Отива си лятото. Облачен знак.
Среднощна фиеста прибира заслон.
На шумен перон с последния влак,
мигрират туристи към зимен подслон.
Пуст е днес плажа, тъжно морето,
а вятъра брули лицето ми с тен,
отнесъл нанякъде горещите мигове,
от танца на влюбени в ритъмен денс.
Отива си лятото в тъжни нюанси,
сребърни капки по плажа сълзят.
Самотна обреченост в жълти окраски,
очите ми днес пак са поройния дъжд.
По пясъка влажен, някой рисува,
летни копнежи, вдълбани в сърце.
Две стъпки си тръгват, птица тъгува,
рисунка на плажа се слива с море.
Тръгвам на север към зимните вечери,
към двора прегърбен от жълти листа,
към старата печка запазила спомен,
за края на толкова много лета.
Пожълтелите спомени, нареждам в книга,
събирам листата на миг подир миг.
За утре. За топло през бялата зима,
когато дъжда в очите е белият сняг.
септември 2009
Петя-paty
На баща ми
Ти беше и добър, и строг, и нежен.
Понякога страхувах се от теб дори.
Ти даваше от себе си със щедрост,
сега във мене целият си ти.
Болеше те когато бях небрежна,
с успеха виждах радостни сълзи.
Говореше ми щом допусках грешка,
с твърдостта си ти ме закали.
Тръгнах си. Не ме упрекна.
Време бе дървото да се разклони.
Остави ме, но не пред неизвестност,
защото в корена оставаш ти.
Ти ми даде всичко:
твърдост, обич, нежност.
Нося я в себе си сега,
за да може да покълне
в сърцата и на моите деца.
1986 год
Петя-paty
Отдавна написан стих, които не трябва да позволя да потъне в прах.
На тебе татко, отново...
Понякога страхувах се от теб дори.
Ти даваше от себе си със щедрост,
сега във мене целият си ти.
Болеше те когато бях небрежна,
с успеха виждах радостни сълзи.
Говореше ми щом допусках грешка,
с твърдостта си ти ме закали.
Тръгнах си. Не ме упрекна.
Време бе дървото да се разклони.
Остави ме, но не пред неизвестност,
защото в корена оставаш ти.
Ти ми даде всичко:
твърдост, обич, нежност.
Нося я в себе си сега,
за да може да покълне
в сърцата и на моите деца.
1986 год
Петя-paty
Отдавна написан стих, които не трябва да позволя да потъне в прах.
На тебе татко, отново...
Преди това ела
Мястото си докато открия,
в този тъй объркан свят,
илюзиите ми разруши стихията
на житейският ми не похват.
Друга сила, друга нежност
възкресиха в мен това,
чувство остаряло,
дето ме превръща в жена.
Тази истинска - любяща,
бях забравила, че мога да съм аз.
И по-чиста, и по-искрена
със срама на своя грях,
се събудих в ранна утрин
без от нищо да изпитвам страх.
Моля те, не ме залъгвай
със заучени, неискрени слова!
Oстани със мен докато можеш,
но преди това ела.
И аз ще мина през стихията
на всеки следващ ден.
Със силата ми - твоята сила
и любовта заченала в мен.
Не искам твоите илюзии!-
(моите някой до последно разруши).
Открий ме знаейки, че ме изгубваш
и после с мен до края остани.
Petia-paty
в този тъй объркан свят,
илюзиите ми разруши стихията
на житейският ми не похват.
Друга сила, друга нежност
възкресиха в мен това,
чувство остаряло,
дето ме превръща в жена.
Тази истинска - любяща,
бях забравила, че мога да съм аз.
И по-чиста, и по-искрена
със срама на своя грях,
се събудих в ранна утрин
без от нищо да изпитвам страх.
Моля те, не ме залъгвай
със заучени, неискрени слова!
Oстани със мен докато можеш,
но преди това ела.
И аз ще мина през стихията
на всеки следващ ден.
Със силата ми - твоята сила
и любовта заченала в мен.
Не искам твоите илюзии!-
(моите някой до последно разруши).
Открий ме знаейки, че ме изгубваш
и после с мен до края остани.
Petia-paty
Колко живота
Уморих се от толкова тичане,
по невъзможни, обречени каузи.
От стени изковани в безличие,
от огради изписани в клаузи.
Уморих се от толкова болка
в душата, /а тялото стене/,
с диагноза: „лекарска грешка”,
хап с етикет „шарлатанин”.
Уморих се от чужда намеса
в света на моeто единство.
С катинари вратата залостих
и табела на входа: „Не влизай!”
Уморих се от липса на радост
в очите на близък приятел,
от предадена клетва за вярност,
от любов в облекло на омраза.
Уморих се от толкова грешки
чужди, свои и недопустими.
Как да бъда до края безгрешна?
Как отново да бъда? Прости ми!
Уморих се така да живея.
Уморих се да искам! Ще давам!
- каквото в мене остана.
Всеки колкото иска да вземе,
все ще има нещо за края.
Уморих се да съдя. Прощавам!
На всеки, хвърлил ми камък.
Колко път ни остава? А Време?
Колко хляб ще ми трябва за залък?
Колко? Колко живота живея?.
22.08.2009
Петя-Paty
по невъзможни, обречени каузи.
От стени изковани в безличие,
от огради изписани в клаузи.
Уморих се от толкова болка
в душата, /а тялото стене/,
с диагноза: „лекарска грешка”,
хап с етикет „шарлатанин”.
Уморих се от чужда намеса
в света на моeто единство.
С катинари вратата залостих
и табела на входа: „Не влизай!”
Уморих се от липса на радост
в очите на близък приятел,
от предадена клетва за вярност,
от любов в облекло на омраза.
Уморих се от толкова грешки
чужди, свои и недопустими.
Как да бъда до края безгрешна?
Как отново да бъда? Прости ми!
Уморих се така да живея.
Уморих се да искам! Ще давам!
- каквото в мене остана.
Всеки колкото иска да вземе,
все ще има нещо за края.
Уморих се да съдя. Прощавам!
На всеки, хвърлил ми камък.
Колко път ни остава? А Време?
Колко хляб ще ми трябва за залък?
Колко? Колко живота живея?.
22.08.2009
Петя-Paty
Носталгично
През пръсти се изниза младостта ми
и сякаш вчера бях мъничко дете,
и тичах по зелените поляни,
закичена с венец от полски цветове.
Устните ми имат вкус на първата целувка.
Върху скрин лежи раздърпано любимото мече.
И сякаш вчера беше първата ми среща,
първите ми сълзи по първото момче.
Бързо се изниза младостта ни,
влюбихме се на по двадесет и две.
Топлината ти все още е по моите длани
в прегръдката на мъжките ръце.
И още съм в очите ти така красива,
и все още ме наричаш „моето хлапе”,
и още се обличам в топлата ти риза,
макар че вече сме на двадесет по две.
Косите ни с всеки ден белеят,
а ти все още си с хлапашкото сърце.
Oт лицето младостта ми си отива,
а аз все още съм на двадесет и две.
Petia-paty
Младоста си отива, не съвсем, не съвсем....
и сякаш вчера бях мъничко дете,
и тичах по зелените поляни,
закичена с венец от полски цветове.
Устните ми имат вкус на първата целувка.
Върху скрин лежи раздърпано любимото мече.
И сякаш вчера беше първата ми среща,
първите ми сълзи по първото момче.
Бързо се изниза младостта ни,
влюбихме се на по двадесет и две.
Топлината ти все още е по моите длани
в прегръдката на мъжките ръце.
И още съм в очите ти така красива,
и все още ме наричаш „моето хлапе”,
и още се обличам в топлата ти риза,
макар че вече сме на двадесет по две.
Косите ни с всеки ден белеят,
а ти все още си с хлапашкото сърце.
Oт лицето младостта ми си отива,
а аз все още съм на двадесет и две.
Petia-paty
Младоста си отива, не съвсем, не съвсем....
На прага
На прага погледи през рамо,
(след разговора нищо не остана).
Парченца лед във чаша вино,
спотаени мисли във гореща рана.
Сега различни сме – несподелени,
с разхвърляни остатъци в доверие,
закърпени и с мисли наредени,
(примка стяга със въже съмнения.)
Проплакват спотаени чувства,
избягала сълза се вледенява,
от пазва рони стон въздишка,
(сърце от камък днес ми трябва).
Да сме предишните е вече късно,
(пъзел от любов не се сглобява),
а за да започнеме на чисто,
ни трябва мъничко раздяла.
Petia-paty
(след разговора нищо не остана).
Парченца лед във чаша вино,
спотаени мисли във гореща рана.
Сега различни сме – несподелени,
с разхвърляни остатъци в доверие,
закърпени и с мисли наредени,
(примка стяга със въже съмнения.)
Проплакват спотаени чувства,
избягала сълза се вледенява,
от пазва рони стон въздишка,
(сърце от камък днес ми трябва).
Да сме предишните е вече късно,
(пъзел от любов не се сглобява),
а за да започнеме на чисто,
ни трябва мъничко раздяла.
Petia-paty
С душа на скитник
Един въпрос ме вледенява:
Непосилна ли е любовта за нас?-
твърде много обич ни смущава,
твърде много, в безлюбовен свят.
Подаряваме я без въпроси:
Колко струва и дали боли?-
Душата винаги се скита боса,
в дебрите на нечии очи.
Колко струва? - без да мерим,
радостта и светлината в нас.
А дали си струва? - не приемам,
обичта си не продавам аз.
Колко имам? – винаги е наше.
Твърде много! - а нима боли?
Без въпроси! - любовта е просяк,
с душа на скитник се роди. -
Petia-paty
Непосилна ли е любовта за нас?-
твърде много обич ни смущава,
твърде много, в безлюбовен свят.
Подаряваме я без въпроси:
Колко струва и дали боли?-
Душата винаги се скита боса,
в дебрите на нечии очи.
Колко струва? - без да мерим,
радостта и светлината в нас.
А дали си струва? - не приемам,
обичта си не продавам аз.
Колко имам? – винаги е наше.
Твърде много! - а нима боли?
Без въпроси! - любовта е просяк,
с душа на скитник се роди. -
Petia-paty
Песен за двама
Понякога и само понякога
ще навестявам среднощно съня ти.
Ще галя кошмара с плаха утеха
на обич събрала в деня си.
Понякога и само понякога,
ще те кръстя на смела надежда.
Измили с обич на очите стъклата,
посивели от чакане. Скрит е копнежа.
Понякога и само понякога,
ще идвам от образ на спомен.
На слънце и цветни градини
със звън на китара ще моля.
Понякога, не само понякога,
с теб ще заспива денят ми.
На пръсти ще стъпва плаха утеха,
че търси те нощем сънят ми.
Понякога и само понякога,
денят ще се съмне в топло одеало.
Ще падне нощта на кафето в утайката,
оставила образ на скрити желания.
Изпили до дъно от чаша гореща
среднощния образ с мирис на обич.
Денят ни понякога, срича желания.
Сънят ни римува песен в поезия.
ще навестявам среднощно съня ти.
Ще галя кошмара с плаха утеха
на обич събрала в деня си.
Понякога и само понякога,
ще те кръстя на смела надежда.
Измили с обич на очите стъклата,
посивели от чакане. Скрит е копнежа.
Понякога и само понякога,
ще идвам от образ на спомен.
На слънце и цветни градини
със звън на китара ще моля.
Понякога, не само понякога,
с теб ще заспива денят ми.
На пръсти ще стъпва плаха утеха,
че търси те нощем сънят ми.
Понякога и само понякога,
денят ще се съмне в топло одеало.
Ще падне нощта на кафето в утайката,
оставила образ на скрити желания.
Изпили до дъно от чаша гореща
среднощния образ с мирис на обич.
Денят ни понякога, срича желания.
Сънят ни римува песен в поезия.
Успех
Успехът ми се дави в чужда злоба.
Преди да съдиш думите мери.
Успелите несретния влудяват
с печат „на този му върви”.
Имам точно, колкото заслужих,
за всеки грош се издължих.
Сто живота за това се трудих,
сто пъти преди това сгреших..
Успехът ми е моята Голгота.
Посоката сама си начертах.
Не ме заливай с цялата отрова,
заради това, че преди теб успях.
Ела и влез в моите обувки,
две стъпки направи в тях.
В болка подметките им скъсах,
през каманаците така вървях.
И после поседни до мене,
за кратко съм намерила подслон.
Не ми завиждай, че съм днес успяла!
Виж само пътя, който извървях.
Петя-Paty
Преди да съдиш думите мери.
Успелите несретния влудяват
с печат „на този му върви”.
Имам точно, колкото заслужих,
за всеки грош се издължих.
Сто живота за това се трудих,
сто пъти преди това сгреших..
Успехът ми е моята Голгота.
Посоката сама си начертах.
Не ме заливай с цялата отрова,
заради това, че преди теб успях.
Ела и влез в моите обувки,
две стъпки направи в тях.
В болка подметките им скъсах,
през каманаците така вървях.
И после поседни до мене,
за кратко съм намерила подслон.
Не ми завиждай, че съм днес успяла!
Виж само пътя, който извървях.
Петя-Paty
Страх
Страха наднича през стъклото...
В очите ужаса надава рев...
Стотици удари брои сърцето...
В теб пулсира всеки нерв...
Тяло в паника се вледенява...
Всяка мисъл служи на страха...
Нещо в гърлото те задушава...
ти потъваш, спира ти дъха...
Страха е болката на дните
и ужаса надникнал у дома.
Куража сложил на везните,
изгубил силата на смелостта.
Смелостта страха ни разпознава.
(куража не е липсата на страх),
той ужаса ни заслужава,
за да стане неговия страж.
В очите ужаса надава рев...
Стотици удари брои сърцето...
В теб пулсира всеки нерв...
Тяло в паника се вледенява...
Всяка мисъл служи на страха...
Нещо в гърлото те задушава...
ти потъваш, спира ти дъха...
Страха е болката на дните
и ужаса надникнал у дома.
Куража сложил на везните,
изгубил силата на смелостта.
Смелостта страха ни разпознава.
(куража не е липсата на страх),
той ужаса ни заслужава,
за да стане неговия страж.
На разсъмване
Денят ми се събужда в знойно лято,
с песента на нежна чучулига свири,
наднича слънце, вика през стъклото,
утрото ме гали, със лъчи намига.
На разсъмване в теб щом разпозная,
багрите окъпали със цветове земята,
отново, и отново - ще си пожелая,
със светъл миг денят ми да заспива.
Нощта посрещам с празнична умора,
че ще дочакам утрото на нежно рамо,
натежала от надежда, да се облегна
на любовта, събудила ме в зори отрано.
Стрелката на часовник от стената спира,
звездите в нощ рисуват цветна пролет,
времето с очаквана разплата ни напира,
с прекрасна песен да изпълня своя полет.
В деня се раждам, за нощите копнея,
със всеки миг по мъничко умирам,
но отново, и отново ще си пожелая,
на разсъмване, с очите обич да събирам.
Petia-paty
с песента на нежна чучулига свири,
наднича слънце, вика през стъклото,
утрото ме гали, със лъчи намига.
На разсъмване в теб щом разпозная,
багрите окъпали със цветове земята,
отново, и отново - ще си пожелая,
със светъл миг денят ми да заспива.
Нощта посрещам с празнична умора,
че ще дочакам утрото на нежно рамо,
натежала от надежда, да се облегна
на любовта, събудила ме в зори отрано.
Стрелката на часовник от стената спира,
звездите в нощ рисуват цветна пролет,
времето с очаквана разплата ни напира,
с прекрасна песен да изпълня своя полет.
В деня се раждам, за нощите копнея,
със всеки миг по мъничко умирам,
но отново, и отново ще си пожелая,
на разсъмване, с очите обич да събирам.
Petia-paty
Предай нататък
Разкажи за себе си!
Приех подадена щафета, да разкажа за себе си, за което благодаря на izibell и за милите й думи.
Да напиша седем неща за себе си ще ми бъде трудно, а да се опиша едва ли ще мога.
Всъщност цялата аз съм в стиховете си. Там съм се опитала да се разкажа, такава каквато съм, чувствайки всеки миг. Един обикновен земен човек с всичките му чувства, копнежи и страсти. Вечно в безвремие.
Отплесвам се лесно във всякакви посока, разсеяна и заблеяна, което между впрочем се оказва типична черта на вече няколко блогърки :)
А „мислите ми непрестанно скитат по някакви отвъдни брегове” и после реалността ме стряска и връща обратно.
Та за реалността.
Мислех си, че съм силна, че нищо не може да ме срине и се сринах и то така, че ми трябваше много повече усилия да се изправя, от колкото на тези дето се сриваха около мен постоянно.
Мислех си, че съм смела и от нищо не се плаша, когато срещнах онези неподозирани малки страхове, които те дебнат от тъмните кътчета на душата ти и трябваше да разбера, че всъщност цялата съм изтъкана от страх.
Мислех си, че не мога да бъда отмъстителна, когато се наложи цялото ми същество да крещи за мъст.
Мислех си, че съм позитивен човек, когато осъзнах, че това е илюзия, щом толкова често се налага да плача.
Мислех си, че на мен няма да ми се случи никога и се случи точно на мен.
Мислех си, че съм толерантен и спокоен човек, когато се чух да крещя в очите на непознат.
Мислех си, че постигнах мечтата си, когато осъзнах, че мечтите наистина си струва да си останат такива.
Имаше време в което си мислех, че никога повече няма да обичам отново и тогава срещнах един човек, който ми показа колко нищожно е всичко останало.
Всъщност единственото нещо за което не бях се замислила е коя съм аз, а не какво мисля че съм.
И трябваше да започна всичко отначало. Трябваше да осъзная какви са нещата които наистина искам, желая и ме правят щастлива. Оказаха се едни малки неща, толкова лесно достъпни и само на една ръка разстояние, които винаги са си били там, но не е имало кой да ги зърне.
А си мислех, че съм щастлива...
Ето защо ми е трудно да разкажа за себе си. И днес продължавам да се изненадвам и да откривам неподозирани черти в характера си. Някой ще каже, че се развивам, но аз знам, че докрай ще се търся.
*************************************************
Предавам щафетата: "Разкажи за себе си" на:
Нямам идея
Блогът на Чарли
inamayi
hinkoff
rariart
Liviq
Приех подадена щафета, да разкажа за себе си, за което благодаря на izibell и за милите й думи.
Да напиша седем неща за себе си ще ми бъде трудно, а да се опиша едва ли ще мога.
Всъщност цялата аз съм в стиховете си. Там съм се опитала да се разкажа, такава каквато съм, чувствайки всеки миг. Един обикновен земен човек с всичките му чувства, копнежи и страсти. Вечно в безвремие.
Отплесвам се лесно във всякакви посока, разсеяна и заблеяна, което между впрочем се оказва типична черта на вече няколко блогърки :)
А „мислите ми непрестанно скитат по някакви отвъдни брегове” и после реалността ме стряска и връща обратно.
Та за реалността.
Мислех си, че съм силна, че нищо не може да ме срине и се сринах и то така, че ми трябваше много повече усилия да се изправя, от колкото на тези дето се сриваха около мен постоянно.
Мислех си, че съм смела и от нищо не се плаша, когато срещнах онези неподозирани малки страхове, които те дебнат от тъмните кътчета на душата ти и трябваше да разбера, че всъщност цялата съм изтъкана от страх.
Мислех си, че не мога да бъда отмъстителна, когато се наложи цялото ми същество да крещи за мъст.
Мислех си, че съм позитивен човек, когато осъзнах, че това е илюзия, щом толкова често се налага да плача.
Мислех си, че на мен няма да ми се случи никога и се случи точно на мен.
Мислех си, че съм толерантен и спокоен човек, когато се чух да крещя в очите на непознат.
Мислех си, че постигнах мечтата си, когато осъзнах, че мечтите наистина си струва да си останат такива.
Имаше време в което си мислех, че никога повече няма да обичам отново и тогава срещнах един човек, който ми показа колко нищожно е всичко останало.
Всъщност единственото нещо за което не бях се замислила е коя съм аз, а не какво мисля че съм.
И трябваше да започна всичко отначало. Трябваше да осъзная какви са нещата които наистина искам, желая и ме правят щастлива. Оказаха се едни малки неща, толкова лесно достъпни и само на една ръка разстояние, които винаги са си били там, но не е имало кой да ги зърне.
А си мислех, че съм щастлива...
Ето защо ми е трудно да разкажа за себе си. И днес продължавам да се изненадвам и да откривам неподозирани черти в характера си. Някой ще каже, че се развивам, но аз знам, че докрай ще се търся.
*************************************************
Предавам щафетата: "Разкажи за себе си" на:
Нямам идея
Блогът на Чарли
inamayi
hinkoff
rariart
Liviq
ПОСЛАНИЯТА НА МАИТЕ
Отдавна ме вълнуват древните цивилизации и посланията им стигнали до наши дни. Оттам преди години се появи и интереса ми към астрологията. Може би и защото от малка съм отправила взор към звездите. Търся отговорите в необятното. За себе си вече съм установила, че планетите ни влият, че сме подвластни на техните цикли и колкото и да го отричаме ние следваме тези цикли съзнателно или не. Може ли някой в днешни дни да отрече влиянието на Луната и Слънцето върху живота ни? Защо да отричаме тогава, че останалите планети не оказват също толкова важно влияние върху нас?
Но темата ми днес е културата, знанията и прозренията на най-древната цивилизация – тази на маите. Които също като мен са отправили взор към звездите, изпращайки ни своите предупреждения и послания днес в края на една епоха, според техния календар.
Всички знаем, че маиския календар свършва в края на 2012 година. Какво е посланието – края на света или края на една епоха и поставянето на нова такава? Тревожно предупреждение или надежда?
Седемте предсказания на маите са основани върху разположението на планетите и галактически цикли. Послание за промените които настъпват в нас в годините които живеем. Новата ера на съзнанието или както те я наричат ерата на жената, на майката, ерата на чувствителността. Не, не съм предубедена, затова, че съм жена. Информацията на която се базирам е в заимствана от документални филми и книги по темата.
Живеем в динамични времена или както маите са го нарекли - "време на безвремие".
Посланията на маите са базирани върху техните научни и религиозни изследвания върху функционирането на Вселената.
Според тях космическите процеси са циклични и никога не се променят. Това, което се променя, е човешкото съзнание и то винаги се намира в процес на самоусъвършенстване. Края на 2012 година всъщност е края на страха.
Нашият свят е основан върху омраза и материализъм. Всички сме засегнати от войните - война за петрол, война заради мир, както и замърсяването на околната среда взима застрашителни размери. Грубо опустошаваме природните ресурси, водата, замърсяваме въздуха. Климатът се променя, температурите се повишават. Ние живеем вече в собствения си апокалипсис и природата трудно ни търпи. Бедността, генерирана от икономическия хаос, се чувства в почти всички държави. Всички търсим отговори и сигурен път за времето, в което живеем. Време в което трябва да реализираме промените в съзнанието си, според пророчествата на маите, това време е сега и е започнало от 1999 година след слънчевото затъмнение от август същата година.
Време е да се отклоним от пътя на самоунищожение, по който напредваме и да се интегрираме с всичко съществуващо. Много религии са създали предсказания относно това.
Маите са наричали нашето Слънце "Кинич-Ахау". Според тях то е живо и дишащо и в точно определено време се синхронизира с огромния организъм, в който живее. Получавайки лъчи от светлина от центъра на Галактиката, то започва да свети по-интензивно, предизвиквайки върху повърхността си това, което учените наричат слънчеви изригвания и промени в магнитното поле.
Дали света ще завърши в събота, на 22-ри декември, 2012 г, когато свършва маиския календар - аз не зная това. Но до този ден, според маите, човечеството трябва да избере - да изчезне като мислещ вид, заплашващ да разруши планетата си, или да еволюира към хармонично интегриране с цялата Вселена. Разбирайки, че всичко е живо и съзнателно, че сме част от това всичко и че можем да съществуваме в една Нова ера на светлината.Оставили са ни напътствия, така че всеки от нас индивидуално да спомогне за навлизането на човечеството в Галактическото зазоряване, в една нова ера, в която няма да има хаос и разрушения. Края на тази епоха те наричат края на страха. Епоха, в която цялото човечество със съзнателното решение на всеки от нас, реши да се промени, да елиминира страха и липсата на уважение във всичките ни отношения.
Аз вярвам, че тези послания могат да бъдат чути в днешни дни.
Сигурно знаете този сайта: http://www.kolibka.com . От там можете да си изтеглите научно популярни филми на всяка тематика. Има и документални филми по темата. Моето любопитство ме накара да изгледам вече част от тях и след това бях провокирана да напиша този пост. Всички сме родени Слънца, от взрива на пустотата.
Родих се Слънце в слънчев ден,
със капки дъжд в очите посадени.
Във тяло - като пронизващ нож,
ме буди спомен за летене.
Мигрирала съм тук от вечността
със чезнещ поглед по безкрая,
със прашни улици закътани в душа,
забравила, че е безсмъртна в края.
Родих се слънце, утро да създавам,
да творя живот от светлина,
и топло в тъмно да раздавам,
когато се превръщам в Луна.
Родих се, за да стана и Венера,
вечерница във нечии очи.
Недостижима, обич да раздавам,
със разпилени от мечти коси.
Родена от взрива на пустотата,
в мен живее и мрак и светлина.
Целуната от вечността на прага,
преди да сляза в долната земя.
Но темата ми днес е културата, знанията и прозренията на най-древната цивилизация – тази на маите. Които също като мен са отправили взор към звездите, изпращайки ни своите предупреждения и послания днес в края на една епоха, според техния календар.
Всички знаем, че маиския календар свършва в края на 2012 година. Какво е посланието – края на света или края на една епоха и поставянето на нова такава? Тревожно предупреждение или надежда?
Седемте предсказания на маите са основани върху разположението на планетите и галактически цикли. Послание за промените които настъпват в нас в годините които живеем. Новата ера на съзнанието или както те я наричат ерата на жената, на майката, ерата на чувствителността. Не, не съм предубедена, затова, че съм жена. Информацията на която се базирам е в заимствана от документални филми и книги по темата.
Живеем в динамични времена или както маите са го нарекли - "време на безвремие".
Посланията на маите са базирани върху техните научни и религиозни изследвания върху функционирането на Вселената.
Според тях космическите процеси са циклични и никога не се променят. Това, което се променя, е човешкото съзнание и то винаги се намира в процес на самоусъвършенстване. Края на 2012 година всъщност е края на страха.
Нашият свят е основан върху омраза и материализъм. Всички сме засегнати от войните - война за петрол, война заради мир, както и замърсяването на околната среда взима застрашителни размери. Грубо опустошаваме природните ресурси, водата, замърсяваме въздуха. Климатът се променя, температурите се повишават. Ние живеем вече в собствения си апокалипсис и природата трудно ни търпи. Бедността, генерирана от икономическия хаос, се чувства в почти всички държави. Всички търсим отговори и сигурен път за времето, в което живеем. Време в което трябва да реализираме промените в съзнанието си, според пророчествата на маите, това време е сега и е започнало от 1999 година след слънчевото затъмнение от август същата година.
Време е да се отклоним от пътя на самоунищожение, по който напредваме и да се интегрираме с всичко съществуващо. Много религии са създали предсказания относно това.
Маите са наричали нашето Слънце "Кинич-Ахау". Според тях то е живо и дишащо и в точно определено време се синхронизира с огромния организъм, в който живее. Получавайки лъчи от светлина от центъра на Галактиката, то започва да свети по-интензивно, предизвиквайки върху повърхността си това, което учените наричат слънчеви изригвания и промени в магнитното поле.
Дали света ще завърши в събота, на 22-ри декември, 2012 г, когато свършва маиския календар - аз не зная това. Но до този ден, според маите, човечеството трябва да избере - да изчезне като мислещ вид, заплашващ да разруши планетата си, или да еволюира към хармонично интегриране с цялата Вселена. Разбирайки, че всичко е живо и съзнателно, че сме част от това всичко и че можем да съществуваме в една Нова ера на светлината.Оставили са ни напътствия, така че всеки от нас индивидуално да спомогне за навлизането на човечеството в Галактическото зазоряване, в една нова ера, в която няма да има хаос и разрушения. Края на тази епоха те наричат края на страха. Епоха, в която цялото човечество със съзнателното решение на всеки от нас, реши да се промени, да елиминира страха и липсата на уважение във всичките ни отношения.
Аз вярвам, че тези послания могат да бъдат чути в днешни дни.
Сигурно знаете този сайта: http://www.kolibka.com . От там можете да си изтеглите научно популярни филми на всяка тематика. Има и документални филми по темата. Моето любопитство ме накара да изгледам вече част от тях и след това бях провокирана да напиша този пост. Всички сме родени Слънца, от взрива на пустотата.
Родих се Слънце в слънчев ден,
със капки дъжд в очите посадени.
Във тяло - като пронизващ нож,
ме буди спомен за летене.
Мигрирала съм тук от вечността
със чезнещ поглед по безкрая,
със прашни улици закътани в душа,
забравила, че е безсмъртна в края.
Родих се слънце, утро да създавам,
да творя живот от светлина,
и топло в тъмно да раздавам,
когато се превръщам в Луна.
Родих се, за да стана и Венера,
вечерница във нечии очи.
Недостижима, обич да раздавам,
със разпилени от мечти коси.
Родена от взрива на пустотата,
в мен живее и мрак и светлина.
Целуната от вечността на прага,
преди да сляза в долната земя.
За живота - по Маркес
Ако Бог ми дари парченце живот
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце живот, може би няма да кажа всичко, за което си мисля сега…
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много. Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят. И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед. Ако Бог ми даде парченце живот…
Ще нарисувам една картина. С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот… На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените… ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот…
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето. Научих твърде много от вас, хората до мен. Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха. Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда трябва да го гледаш от долу нагоре, а не обратното. Научих толкова много от вас, хората до мен. Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара… Тогава аз наистина ще започна да умирам. Приятели, дано не ви тежа като верига! Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете! Искам само да чуете сега словата ми. И да почувствате, че нещо се променя.
8 октомври 2000 г. Габриел Гарсия Маркес
за Любовта:
Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.
Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.
Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.
Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.
Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.
Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.
За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.
Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него..
Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.
Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.
Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.
Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.
Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.
Габриел Гарсия Маркес
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце живот, може би няма да кажа всичко, за което си мисля сега…
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много. Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят. И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед. Ако Бог ми даде парченце живот…
Ще нарисувам една картина. С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот… На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените… ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот…
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето. Научих твърде много от вас, хората до мен. Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха. Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда трябва да го гледаш от долу нагоре, а не обратното. Научих толкова много от вас, хората до мен. Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара… Тогава аз наистина ще започна да умирам. Приятели, дано не ви тежа като верига! Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете! Искам само да чуете сега словата ми. И да почувствате, че нещо се променя.
8 октомври 2000 г. Габриел Гарсия Маркес
за Любовта:
Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.
Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.
Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.
Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.
Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.
Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.
За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.
Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него..
Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.
Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.
Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.
Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.
Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.
Габриел Гарсия Маркес
Съдба
Къде е границата между свободната воля и съдбата? Има ли такава? Не я ли създаваме ние и ако е така докъде е свободната ни воля да я променим?
Често се изправяме пред някакъв избор и често именно такъв избор може да промени пътя ни, но променения път ни променя и нас и нагласите ни.
Кое е съдбата тогава нашият избор, ръководейки се от свободната ни воля или стечението на обстоятелства, които те насочват в определената посока..
Ние сме прашинка от вселената. Въпроса е контролирана прашинка или свободен заряд? Ще ми се да сме и двете. Някой да е поставил рамката, а в нея ние да си витаем като свободен електрон и на воля и да си вършим щуротиите.
Къде сме ние и бъдещето ни във всичката тая безкрайна и всепроменяща се бъркотия?
Може би отговора се крие в избора който "съществува" в нас от самото ни начало, та чак до края независимо дали е съзнателен или несъзнателен. Ние винаги имаме право на избор и може би в това се заключава свободната ни воля. Съдбата това сме ние предизвесена от нашите грешки, успехи или неуспехи със способността си да се обичаме.
Случайно в не случайности живея.
Mоже би случайно, често и греша.
Колко срещи са наистина случайни,
щом остават ми за дълго в мисълта?
И сигурно случайно ми е орисия,
и аз случайно го превърнах в съдба.
Смисъл в случайностите все намирам,
а плановете си започвам с „Ако”.
Съдба ли си, или това е орисия?
Довършвам недовършени дела.
От дъното горчилка ще изпия,
ще моля и пак ще благословя!
С обич ще ти дам разплата,
ако случайно ти си ми съдба.
С песен ще убивам самотата,
ако не мога с друго да я заменя.
Надежда ще открия в случайна среща
и ще я прегърна като вечен кръст.
Ще те извървя с вятъра насрещен,
преди да се превърна в пръст.
Ще те обикна - грозна и нещастна,
че ти съдба, си ми единствена сега,
събирана от грешки не случайни.
Случайно ли ориса ме така?
Петя-Paty
Често се изправяме пред някакъв избор и често именно такъв избор може да промени пътя ни, но променения път ни променя и нас и нагласите ни.
Кое е съдбата тогава нашият избор, ръководейки се от свободната ни воля или стечението на обстоятелства, които те насочват в определената посока..
Ние сме прашинка от вселената. Въпроса е контролирана прашинка или свободен заряд? Ще ми се да сме и двете. Някой да е поставил рамката, а в нея ние да си витаем като свободен електрон и на воля и да си вършим щуротиите.
Къде сме ние и бъдещето ни във всичката тая безкрайна и всепроменяща се бъркотия?
Може би отговора се крие в избора който "съществува" в нас от самото ни начало, та чак до края независимо дали е съзнателен или несъзнателен. Ние винаги имаме право на избор и може би в това се заключава свободната ни воля. Съдбата това сме ние предизвесена от нашите грешки, успехи или неуспехи със способността си да се обичаме.
Случайно в не случайности живея.
Mоже би случайно, често и греша.
Колко срещи са наистина случайни,
щом остават ми за дълго в мисълта?
И сигурно случайно ми е орисия,
и аз случайно го превърнах в съдба.
Смисъл в случайностите все намирам,
а плановете си започвам с „Ако”.
Съдба ли си, или това е орисия?
Довършвам недовършени дела.
От дъното горчилка ще изпия,
ще моля и пак ще благословя!
С обич ще ти дам разплата,
ако случайно ти си ми съдба.
С песен ще убивам самотата,
ако не мога с друго да я заменя.
Надежда ще открия в случайна среща
и ще я прегърна като вечен кръст.
Ще те извървя с вятъра насрещен,
преди да се превърна в пръст.
Ще те обикна - грозна и нещастна,
че ти съдба, си ми единствена сега,
събирана от грешки не случайни.
Случайно ли ориса ме така?
Петя-Paty
Буря
Животът ми бе някак подреден,
умерен в своята цикличност,
след буря следва слънчев ден,
с любов се ражда и успешност.
Пътят ми бе някак предвидим
(нали добро с добро се връща)
И чувстваш се непобедим,
щом свети топлината в къщи.
Има бури силни, цели урагани,
за който чувала съм от преди.
И мислех, острова ми ще подмине,
(нали на никого не навредих).
***
Небето ниско се снижава.
Затишие и пълен мрак.
Само миг и нищо не остава.
Отломки. Дъжд и прах.
****
В отломките намерих цвете.
Дъжда изми от мен страха.
Вятъра донесе ми утеха.
Някой нарисува ми дъга.
Завръщам се по чиста, бяла
и светло е небето в мен.
Вече знам, че бурите каляват,
че в тъмното се ражда ден.
В Отговор на "Бурята" на Jackie с усещане за Вечност:))
Петя-Paty
умерен в своята цикличност,
след буря следва слънчев ден,
с любов се ражда и успешност.
Пътят ми бе някак предвидим
(нали добро с добро се връща)
И чувстваш се непобедим,
щом свети топлината в къщи.
Има бури силни, цели урагани,
за който чувала съм от преди.
И мислех, острова ми ще подмине,
(нали на никого не навредих).
***
Небето ниско се снижава.
Затишие и пълен мрак.
Само миг и нищо не остава.
Отломки. Дъжд и прах.
****
В отломките намерих цвете.
Дъжда изми от мен страха.
Вятъра донесе ми утеха.
Някой нарисува ми дъга.
Завръщам се по чиста, бяла
и светло е небето в мен.
Вече знам, че бурите каляват,
че в тъмното се ражда ден.
В Отговор на "Бурята" на Jackie с усещане за Вечност:))
Петя-Paty
Bob Dylon /Blowin' in the wind/
Любима музика, любим текст, нещо ми е музикално напоследък.
Може би, защото пак вали, или може би, защото отговора се носи с вятъра и звук на китара.
Може би, защото пак вали, или може би, защото отговора се носи с вятъра и звук на китара.
Блян
Бленувам вечер по звездите.
Денем храня се със светлина.
Потъват в синьото очите
и къпя се със утринна роса.
В мен живее цялата вселена,
очите ми са звездното небе,
сърцето ми е слънчева система,
духът ми – необятното море.
По друма боса все се скитам
с вързоп на рамо нося любовта,
без уговорки я раздавам и не питам,
кръст ми е стократно да я умножа.
Денем храня се със светлина.
Потъват в синьото очите
и къпя се със утринна роса.
В мен живее цялата вселена,
очите ми са звездното небе,
сърцето ми е слънчева система,
духът ми – необятното море.
По друма боса все се скитам
с вързоп на рамо нося любовта,
без уговорки я раздавам и не питам,
кръст ми е стократно да я умножа.
Абонамент за:
Публикации (Atom)