнение ние можем да се отклоним от отъпканата пътечка, загубили обикновеният начин на живот, и да тръгнем по друг съвършено нов и не задължително лек път. А доколкото можем да се ползваме от свободната воля, и колко още фатални грешки и неизбежни неща са ни отсъдени? Тези и много други вечни философски въпроси, остават, както винаги, отворени за всички…


Слънчеви и лунни затъмнения през следващите няколко години

2009 год

Слънчеви

26януари – 6 градуса във водолей
22 юли – 29 гр в рак

Лунни

9 февруари – 21 гр. в лъв
7 юли – 15 гр козирог
6 август – 14 гр - водолей
31 декември – 10 гр рак

2010 год

15 янури – 25 гр козирог – слънчево
26 юни – 5 гр козирог – лунно
11 юли – 19 гр рак – слънчево
21 декември – 29 гр близнаци - лунно


2011 год

Слънчеви

4 януари - - 14 гр козирог слънчево
1 юни – 11 гр близнаци слънчево
1 юли – 9 гр рак слънчево
25 ноември – 2 гр стрелец слънчево

лунни


15 юни – 24 гр стрелец
10 декември – 18 гр близнаци

2012

Слънчеви

20 май – 0 гр близнаци
13 ноември – 22 гр скорпион

лунни

4 юни – 14 гр стрелец
28 ноември - 7 гр близнаци


На заминаване

Стих, писан преди доста години на заминаване, за приятелите, които избраха пътя на емиграцията. Повечето от тях се устроиха на новите си места и все по-рядко се връщат тук. На някои загубих дирите, а за други пазя само спомени.

Загубеното приятелство винаги боли.

Искам да им припомня този стих, за обичта и вярата ми в тях.

Някъде там в интернет пространството на другия край на кабела - са те.



****
Когато вечерта настъпи
и уморен от работа си в къщи.

Когато със обиди и лишения
приемаш и поредно огорчение.

Когато си без дом и къща
и мислиш само за насъщния.

Когато чашата е твоето спасение.

Когато си накрая на търпението.

Спомни си!

Ти си частица,
единствена и неповторима
и в теб заложен е успеха
или краха на дузина.

Спомни си! -
че там нейде има хора,
които те обичат и те чакат,
и вярвам ще намериш сили,
да извървиш и пътя без остатък.

А някой ден, когато се събудиш
щастлив и с чувство на победа.
Спомни си! -
за всички нас, за тези думи,
за обичта и вярата ми в тебе.

автор: Petia-paty

Нихилизъм

Нихилизъм е философската позиция, според която всичко в света, особено човешкото съществуване, човешкото минало и настояще, е лишено от обективно значение, цел, познаваема истинност и реална ценност.











БЕЗ КОМЕНТАР

ПРИКАЗКА ЗА МАЛКИЯ ЧОВЕК

Живял някога, не толкова отдавна, в малко селце, един малък човек - в царството на тъжните хора. Когато се родил бил толкова малък /колкото едно голямо сърце/, но никой не се учудил на умаления му вид. В царството на тъжните хора били виждали какво ли не и отдавна лицата им замръзнали в безизразни, тъжни и мрачни физиономии. Така, че появата на толкова малък човек не било нищо, което да ги учуди. Малкият човек, обаче бил все пак странен, защото раждането му не се огласило с обичаен силен рев, а с оглушаваш смях. Лицата на близките му станали още по-тъжни. Знаел ли този малик, къде се е родил? Тук никой, никога не се усмихва, тук всичко е тъжно. Поклатили глави и си казали: ” Скоро, много скоро и ти ще се натъжиш.”

Така минавало времето, растял той с усмивка на лицето и нищо не могло да му я помрачи. Колкото повече растял, толкова повече не могъл да проумее, защо другите хора не се усмихват, когато толкова забавни и весели неща виждали около себе си.

Например, всички онези напомпани и издокарани хора от управата на селото, за които единствената цел бе да влязат в голямата сграда и да изнесат възможно най-много от нея, но излизайки винаги ставали за посмешище.
Или пък този дето се вика: "вожда на царските хора”. Който всеки път, когато заговореше, издаваше такива нечленоразделни звуци, от които трябваше да се разбере, че не разбира за какво иде реч. И в крайна сметка се чуваше само едно мучене, а малкият човек се заливаше от смях.
Да не говорим за побелелия чичко, който трябваше да пази реда в селото. Невероятна забава бе да го гледаш как гони кокошки из центъра. И сигурно всичко щеше да е наред ако един ден не сбърка една от тях с петела.
Още ходи натирен и изкълван насред село. - Е как да не умираш от смях!

Ами човека който раздаваше право и строго следеше да се изпълнява закона. Започваше да се поти, да се вайка, като скумрия в тигана да се мята. И винаги намираше причини, да не приложи закона, защото виновни все нямало.
В тяхното село по презумпция всички са свестни, а проблемите им казват, че били са от другите царства.

Така времето на хората минавало в скандали и разправии - кой колко има, какво му се полага, каква кола кара, колко пари получава - за работа която не върши. Карали се със съседите си, не разговаряли помежду си, зарязали децата и старите хора - и ето ти тъжното царство.

А малкия човек си умираше от смях да ги гледа.

Докато един ден, усмивката му се смали, и му стана тъжно. - Не, не за хората от тъжното царство, те сами си го направили такова, а за това, че няма с кой друг да се посмее. Вече на никого не му било смешно.

Тогава малкия човек /колкото голямо сърце/ решил, да изгони смешните хора.

Отишъл в центъра на селото и се провикнал:
- Стига! Не виждате ли колко сте тъжни и жалки. Аз съм малък човек, а вие сте големите хора, вече дори не сте смешни. Погледнете се и вижте в каква кал сте нагазили. Ще трябват години след вас да разчистим. Вървете си! Отивайте в другите царства и там ги разсмивайте! Дайте на хората усмивка за сбогом и никога даже не смейте от тука да минете!

Така ги натирил, този малък човек, през девет планини в десета. И казват след тях паднал такъв смях, та чак отвъд океана отекнал. Повече никой не искал и дума за тях да се чуе.
А малкият човек и до днес живее в тъжното царство , но вече имало много усмихнати хора. И вярвам, не! - чувала съм от някъде даже, че вече се казвало - царството на смелите хора.


Petia-paty
06.01.2009 г

Дъб

Балкански дъб се възгордя и каза: - Тоз Балкан
От мен, за мен и в мен живее!
Аз съм гигант! Аз съм титан!
И естеството
Пред мен благоговее! -
Самопоклонство дълго време не вирее. . .
Гръм падна от небето
Връх дъба - повали го -
И с най-нищожните трънаци приравни го. . .
***
Ти който себе си наричаш господар, -
В какво се различаваш ти от простий колибар?
И ти, и той, еднакво немощна човешка твар, -
Днес оживена кал,
А след два дни безжизнен прах. . .
У тебе и у него — заран пeсен, смях,
А вечер охкане и жал. . .
О, да, и той, и ти,
Пред Божията слава вий сте суети
Безславни,
А пред гробовний червей мърши равни!


Стоян Михайловски

Бог и добродeтелта

Яви се Добродeтелта пред Бога
и каза му: - Напразно ходя, Боже, по света,
Напразно проповядвам обновление; не мога
Души заспали да пробудя, мрачни умове
Да осветля! И мойте трудове
За да не сгинат без следа, на мене
Е нужно мощно подкрепление!
- Върни се между земни племена и родове,
Отвърна Господ. . .„Давам ти другар. Той се зове
Търпение!”


Стоян Михайловски

Орел и охлюв

На върха на една липа
Всрeд Стара Планина
Орелът съгледал гадинка нищожна,
Гърбата,
Рогата,
По-мръсна от земята,
От дявола по грозна...!
— Какво ли е туй нещо тука?
Извикал Царят на въздуха;
А, виждам, охлюв! . . Игралото
На естеството*
Животец в една чурупка,
Подвижна кратунка,
Гневът, или смехът на Божеството . . .
Кажи ми, жалко ти творение,
Как се покачи тъй високо ?
— С пълзение! —
Извика
Рогатата гадинка.


Стоян Михайловски

Бухал и светулка

Измежду полските треви
Блестеше, в нощните тъми,
Една светулка лъчезарна . . .

(С това си качество, уви! и тя е тъй злощастна
Кат другите светители на нашата земица!)

Внезапно, бухалът, врагът на всички светлини,
Най-грозната, най-злостната и най-коварна птица,
Подгони светлата мушица
И най-подир я улови . . .
- Какво ти сторих? . .
- Ти ми пречиш! Умри! . .
- Че как ти преча ? ..
- Светиш!. .



Стоян Михайловски

Честита Нова година

Честита Нова година

/Алеко Константинов - София, 2 януари, 1895 г.
В. "Знаме", г. I, бр. 30 от 5.01.1895 г./


Веселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди. отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук!

Кой там - попитах с не съвсем мелодичен глас.

Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: "Честита Нова година!"

- Благодаря. Какво има?

- Нищо - отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: "Честита Нова година. - От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си."

- Я ми подайте жилетката оттам - казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага.

Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се наведе и прибра монетите.

- Колко има там?

- Три лева и 25 стотинки.

- Вземи двата лева и другите остави на масата - казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.

- Сбогом. Със здраве.

Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: "на препоръчаната кореспонденция", "на телеграмите", разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари - няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът... Noblesse oblige!... Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие...

- Чук, чук, чук!

- Кой е там? - питам аз с гласа на заварен престъпник.

- Аз съм господине - обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк.

Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!

- Честита Нова година!

- Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари - казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.

- Има само един лев и гологани.

А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.

- Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път... - казах аз сконфузен от дъртата лъжа. "Кой ще става сега!" Чунким като стана, че злато ще нарина. Флашиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание.

Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.

- Чук, чук, чук!

Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам... Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр... мърр... Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!... Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече...

- Чук, чук, чук! - и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми... В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и "Честита Нова година!..."

Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш... Nobles oblige!...)

- Какво се врете тука бе!... Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?

- Аз рекох чай...

- Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!

- Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че...

- Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? - Ами вие какво търсите тука - извиках на стреснатите дечурлига. - Хайде вън! Защо ме будите без време...

Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил.

Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за... съхранение на престижа...

Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна , току един от служителите се наведе над ухото ми:

- Какво обичате да вземете?

Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.

- Благодаря, нищо не искам.

- Едно кафе, един чай, един ликьор - нарежда келнерът съблазнително.

- Не, благодаря.

Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)... и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка с "Честита Нова година. От келнерите на кафене България!" Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче... Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с "Честита Нова година". Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог...

Отворих писмото... Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:



Многоуважаеми г-н А. Константинов,

Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин!

Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък.


Казанлък, 9. XII. 94 г.



Ганю Сомов.




(Подписът "Ганю Сомов" беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)



Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: "А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията."

Господин редакторе, честита Нова година!




София, 2 януари, 1895 г.

Коледно /с песничка тук/

Коледа дърветата закичи
с красиви, цветни светлинки.
Някой сбъдва днес мечтите,
подарява Дядо добрини.

Свещите запалвам с надежда.
На този ден аз вярвам в чудеса.
Любовта на хората ги ражда
и притихвам – свята е нощта.

Да запалим огъня в сърцата
и притихнали да помълчим.
С наивност плаха от децата,
да си пожелаем добрини.

Petia-paty

В очакване


Минутите изтичат със реката,
в очакване на близостта,
и чезне спомена за самотата,
надеждата е с името на любовта.

В оградите отеква глъч,
със смях и радост, спрели до вратата
В очите пак се сипе дъжд,
а времето се слива с тишината.

Потичат дните, отнася ги пороя,
слива се денят със нощ.
Времето замръзва в покоя,
на самотата верен страж.

petia-paty

снимка: ReyRоmanо

Моят град


Тихи улици, пусти паважи,
небето сковано от мрак.
Спи града, сгушил се,
в мърсотия и облаци прах.
Миг почивка след тътен и грохот
на машини родени от нас,
и на хиляди, хиляди хора,
оковани в панели и страх.
Спи града, сънува той селото
и мечтае за малко покой,
за песента на природата,
и за времето,
когато земя беше той.


Малко селце в провинцията на южна България, някъде там в Странджа.
Красиво и спокойно, изпълнено с детска глъч, с мирис на сушен тютюн и тропот на каручки. Този детски спомен е още жив и той ме е връщал не веднъж по тези места.

Все повече и повече боли. - Останал е само спомена.



Някога селото ме изпрати в града – да порасна, да се науча, да стана голяма, да се върна и да направя и него велико. И аз израствах, развивах се. Строях своите кули и мечти и исках и още и още. Все не достигаше пространство, все трябваше и още нещо.
Дойдоха и последователи – и те пораснаха. -
Забравихме за селото, а то не ни забрави.
Градът растеше с нас и идеите ни – даже стана и Mега. Колкото повече растеше града, толкова повече се смаляваше селото.

После Mега града се затвори в държава, а ние в заложници на този градеж.



Мирис на хляб, вкуса на доено мляко и откъснат домат.



Все повече и повече боли - в шепа стискам мига.



Днес - градът ме изгони на село – да се спасявам , да посея мига, да поставя началото в края – там откъдето всичко започна.




.......petia-paty

Снимки ReyRomano

Из дневника на едно псе


Студено е. От два дни не съм ял. И днес изтариших всичко около кофите – ама нищо. От както сложиха тия цветните, все по-трудно стана и коричка да намеря.
Абе, то един боклук – кутии, бутилки, кашони, фасове и нищо дето да става за ядене.

Месце - от кога не съм го подушвал!

Днес тръгнах след една кучка с каишка. Напудрена, сита и самодоволна - домашна любимка - така си го просеше, само да не беше на тази каишка. Абе за какво им са тези вериги, да не е луда, за да избяга.

И кучките се изпокриха.

Със студа ще се справя. Намерих кашон и нещо меко, само да не бях толкова гладен. А тоя наперен котарак, дето ми се зъби постоянно от прозореца на голямата къща, направо ми лази по нервите. Надул се е, та чак ще се пръсне. Те и неговите спряха да хвърлят, сигурно всичко изяжда.

Намерих нещо за ядене. Направо съм късметлия. Жената от високата сграда ми го подхвърли, после се качи в онази голяма кола. Тръгнах след нея. Утре пак ще я чакам.

Дойде, ама не ме забеляза. Аз пък ще пазя колата й!

И днес – нищо. Утре ще видим! Лапата пак започна да ме боли.

Кучката на каишка излезе. Тръгнах след нея. Леле колко е наперена! Що ли не ме вземат със тях?

Изритаха ме. - На кой ли му е притрябвало куц любимец. Забелязват ни само като започнем да им се пречкаме из краката.

Сънувах, че пак съм домашен любимец. Беше топло и имах кой да обичам, имах и дом, и добър господар. Събуди ме лай на събратя.

Няколко дни на топло и даже съм сит. Платих за това с мъжествеността си. Кастриран, с превързана лапа, във кучешки студ - пак оцелях!
Любимец съм станал май на съдбата.

Petia

Снимка: ReyRomano

Моята измислена Страна

Скоро излезе книгата със същото заглавие на Исабел Алиенде „Моята измислена страна”.Докато я четях бях изумена от близостта на чувствата и сантиментите, които изкачаха от редовете и. И ме провокира въпроса – измислена ли е и моята страна или я измислихме такава? Почувствах близостта на Чили, тази толкова далечна и непозната за мен страна , като част от моята България.
Горд, строг, работлив, търпелив и чувствителен народ, така описва своя народ Исабел Алиенде. А нима и моят народ не беше същият.- Горд, работлив и търпелив.
Гордостта, обаче в днешно време се свежда в малките ни лични постижения, споделени сред приятели, или в поредното изровено съкровище от земите ни, което идва да ни напомни за древността на произхода ни, но пък ние това си го знаехме. - И какво от това? Гордостта вече не ни е присъща. Сигурно сме по мъдрели, щом сведохме глава . Мъдрите книги казват, че гордостта е порок, но аз си мисля, че заедно с нея загубихме и достойнството си.
А че сме работливи? - работливи бяха нашите родители, бабите и дядовците ни, който изкарваха прехраната си с неуморен труд по заводи и полета. Ние вече знаем, че могат да се изкарват пари и без много труд. Трябват ти само добри познати, няколко комисионни и съученик във властта.....Още помня поговорката, която се ширеше по комунистическо време, която постави и началото на днешното ни отношение: „Учи маме, за да не работиш после.” Та с работохолизма – до тук. Останаха шепа хора да отстояват тази типична национална черта.
А, че сме строг народ – това е безспорно. Само дето сме строги, когато съдим съседите си, но не и себе си. Когато трябва да се обединим, когато трябва да приложим своята строгост и да извоюваме справедливост, се скриваме по домовете си и чакаме някой да ни управи и да отмъсти за нас. Строгостта остана върху лицата ни, издълбани от тъга. Лица на които усмивката става все по рядко явление..
И не на последно място идва въпроса за чувствителността. Колко чувствителен е моят народ? – Много, ще кажа аз - ама беше. И чувствителността има своя праг. Не може толкова години да бъдеш нараняван и да не издигнеш преграда пред чувствителността си. Сега ставаме уязвими само ако прекрачиш прага на личното ни пространство.


Обичам страната си , обичам народа си, затова и съм тук. Закътала съм в сърцето си чувството за гордост, че принадлежа на този народ и тази земя. Но все повече страдам по онези герои, от онзи народ описани в Елин Пелиновите разкази, които разказват за националните ми добродетели. За съжаление остана актуален и днес само героят на Алеко Константинов.
Е, Исабел Алиеде не може да се похвали с такъв образ, все пак нейния народ е запазил поне гордостта и чувствителността си.

Ето и отказ от нейната книга: / Всички прилики са случайни./




„В нравите сме консервативни и традиционалисти, предпочитаме познатото зло пред непознатото добро, ала във всичко останало винаги се оглеждаме за новостите. Смятаме за естествено, че всичко идващо от чужбина, е по добро от нашето и трябва да го пробваме, от последното електронно приспособление до икономически и политически системи. Преживяхме голяма част от ХХ век, експериментирайки разнообразни форми на революция, лашкахме се между марксизма и дивия капитализъм, като преминахме през цялата гама междинни нюанси. Надеждата, че една промяна на правителството може да подобри съдбата ни, е като надеждата за печалба от лотарията – няма никакво разумно основание. Дълбоко в себе си сме наясно, че живота не е лесен. Падна ни се страна на земетръси, как да не сме фаталисти! При дадените обстоятелства не ни остава нищо друго, освен да бъдем и малко стоици, но няма нужда да сме стоици с достойнство, можем да се оплакваме на воля......”


„Литературния занаят ме предопредели: дума по дума, създадох човека, който съм и измислих страната, в която живея.” - така завършва своя разказ авторката. И аз ще измисля моята страна, в която ще има по малко тъга и повече усмихнати хора. Първо обаче ще трябва да се вгледам отново в себе си.
Petia-paty

Мълчаливи поети


Всеки ден ние пишем по ред от своята поема. Всеки от нас е задрямал поет. Дори когато отричаме – всъщност тайно желаем, да бъдем обичани с всеотдайна, мълчалива и вселенска любов.

Не може да говорим за поезия без да я свързваме с любовта.
Изначалното слово, думите на любовта, космическия изказ за нея, са римите в които я обличаме.
Замислям се защо има толкова самоубили се поети? - Дали от многото любов, която не могат да понесат, или липсата на такава.
Дали я преживяваме наистина или тя остава заключена в творбите ни?
Дали се научихме да обичаме повече, като спряхме да говорим за любов?
Какъв е пътят който трябва да извървим,за да стигнем до своите прозрения за смисъла й?
Каква е цената, която трябва да платим, за да прозрем мъдростта й?



Ти виждал ли си...


Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.
....Павел Матев





Има една поговорка, която винаги ме е карала да се замисля: -”Малко обича този, който много говори за любовта си.” - Значи ли това ,че ние я затваряме само и единствено в нас, за да я запазим, съхраним или защото не вярваме достатъчно в нея, или сме мълчаливите поети на съвремието си. Мотивите са толкова колкото и хората. Ние се обличаме в това слово, което извира от дълбините ни. Ти си такъв, каквото е умението ти да обичаш... Смисълът на живота ни е смисълът който влагаме, когато я раздаваме, когато я изживяваме.
Колко пъти споменаваме любовта с уважение. Колко пъти я подминаваме с насмешка? Колко пъти я оставихме да говори вместо разума. Колко пъти допуснахме да ни изпълни?

Все по непробиваеми са нашите брони.



Из стихосбирка „Нежно постоянство”

Броня

По тялото си вместо дрехи имам броня
от грешки, огорчения, раздели, стонове.
И те предпазвайки ме от бедите пусти,
ми пречат твойта жива топлина да чувствам

Сега в този миг когато си при мене,
когато топлината ти все още е вълнение
и още този свят за нас не е затворен,
като разкъсана прегръдка и изтръгнат корен

и още любовта ни като нож е, който
пробива броня по-дебела и от мойта.
И по добре ще е за нищо да не се тревожа –
Да смъкна бронята и да прегърна ножа.
......Димитър Василев




Напоследък, рядко говорим за поезия, и все по-малко за любовта. Тя е оставена на заден план, защото си имаме по-важни неща: да се нахраним, да се облечем, да се покажем - пари, суета, материални придобивки. А кой ще нахрани душата ни? Поетите ги заклеймихме, като романтиците на една отиваща си епоха.

А дали?

Нима успяхме да си кажем всичко?

Времето е илюзия в света на безкрая. Има само сега, което създава утре. Миналото е мъртво родено, ако не е посято за /в бъдеще.




ВРЕМЕ


Текат минути, часове и дни
В безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
Ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
Когато по пътеки осветени,
От блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
Ще спреш за миг внезапно покосен
От мисъл: Младостта е изживяна
И как ли ще признаеш ужасен
Пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
Денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
Със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст. Много скоро
Е може би и онзи страшен ден,
Когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
Загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
Ще търсиш, но във тебе като рана
Ще пари мисълта, че две неща
Не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
И времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
А имах толкова много да ви кажа.
........Петя Дубарова



Таланта винаги е в друго измерение. Единица мярка за докосване. Колкото по-силно е докосването, толкова повече се сливаме с автора.

Творбите на поета - недостижими и толкова близки. - Прекланям се пред човека дръзнал да ги сподели.

Словото ни е портрета на душата. Деца родени от духа ни, в болка от кървяща рана, наситени със спотаени чувства и желания, копнеещи по споделената любов, за да достигнем по-бързо до висшата любов на отдаването и приемането. Минали през ада на страха, на болката, на самотата, трансформирали ги в зрялост и мъдрост, поучили се от грешките на невежеството си, обичани и обичащи, нека словото ни говори вместо нас:


Последен грях

Изплъзват ми се неусетно дните,
с приспивен глас сърцето ме зове,
а мислите ми непрестанно скитат
по някакви отвъдни брегове.
И всъщност малко време ми остана
да разбера душата от какво боли.
Горчива радост или рана?
Мечти с въображаеми черти.
Сега лицето си оглеждам
в загадката на твоите очи,
защото знам последната надежда
последният ми грях ще заличи.
Не го отпъждай с деликатен укор!
Това е моят най-невинен грях.
Когато вече няма да съм тука
от нищо няма да изпитвам страх.
И нека да напомня само,
че много път аз извървях
до думите написани на камък:
"Аз обичах, значи и живях"
.......petia-.paty



Мълчаливи поети



Може би пишеш тъжни поеми,
a пък всъщност си ведър човек.
Нека болката да отнемем
като я превърнем в стих и куплет.
Да раздадем на света радостта си,
да превържем страха със живот.
Да изтръгнем гнилия корен,
да открием във всеки - поет.
Да прегърнем залеза вечер,
утро в тъмното да родим.
Да напишем своята песен,
после в нея да изгорим!
Живи са нашите поеми
и умираме с всяка от тях.
В стиха по-чисти се раждаме,
запечатали болка и страх.

………….. petia- paty






ПЕТЯ ДУБАРОВА


Доброта

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Лятото изтече...

Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.

Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!


ПАВЕЛ МАТЕВ


***
Нощен дъжд. И тихи нощни птици.
Нощна пролет. С нощен полутон
разговарят някъде пшеници
още на езически канон.
Вслушано в него до забрава
времето не помни своя глас.
Нощен влак минава, натоварен
с нощен сън в полунощен час.
Нощна страст. Очаквано блаженство.
Мъжки говор подир женски смях.
Нощна пролет. Вечно съвършенство.
Ореоли от човешки грях...


* * *

И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров -
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов.

Неспокойния образ ще взема,
две големи и плахи очи -
две заглавия на поема,
дето твоето име звучи.

Едно Черно море - да ме носи;
една чайка - над мен да кръжи;
и тракийските коловози -
да ме водят при вити лози.

Един тръпен завой на Марица;
една южна, печална звезда;
една сянка от бор и елица;
един извор със снежна вода.

Един бял лист, на който ще пиша
със един неумиращ копнеж.
И две сълзи - които ти скришом
на прощаване ще ми дадеш.


БЕЗ ИЗХОД

1.
Къде е праведният глас?
От тая примка на тълпите
изтичат сълзи от очите
на не един иконостас.

Къде е истината? Спи
под буренясали стърнища.
И вече не долавям нищо:
ни плач от плачущи върби,

ни звук от музика, ни стон,
ни плисък на води сподавени...
И слънцето е изоставено
в един съсипан небосклон.

И всеки миг подава знак,
че ще се срути, ще изчезне.
И ще нахълта срамен, дрезгав
опустошителният мрак.

А в безутешният затвор
на оскърбителните чувства
опозореното изкуство
заплаква като сляп актьор.



2.

Болното отечество ме мъчи.
Точно под лъжичката боли.
И по челото ми лазят бръчки,
а под клепката сълзата криволи.

И венчаното е развенчано,
а невинното се унижи.
Нямат звуци белите камбани.
Оглушават звучните души.

Черното безумие се движи
като танк в целебните треви ­
не един път и не дважди ­ трижди
цветните поляни умъртви.

Аз не виждам вече нищо бяло.
Вързани са моите очи.
Питам се: къде се е видяло
вълк да може да се вчовечи.

И пернатото да стане плужек,
Червеят за миг да полети?...
Казват, че надеждата е нужна ­
намери я и се причести!

Но не можеш. Размотай въжето
и на жилав клон го прехвърли.
Възнеси се право към небето.
Възвишените не ги боли.



ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ



Помниш ли, помниш ли тихия двор...



Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!



Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!



През векове


"От вас навеки взор отвръща Бог,
идете в безнадеждните юдоли
и в мрачни окаянства и неволи
узнайте неговия гняв жесток.

Там нека се разтлеят в лют порок
и в горест вашите мечти и воли,
но милост стонът ви да не измоли -
от вас навеки взор отвръща Бог!"

Така прорече той и те поеха
през мрака своя път окървавен -
да не намерят в никой час утеха
от оня безпросветно страшен ден

до днес, когато взрян на вековете
в пастта бездънна, тръпна съкрушен -
и като факел полунощен свети
проклятието тяхно и над мен.

снимки; ReyRomano

Песента на сезона


Есенно

Сълзи се стичат по стъклата.
Завива двора листопад.
Притихна песента в гората.
Вятъра донесе хлад.

Красива есенна палитра.
В ръката на велик творец.
С златни багри ни засипва.
Изплита лятото венец.

Рекичка бърза към морето.
Поточе търси своята река.
Заспива коренче на цвете.
Любов рисува есента.



Зрялост, мъдрост , спокойствие и уют. Любов по време на тъга. - Есен







Зимно

Падна бялото на двора,
сняг засипа есенни листа,
клоните увиснаха в умора,
изрисуваха стъклата на цветя.

Плачещи са снежните конфети,
капещи върху гореща длан
и попива бялото, в сърцето свети
с усещането за божествен план.

Мъничка снежинка пада
неповторима, в чиста красота,
с формите на нежно цвете.
Зимата рисува пролетта.

Бяло, светло, огън, топлина, зачеване, утроба - Зима


.......petia-paty

Вяра, Надежда и Любов

Днес пак ще ви разкажа приказка една,
за две сестри родени в далечни времена.
По-голямата от двете родила се от тъмнина
и Вяра я нарекли -
(в нощта дошла със светлина).
По-малката била красива и с добро сърце,
Любов я те нарекли-
(радост тя дарила в цялото селце).
Тъй раснали щастливо малките деца,
неразделни две сестрици от далечни времена.
По-голяма и голяма Вярата растяла,
а с нея по-красива Любовта стояла.

Минали години оттогава и в малкото селце,
не щеш ли в се завърнал незнаен пришълец.
Той имал двама сина – Алчността и Завистта ,
съблазнителни и мили те раздавали блага.
и търсели си годеници из близките села.
Ето, те сестрите, (най-красивите били),
поискали да вземат до вечни старини.
Алчността поискал Вяра за жена,
а Любовта отдала се на завистта.
Разделили те сестрите, всяка в своя дом
Любовта тъй погрозняла и съсипана била
я Вярата, сестрица се отдала на блага.
В село веч никой не разпознавал ни една,
те виждали единствено Алчността и Завистта.

Мръкнало се в село за дълги времена
Така в тъмно и студено зимата дошла.

В една тъй тежка зима и с пронизващ плач,
сред съмнения и болка, повита в слънчев плащ,
Любовта родила женска рожба.
Надеждата родила тя.
В село и до днес разказват, как малкото дете
сестрите заедно събрало в старото селце
Натирили децата на онзи пришълец.
Неразделни тъй живеят от векове до днес.
Ако видиш ти едната знай, че другите са там
Потърси ги в тъмнината, те носят светлината в твоето сърце.

17.09.2009
Петя- paty

Енигма - Завръщане Към Невинността

Не се страхувай да бъдеш слаб...

Не бъди прекалено горд със силата си...

Просто се вгледай в сърцето си, приятелю мой!

Това ще бъде връщане към самия теб.

Връщането към невинността




Ако искаш, тогава се засмей...

Ако се налага, заплачи...

Бъди самия себе си, не се крий!

Просто вярвай в съдбата!

Не се грижи какво казват хората!

Просто следвай собствения си път.

Не се отказвай и използвай шанса

да се върнеш към невинността.



Превод silva
Източник: http://www.vbox7.com/play:265ac86f

Бухал и светулка

Стоян Михайловски
(Басня)

Измежду полските треви
блестеше в нощните тъми
една светулка лъчезарна...
(С това си качество, уви! и тя злощастна
кат другите светлини на нашата земица!)
Внезапно бухалът, врагът на всички светлини,
най-грозната, най-злостната и най-коварната птица,
подгони светлата мушица
и най-подир я улови...


- Какво ти сторих?...
- Ти ми пречиш! Умри!
- Че как ти преча?
- Светиш!...


Стоян Михайловски пише тази басня в края на 19- ти век.....

100 години по-късно......
В началото на 21- ви век.....Днес,
светулките са на изчезване......


----